О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 173
гр. София, 25.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1663/14г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 614 от 05.12.2013г., постановено по гр.д.№ 781/13г. на Пловдивския апелативен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 785 от 29.04.13г. по гр.д.№ 1987/12г. на Пловдивския окръжен съд, ІІ с-в, с което са отхвърлени като неоснователни предявените В. П. К. против К. П. К. за признаване за установено, че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор 56784.523.396 по кадастралната карта на [населено място] с площ от 246 кв.м., ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда с площ от 64 кв.м. на основание договор за дарение от 01.06.04г., сключен с нот.акт № 77/04г.; добросъвестно давностно владение за периода 01.06.04г. до 01.06.09г.; обикновено давностно владение за периода 09.06.2000г.-09.06.10г.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с нот.акт № 77/04г. А. Д. К. и Т. В. К. са подарили на ищцата в първоинстанционното производство В. К. /дарителите са нейни снаха и син/ процесния имот. Преди това, с решение от 28.06.02г. по гр.д.№ 2503/99г. на Пловдивския окръжен съд, е допусната съдебна делба на същия имот между М. Н. П., П. К. С., В. К. А., В. К. А. и Държавата, като искът за делба е отхвърлен по отношение на А. К. и Т. К.. Последните двама са участвали в делбата като са претендирали права върху целия имот по силата на сключен с един от съсобствениците на имота алеаторен договор от 1999г., които са отречени с решението по допускане на делбата, като ищцата е знаела за делото, тъй като през 2000г.-2001г. е присъствала на съдебните заседания. През втората фаза на делбата същите са участвали като трети лица помагачи на държавата, като имотът е изнесен на публична продан. Решението по извършване на делбата е обжалвано само от тях пред ПОС и ВКС, като последното произнасяне по спора е от 12.02.09г. През същата 2009 г. ответникът К. К. е предявил против А. К. и Т. К. иск за ревандикация на 31/54г., придобити по време на втората фаза на делбата, който е бил уважен, без наличие на данни решението да е влязло в сила.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищцата не е придобила права върху процесния имот по силата на сключения договор за дарение, тъй като и дарителите не са притежавали такива права. Прието е също, че същата не е придобила правото на собственост върху имота въз основа на кратката придобивна давност, тъй като е знаела, че имотът принадлежи на други лица и не е имала качеството добросъвестен владелец, нито че са налице предпоставките на чл.79, ал.1 ЗС, тъй като до 2004г., а и след това по делото липсват данни тя да е своила имота, т.е да го е владяла чрез своите снаха и син като свой.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. следва ли въззивният съд да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания и има ли процесуално нарушение и основание за допускане на касационно разглеждане на въззивното решение, когато въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да се мотивира самостоятелно и без да обсъди подробно доказателствата по делото, както и доводите и възраженията на страните; 2. какво е задължението на съда при преценка на събраните по делото доказателства; 3. може ли да се приеме, че е оборена презумпцията по чл.70, ал.2 ЗС и ищцата не е добросъвестен владелец при положение, че съдът изрично приема в решението си, че презумпцията, че В. К. е добросъвестен владелец не е оборена; 4.може ли показанията на свидетел, каквито са показанията на св.И. К., които не са съобразени с разпоредбата на чл.172 ГПК, тъй като същата е съпругата на ответника по делото, който черпи изгода от тези показания, да се считат за меродавни и да се кредитират изцяло от съда, без да са подкрепени от нито едно друго доказателство по делото.
Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС; вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а по отношение на останалите два въпроса са налице и двете хипотези, както и че въпросът за прилагане на предпоставките на чл.70 ЗС е решаван противоречиво от съдилищата.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Първият поставен въпрос не е решен в противоречие с представеното от касатора решение № 68 по т.д.№ 78/12г. на ВКС, ІІ т.о., тъй като в случая въззивният съд не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК, но е направил и собствени фактически и правни изводи по съществото на правния спор като е разгледал направените във въззивната жалба оплаквания и е обсъдил доводите на страните и доказателствата по делото относно релевантните за спора факти. Ето защо това решение не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, още повече, че и самият касатор не сочи в какво се състои противоречието с него.
Относно втория поставен въпрос не са изложени никакви доводи за обосноваване на значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.4 разяснения и в случая тези предпоставки не са налице. Наред с това касаторът не сочи в случая кои задължения при преценката на доказателствата съдът не е изпълнил.
По третия поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като в случая съдът е приел, че към момента на сключването на договора за дарение касаторката е знаела за принадлежността на процесния имот към патримониума на други лица, т.е. че презумпцията по чл.70, ал.2 ЗС е оборена. Обстоятелството, че първоинстанционният съд е приел противното е без значение за допустимостта на касационното обжалване, тъй като това решение е постановено в същото производство и не е влязло в сила, а във връзка с този въпрос касаторът не се позовава на противоречие с друга практика.
Следващият поставен въпрос е свързан със преценката събраните по делото доказателства и също не е решен в противоречие с Р № 266 по гр.д.№ 1058/10г. , Р № 409 по гр.д.№ 59/11г. и Р № 374 по гр.д. № 219/10г. на ВКС, тъй като в нито едно от тези решения не е прието, че показанията на свидетел, който е от кръга на посочените в чл.172 ГПК лица не могат да бъдат кредитирани, особено когато те не се опровергават от останалите доказателства по делото.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК би било налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение, постановено по граждански спор.
В случая относно последния поставен въпрос за прилагане на предпоставките на чл.70 ЗС касаторът не сочи в какво се изразява противоречието на обжалваното въззивно решение с представеното от него Р № 195 по гр.д.№ 488/12г. на АС-Варна и такова не съществува, тъй като двете решения са постановени при различна фактическа обстановка. Наред с това липсват данни и това решение да е влязло в сила.
Казаното за липсата на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с втория поставен въпрос важи и за следващите два въпроса и не следва да бъде повтаряно, а както се посочи по-горе по третия въпрос във въззивното решение липсва произнасяне.
Поставените в постъпилото на 25.03г.2014г. допълнение към касационната жалба седем допълнителни въпроса не следва да бъдат обсъждани, тъй като това допълнение е подадено след изтичането на преклузивния срок по чл.283 ГПК. Към първоначално подадената касационна жалба е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване и същата отговаря на изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, както и на останалите изисквания за редовност.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата сторените от него разноски пред настоящата инстанция в размер на 600 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 614 от 05.12.2013г., постановено по гр.д.№ 781/13г. на Пловдивския апелативен съд.
О с ъ ж д а В. П. К. от [населено място] да заплати на К. П. К. от същия град сумата 600 лв./шестотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: