О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6
София., 09.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 09.11.2016 две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 3042/2016 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№2892/10.05.2016г.,подадена от И. С. М. и Л. Р. М.,чрез пълномощника им адвокат М. Д.,против решение №87/06.04.2016г. на Добрички окръжен съд,постановено по в.гр.д.№772/2015г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение №45,т.VІІІ,стр.45/31.07.2015г. по гр.д.№766/2015г. по описа на Добрички районен съд-за отхвърляне предявените от И. С. М. и Л. Р. М. срещу Д. Г. М. и Г. А. Б. и [фирма],С.,искове за установяване на придобитото въз основа на давностно владение право на собственост върху недвижим имот,представлавящ двуетажна еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 126 кв.м,построена с отстъпено право на строеж върху дворно място,цялото с площ от 1050кв.м,парцел ІV-общински,кв.45 по РП на [населено място], [община] и за прогласяване нищожността на договор за учредяване на ипотека върху гореописания недвижим имот,обективиран в нот.акт №109,т.І,рег.№1947,дело №93/2009г. на нотариус с рег №160 на НК,вписан в С. [населено място] с вх.рег.№1773,акт№27,том І,дело №261/2009г.,на основание член 26,ал.1,пр.1 във вр. с чл.167,ал.3 ЗЗД.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е неправилно,постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,нарушения на материалния закон и е необосновано,като се иска неговата отмяна.
Ответникът по касационната жалба [фирма],С.,чрез пълномощника си адвокат М. Ж.,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли то да не се допуска,а по същество-счита жалбата за неоснователна.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че ищците,които са съпрузи са твърдяли в изложеното с исковата молба,че са придобили правото на собственост върху процесния имот на основание давностно владение,който имот владеят от 17.11.1998г.,въпреки че същият е построен от тях,след реализиране на отстъпено право на строеж,след което са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху процесния имот-н.а. №11 от 09.05.1995г.Съдът е отбелязъл,че не е спорно по делото,че ищците Л. Р. М. и И. С. М.,в качеството си на [фирма],с договор за покупко-продажба продали имота на сина си С. И. С.,обективиран с нот.акт №42 от 17.11.1998г.,за която продажба в исковата си молба твърдят,че е била формална и след извършването й останали да живеят в имота,след което приобретателят С. И. С.,със съгласието на съпругата си Д. М. Ц. прехвърля собствеността върху процесния имот на ответника Д. Г. М.,по време на брака му с ответницата Г. А. Б.,по силата на сключен договор за покупко-продажба на последния,обективиран в нот.акт №197 от 30.06.2005г./лист 10 от делото/.Съдът е посочил,че с нотариален акт №109 от 28.01.2009г./лист 11 от делото/ е била учредена договорна ипотека върху процесния имот за обезпечение на договор за банков кредит,по силата на който”У. Б.”,АД отпуска на кредитополучателя ЧЗП Д. М. С. кредит от 50 000 лева,по който договор за кредит ответниците Д. М. и Г. Б. са ипотекарни длъжници,като по молба на банката от 23.01.2014г. срещу последните трима е образувано изпълнително дело по издаден изпълнителен лист от 13.01.2014г.,за солидарното им осъждане да заплатят на банката дължимите суми по кредита,като изпълнението е насочено спрямо процесния недвижим имот.Съдът е анализирал събраните доказателства по делото,като е приел че е установено по делото,че ищците не са напускали процесния имот през посочения период от време,но е стигнал до извода,че последните не са били владелци на имота от датата 17.11.1998г. нататък,а само негови държатели,тъй като са продали на тази дата имота на сина си С. С. и не твърдят,че тази сделка не е породила прехвърлително действие,нито пък да не са искали настъпване на последиците поради някакви вътрешни договорки между страните по договора за продажба от 1998г.,за което няма изложени никакви обстоятелства,поради което не може да се приеме,че след продажбата на имота от ищците на сина им С. С. ,са владяли имота като свой.По отношение на факта,че са продължили да живеят в имота,да заплащат консумативни разноски и необходими разноски по поддържането му,съдът е посочил,че това не води автоматично до извода,че са имали намерение да го придобият отново,като по делото няма установено техни явни и открити действия за отричане на правата на сина им върху имота,както и че липсват доказателства за демонстрирано явно и несъмнено владение от страна на ищците спрямо новия приобретател след 2005г. ответника Д. Г..Във връзка с признанието на иска от ответника Д. Г. М.,съдът предвид на всички доказателства по делото за отношенията между страните,включително и със сина на ищците С. С.,не го е възприел като признание на действително осъществили се в действителността факти от значение за спора,изложени от този ответник в подкрепа ищцовите претенции,както и не следва да се зачита предвид близките отношение със сина на ищците и тенденционното му подпомагане в ущърб на банката.Съдът е стигнал до извода,че ищците не са придобили правото на собственост върху процесния имот по давност през периода 17.11.1998г.-17.11.2008г. и не се легитимират като собственици към датата на сключването на договора за ипотека-28.01.2009г.,поради което ипотеката е учредена от собствениците на имота към този момент Д. М. и Г. Б. и не е налице нарушение на разпоредбата на член 167,ал.3 ЗЗД,като ипотечният договор е валиден.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,касаторите заявяват/цитирам/:
„Обжалваното решение на въззивния съд е постановено в противоречие с установената задължителна практика на Върховния касационен съд а именно:
1.Относно начина,по който следва да се преценява изходящо от страна по спора признание на факт,съдържащ се в нейното становище по иска.”като се позовава на задължителна практика на ВКС- Решение по гр.д.№1171/2010г. по описа ВКС,ІІго,постановено в производството по реда на член 290 ГПК,според което направеното от страната или неин представител признание на факт се преценява с оглед всички обстоятелства по делото,въз основа на осъществяване на имащ значение за спора факт,осъществяването му следва да се приеме за доказано при липса на други доказателства,които го опровергават.
Касационният съд намира,че разрешеният от съда правен въпрос не е в противоречие,а напротив в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС.Видно от изложеното с решаващите мотиви,цитирани по-горе,признанията на ответника Д. М.,са преценени от съда,както с оглед на тяхното съдържание,така и във връзка с останалите доказателства по делото,свързани с действителните отношения между страните,които според съда ги опровергават.
В точка втора от изложението си касаторите посочват/цитирам/:
„2.По въпроса кога една вещ се държи за другиго,а не с намерение за своене?”който е решен в противоречие с приетото с Решение по гр.д.№774/2010г. по описа на ВКС,ІІго,според което промяната в основанието на държането може да настъпи в резултат на едностранни действия на държателя,с която да обори презумпцията,че я държи за другиго,а за да настъпи промяна в основанието, необходимо е държателят да извърши действия,с които за прояви активност,която по смисъл и съдържание отрича владението на владелеца,да я държи за себе си и да свои вещта,както и това да достигне до знанието на владелеца.
Очевидно от приетото с решаващи,именно тези действия на настъпила промяна от държане във владение от страна на ищците след прехвърлянето на имота на техния син,както и липсата на доказателства,че са манифестирали превръщането му във владение и своене на имота,което да е достигнало до знанието на новите приобретатели на имота,е формирал правните изводи на въззивния съд,които са в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС.
Според т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен в изложението си по член 284,ал.3 ,т.1 ГПК да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда.
В следващите точки от изложението си/3-5/,касаторите формулират като правни въпроси:относно придобиване по давност право на собственост върху изцяло чужд имот,фактическата власт върху който е установена без правно основание,както и относно материалноправното значение на стопанисването на недвижим имот с цел използване според предназначението му и нуждите на лицето при преценка на основанията по член 79 ,ал.1 ЗС,и за приложението на установената в член 69 ЗС оборима презумция,които въпроси са неотносими към приетото с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,в контекста на приетото с горепосоченото тълкувателно решение на ВКС.
С оглед изложеното не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №87/06.04.2016г. на Добрички окръжен съд,постановено по в.гр.д.№772/2015г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: