4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1040
София, 17.11. 2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври, две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 565/2011г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. А. и С. С. А., [населено място], срещу въззивно решение № 56 от 21.02.2011г. по гр. дело №826/2010г. на Окръжен съд – Пазарджик.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК от 11.04.2011г. се сочи, че основните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд са относно собствеността на заявените имоти към момента на образуване на ТКЗС.След като ответникът не е направил възражение относно идентичността на спорните имоти, може ли съдът служебно да се произнесе по този въпрос. Изводът на въззивния съд за липса на идентичност е необоснован и противоречи на приетите доказателства. Съдът не е обсъдил приетите с преписката от ОСЗ доказателства, не е обсъдил заключението на вещото лице, както и възраженията на настоящите касатори във въззивната жалба.Решението е постановено в противоречие с решение по гр.д.№398/2008г. на Пазарджишкия окръжен съд, постановено между същите страни за земеделски имоти.Налице са основанията на чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението.
Ответниците по касация не изразяват становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение от 25.03.2010г. по гр.д.№ 495/2009г. на Районен съд – Велинград, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, предявен от А. С. А. и С. С. А. за установяване по отношение на ответниците Ф. А., Ф. М., А. О., Д. И., С. М., Ф. Ш., Ф. И., С. А. и А. М., че правото на собственост към момента на внасяне на земеделски имоти – ливада с площ 16253 кв.м., м.”Х.”/бивша „Х. борун”/, [населено място], за който е отреден № 121072; гора в земеделски земи с площ 4 383 кв.м., м.”Хановете”, за която е отреден имот № 121069 по плана за земелазделяне в реални граници, е принадлежало на наследодателя на ищците С. А. А., поч.1987г.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищците са наследници на С. А. А., поч.1987г., а ответниците са наследници на брата на С. – М. А., поч.1979г. С решение на ОСЗ от 2001г. на наследниците на М. А. е възстановено правото на собственост в стари реални граници на 17 имота, между които в м.”Х.” нива от 4 383 кв.м.в м.”Х.”№121069 от картата на землището и ливада от 16 253 кв.м. , №121072. С решение на ОСЗ от 2006г., издадено въз основа на решение по чл.14,ал.3 ЗСПЗЗ на наследници на С. А. е възстановено правото на собственост върху 52 дка пасище в м.”А. борум”. В рамките на административното производство пред ОСЗ ищците са уведомени, че имотът им попада върху възстановения на ответниците и е налице спор за материално право. Въззивният съд е направил анализ на събраните писмени и гласни доказателства, както и техническата експертиза и е приел, че в местността „Х. борун” няма декларирани имоти нито от С. А., нито от брат му М. А.. Според експертизата м.”Х.” е окрупнена и включва местностите „С.”, „А.”, „Х. борун”, „Х.” като липсват точни данни за разположението им към кооперирането.Внесените от М. А. земи са в м.”Б.”, „Х.” , „У.”, а от С. О. – в м.”Х.”, „К.”, „К.”. Не е доказано двата процесни имота да са внесени от наследодателя на ищците в ТКЗС, както и те да са били негова собственост към момента на кооперирането на заявеното основание – давностно владение. Позоваването от страна на ищците на проведеното административното производство по чл.14,ал.3 ЗСПЗЗ е неоснователно, тъй като в исковия процес по спор за материално право по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ те следва да докажат твърдението си, че техният наследодател е бил собственик на имота. Това не е сторено.Събраните доказателства не установяват, че е реализиран фактическият състав на давностното владение като оригинерен правен способ за придобиване право на собственост в полза на наследодателя на ищцата. Не е доказано наследодателят на ищците да е владял имота.
Поставеният от касатора в изложението по чл.284,ал.3 ГПК въпрос относно служебното произнасяне на съда по идентичността на имотите, не може да обуслови допускане касационно обжалване на решението на някое от сочените основания по чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изхода на спора. Решаващият извод на въззивния съд е за недоказаност на твърдението на ищците, че по силата на давностно владение, осъществено в изискуемия по ЗД и ЗС срок, към момента на образуване на ТКЗС наследодателят му е станал собственик на имота, тъй като той не е доказано да е владял процесните имоти. Въззивният съд не е приел, че липсва идентичност, а че не е доказано наследодтелят на ищците да е притежавал и да е внесъл в ТКЗС имотите в процесната местност. При това положение приложеното решение по гр.д.№398/2008г. на Пазарджишкия окръжен съд, касаещо спор между страните за други имоти, не установява относимо към случая противоречиво решаване на обуславящ изхода на делото правен въпрос. Поставените в изложението въпроси относно обосноваността на съдебния акт също не обуславя допускане касационно обжалване на решението. Това е така защото необосноваността на съдебния акт не може да се използва пряко като основание за допустимост на касационната жалба, тъй като касае нейната основателност по съществото на спора. При въведеното с ГПК/ Обн. ДВ №59/20.07.2007 г./ само факултативно касационно обжалване на въззивните решения е необходимо да бъдат изпълнени и допълнителни изисквания за подбора на жалбите, които ще бъдат допуснати до разглеждането им по същество. Необосноваността на въззивното решение би могла единствено да послужи като основание за касиране поради неправилност, но не и като основание за допустимост на касационното обжалване, което пък е предварителен въпрос за селекция на жалбите. Тя се отнася до опорочаване истинността на изводите на въззивния съд по фактите, което не е във връзка с изискването за наличие на произнасяне по правен въпрос при липса на практика, в отклонение или при противоречива практика по приложението на закона съобразно изискването на разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК. В този смисъл са и разясненията, дадени с ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Процесуалноправните въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото, също не може да обуслови допускане касационно обжалване на решението, тъй като въззивният съд в съответствие с установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл.12 ГПК е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, въз основа на които е посочил, че намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въз основа на този анализ е извел извод за неизпълнена доказателствена тежест в процеса от страна на ищеца. Обсъдени са и релевираните от настоящите касатори възражения във въззивната жалба, в т.ч. и във връзка с проведеното административно производство по чл.14,ал.3 ЗСПЗЗ като са приети са неоснователни.
С оглед изложеното не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение срещу въззивно решение № 56 от 21.02.2011г. по гр. дело №826/2010г. на Окръжен съд – Пазарджик.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.