О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
гр. София, 02.08.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на десети май, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. д. № 5294/16 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Р. С. и Д. Б. С., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат С. Л., срещу въззивно решение №6726/15.08.2016г. по гр.д. №172/2016г. на Софийския градски съд.
Касаторите считат, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Поставят се следните въпроси: 1/ длъжен ли е ищецът по отрицателния установителен иск за собственост да докаже по делото, вкл. и на основание давностно владение, което се оспорва от ответника или е достатъчно да се позове на фактическо състояние, напр. че владее имота като твърди, че има възможност да го придобие и се снабди с констативен нотариален акт за собственост; 2/следва ли да се приеме за основателен отрицателен установителен иск, ако ищецът е доказал фактите, на които основава правния си интерес, а ответникът не е доказал фактите, от които произтича твърдяното от него право; 3/ при липса на доказателства, че спорният имот е придобит от държавата и/ или общината чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, може ли да се приеме за доказано твърдението на ответната община, че е собственик на процесния имот по силата на регулацията; 4/ счита ли се за приложен при действието на ЗТСУ /отм./ регулационен план, одобрен по ЗПИНМ/отм./ по силата на който към ДРП се придава част от имот, попадащ по предходен план за улична регулация в терен, отреден за улица, която не е реализирана, ако цялата придадена част е била заплатена от собственика, при положение че само една реална част от придадената по регулация е завзета, а другата не. От значение ли е за придобиване правото на собственост върху придадена по регулация част от съседен имот обстоятелството, дали същата е завзета изцяло или отчасти, или за придобиване правото на собственост е достатъчно, че стойността на придадената част е заплатена от собственика. Поддържа се противоречие с ТР№8/2013г., ОСГТК, както и с решения на ВКС, които се прилагат.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г.о., констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № І -24-127/2015г. по гр.д.№38862/2014г. на Софийския районен съд. С последното е отхвърлен предявеният от К. С. и Д. С. срещу Столична община иск за признаване за установено, че ответникът не е собственик на реална част с площ 62 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 00357.5345.76 по КККР от 2012г. ,находящ се в [населено място], целият с площ 557 кв.м. /подробно описан/.
Въззивният съд е приел, че е ищците твърдят, че са собственици на поземлен имот с идентификатор 00357.5345.76 по КККР на Н. И., одобрени със заповед № РД-18-3/11.01.2012г, с площ от 572 кв. м, с номер по предходен план парцел I-288 от кв. 14 по плана на [населено място]. По силата на договор за дарение по нотариален акт № 110/1988г., ищецът придобил правото на собственост върху дворно място с площ от 448 кв. м, находящо се в [населено място], съставляващо парцел I-288 от кв. 14. Поддържат, че за останалата част от имота – 124/572 идеални части, двамата ищци се легитимират като собственици на основание изтекла в тяхна полза 10-годишна придобивна давност, като тази идеална част била владяна от двамата по време на брака им, сключен на 30.09.2001г. Ответникът оспорвал правото им на собственост за част от имота от 115 кв. м. с твърдението, че същата представлява част от [улица]. Частта от 115 кв.м била придадена по регулация към парцел XVI-161 от кв.10а, към този момент собственост на праводателя на ищеца, с регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 292/24.02.1968г., който бил приложен. Със следващия регулационен план, одобрен със заповед № РД-50-09-234/12.06.1984г., уличната регулация била изменена, но не била приложена, тъй като не била проведена отчуждителна процедура и мястото не е заплатено. Въззивният съд е приел, че с оглед фактическите твърдения в исковата молба – ищците твърдят, че притежават право на собственост върху процесната реална част по силата на осъществено владение, което се оспорва от ответника, поради което е налице правен интерес от предявения отрицателен установителен иск и същият е допустим. Прието е за установено, че през 1998г. родителите на ищеца са му дарили дворно място с площ от 448 кв. м, находящо се в [населено място], съставляващо парцел I-288 от кв. 14. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени доказателства и заключението на техническата експертиза въ връзка с регулационните промени и е достигнал до извод, че според първия регулационен план за местността от 1929г. спорната част попада в улица, като съгласно действалия към този момент Закон за благоустройството на населените места в Княжество България от 1905г. имотът е отчужден по силата на самата регулация и е станал общинска, а след промените през 1944г. – държавна собственост. Отреденият за улица имот е завзет, което следва и от установеното по делото, че впоследствие по плана от 1968г. част от 115 кв. м, в които попада и спорната част, се придава от имот, предоставен на СГНС към парцел ХVІ-161, собствен на праводателя на ищеца. Последният регулационен план от 1984г. процесният имот попада в новопроектирана улица, преобладаващо в парцел ХVІ-161. С регулационния план от 1968г. към парцел ХVІ-161 е придадена част от 115 кв. м, 53 кв. м. от които попадат в отстоянието от изградената улица, а частично и върху самата улица, видно от комбинираната скица. Регулационният план от 1968г. не е приложен. Той е утвърден при закононарушение и за да се счита същият за приложен следва придаваемата част от 115 кв. м. не само да е заета, но и владението върху нея да е продължило минимум 10 години. По делото не е установено праводателят на ищеца да е владял само придадената част от 62 кв. м. в продължение на 10 години преди приемане на новия план, одобрен със заповед от 12.06.1984г. Не е установено, а и ищците не твърдят праводателят им да е заел и цялата придаваема част от 115 кв. м. и не може да се приеме, че РП от 1968г. е приложен само по отношение на 62 кв. м., а не е приложен по отношение на останалите 53 кв. м – за да се счете този план за приложен, следва да е завзета и владяна цялата придаваема част от 115 кв. м. Към момента на утвърждаване на новия РП от 1984г. не е настъпил ефектът на съвпадение на регулационните и имотните граници. Предвид неприлагането на плана от 1968г., новият план от 1984г. е създаден въз основа на положението на имотите преди регулацията от 1968г., съобразно регулационните граници по първия РП за местността от 1929г. Отчуждителна процедура за 115 кв. м, в които попада и спорната част не е било необходимо да се провежда, тъй като по РП от 1929г. имотът е бил общински, респ. към 1984г. – държавна собственост, предоставена на ОбНС. По силата на ЗМСМА /1991г./ и ЗОС /1996г./ имотът е станал общински, като дори да се приеме, че същият е частна, а не публична общинска собственост, ищците не са могли да придобият спорната част от 62 кв. м. по давност предвид наложения с § 1 ЗР ЗИД ЗС (ДВ бр.46/2006г.) мораториум върху придобиването по давност на държавни и общински имоти, считано от 01.06.2006г., като последно с ДВ бр. 107/2014г. този срок е продължен до 31.12.2017г.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г., по т.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Този въпрос определя рамките, в които ВКС селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане, тъй като касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната жалба, от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК или от самото обжалвано решение. Въпросът следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Той трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Повдигнатите въпроси 1,2 и 3 от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК не са решение в противоречие , а в съответствие с ТР №8/2013г., ОСГТК. Предмет на отрицателния установителен иск е правото на собственост на ответниците. Ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес.Той следва да установи свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича /ТР№8/2012, ОСГТК, ВКС/. Не е налице противоречие с решение №15/2016г. по гр.д.№4705/2015г., ВКС, ІІ г.о.,което дава отговор на въпрос за разпределяне доказателствената тежест в производството по предявен отрицателен установителен иск за собственост с твърдение, че имотът е обект на владение на ищеца, но е актуван като държавен или общински и до отричане държавния, респ. общинския характер на имота, владелецът не би могъл да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност, което обуславя правния интерес от водене на иска. В разглеждания случай въззивният съд е приел, че е налице правен интерес от водене на отрицателния иск за правото на собственост, но той е неоснователен, тъй като с оглед неприложения регулационен план от 1968г., имотът е останал държавна, а след 1996г. общинска собственост и предвид установения с ПЗР от ЗИД на ЗС /в сила от 01.06.2006г./ не може да бъде придобит по давност. Следва да се посочи, че вторият и третият въпрос са поставени от касаторите при фактическа обстановка, различна от възприетата от съда – той е приел от доказателствата по делото за установено, че имотът е бил държавна собственост, а впоследствие по силата на ЗМСМА и ЗОС е станал общинска собственост. Четвъртият въпрос не е правен по смисъла на цитираното ТР, а е по съществото на спора. Той също се поставя с твърдения за факти и обстоятелства, които не са приети за установени от въззивния съд, а посочената съдебна практика е неотносима. Основният извод на въззивния съд във връзка със „заемането на придаваемата част”, е, че не е доказано да е установено владение върху цялата – от115 кв.м., както и върху претенсираната 0 62 кв.м. за период от 10 години преди приемане на новия план от 12.06.1984г.
В останалата част на изложението се релевират касационни оплаквания във връзка с обосноваността на обжалваното решение. Твърдяната необоснованост на съдебния акт не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението. Това е основание по чл.281,т.3 ГПК за касиране на едно допуснато в процедурата по предварителна селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК до касационно обжалване въззивно решение.
Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация не следва да се присъждат разноски поради липса на данни такива да са
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение №6726/15.08.2016г. по гр.д. №172/2016г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: