О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№198
София, 05.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 03.10.2016 две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при участието на секретаря
като изслуша докладваното от съдията Златка Русева
ч.гр.дело № 3370 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх.№6180 от 22.07.2016г., подадена от Г. Н. Т. от [населено място], чрез адв. Р. И., против определение №339 от 21.06.2016г. на Апелативен съд-П., постановено по в.ч.гр.д.№314/2016г. по описа на същия съд, с което е потвърдено определение №1022 от 10.05.2016г., постановено по гр.д.№866/2016г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, в частта, с която е върната исковата молба на Г. Н. Т. против [фирма] и [фирма], поради неотстраняване на нередовности на същата и е прекратено производството по делото.
В частната касационна жалба се правят оплаквания, че постановеното определение е неправилно и се иска неговата отмяна.
По допустимостта на касационното обжалване:
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът заявява, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос,решаван противоречиво от съдилищата /цитирам/:
„Предоставянето на правна помощ на дадено физическо лице е оправдано /от гледна точка на ползата за клиента/, когато е предоставена в начален и ефективен момент, с оглед гарантираното от чл.56 от Конституцията на Република България право на помощ от адвокат, с оглед осигуряване на ефективна и пълноценна защита, а така също и чл.120, ал.2 от Конституцията с оглед ограничаване на конституционно гарантираните права на гражданите от достъп до правосъдие.” ,като прилага препис от Решение №14 от 4.11.2014г. на Конституционния съд по к.д.№12/2014г.
С решаващите си мотиви, въззивният съд е приел, че според принципа на диспозитивното начало в гражданския процес предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните-чл.6, ал.2 от ГПК,като рамките на търсената от ищеца защита се определят с посочване на основанието /изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения/ и петитума на иска.Съдът е констатирал,че след като е оставил исковата молба без движение, първоинстанционният съд е дал указания на ищеца да посочи кои са конкретните противоправни действия на служители на всеки от ответниците, извършени при или по повод на възложената им работа, в резултат на които ищецът твърди, че е претърпял неимуществени вреди, както и да уточни в какво се изразяват тези вреди,като в последвалото уточнение, ищецът е посочил действия на служител на трето за спора лице- [фирма], в резултат на които са му причинени вреди, изразяващи се във влошаване на здравословното му състояние,без да са конкретизирани действия на служители на ответниците по иска- [фирма] и [фирма], в резултат на които на ищеца да са причинени твърдените от него неимуществени вреди, както и в какво се изразяват тези вреди. Съдът е посочил,че страните по граждански дела, съгласно чл.26, ал.1 ГПК, са лицата, от чието име и срещу които се води делото и се определят от ищеца с исковата молба,а видно от петитума на исковата му молба, Г. Т. претендира осъждане на ответниците – [фирма] и [фирма], а не на [фирма],като процесуалната легитимация на ответника и индивидуализиране на спорния предмет чрез посочване на обстоятелствата, на които се основава искът, са сред абсолютните положителни процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск, а липсата им има за последица връщане на исковата молба.
Видно от изложеното в решаващите мотиви на съда, формулираният от жалбоподателя като правен въпрос в изложението към частната касационна жалба е неотносим, тъй като същият не е от значение за изхода на делото и не е обусловил правните изводи на съда в обжалваното определение. Изложените доводи в подкрепа на така формулираният въпрос по съществото си представляват касационни оплаквания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и подлежат на преценка в производството по разглеждане на частната касационна жалба след допускането й до касация, а не в стадия за селектиране на частните касационни жалби в производството по чл.274, ал.3 от ГПК.
Съгласно възприетото в т.1 на тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК да формулира точно и ясно правния въпрос, разрешен от въззивния съд с обжалвания съдебен акт, който е от значение за изхода на делото и е обусловил правните изводи на съда, като ВКС не е задължен да го извежда от изложението му, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна.
Непосочването на правния въпрос,както е в настоящия случай само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното определение,без да се обсъждат допълнителните основания за това.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №339 от 21.06.2016г. на Апелативен съд-П., постановено по в.ч.гр.д.№314/2016г. по описа на същия съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: