О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 101
гр. София, 14.03.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 637/14г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Щ. Р. Б. и К. И. Б. от [населено място] срещу въззивно решение № 408 от 25.10.2013г., постановено по гр.д.№ 511/13г. на Хасковския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил частично решение № 841 от 19.12.11г. по гр.д.№ 10/11г. на Хасковския районен съд и вместо него е отхвърлил предявения от Щ. Р. Б. и К. И. Б. против Р. Р. Б. и Л. Р. Б. иск за признаване за установено, че ищците са собственици на ? ид.част от поземлен имот с идентификатор 77195.738.317 по кадастралната карта на [населено място] с площ от 508 кв.м., като е потвърдил решението в частта, с която искът е отхвърлен за останалата ? ид.част от имота. Със същото решение съдът е отменил на основание чл.537, ал.2 ГПК нот.акт № 775/09г., с която ищците са признати за собственици на имота.
За да постанови решението си съдът е приел, че наследодателят на ответниците Р. Б. Б., починал през 1994 г. /техен баща и брат на ищеца Щ. Б./ е установил владение върху процесния имот от 1960г., в който е изградил жилищна сграда и през 1971г. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по давност. По-късно в имота се установил да живее ищецът Щ. Б., на когото след женитбата му наследодателят направил отделна постройка. Впоследствие в имота дошли да живея и другите им двама братя, на които същият направил по една стая. През 1989г. и четиримата брата заминали за Турция, след което сградите в имота били разрушени като понастоящем същият е безстопанствен, неограден и се използва за паркинг от живущите наблизо. С нот.акт № 775/09г. ищците са признати за собственици на имота по давност.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищците са били държатели на процесния имот, тъй като са били допуснати до живеят в него от наследодателя на ответниците и в този случай не е налице съвладение. Предвид липсата на данни същите да са трансформирали държането във владение, след което да са осъществявали явна и несъмнена фактическа власт върху имота в продължение на десет години, съдът е приел, че те не са придобили никаква част от него по давност.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. кога са налице търпими действия за разлика от правните категории владение и държане и представлява ли дългогодишното постоянно живеене в собствена жилищна сграда в имот, деклариран като собствен в ? ид.част от него, за който са плащани и данъци, търпими действия и 2. каква е доказателствената стойност на свидетелски показания, основани на лични впечатления и такива, които почиват на получена информация от трето лице и начинът, по който следва да бъде извършен анализ на показанията на свидетелите при наличие на противоречие в показанията. Поддържа се, че и двата въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а първият от тях е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решение, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1/.
В случая по първия поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като решаващият съд не е приел, че ищците са живели в собствена жилищна сграда, нито е приел, че са осъществявали търпими действия, а е прието, че те са допуснати да живеят в имота със съгласието на неговия владелец и че са били негови държатели. Взетото в решението принципно становище, че когато владелецът допусне друго лице да ползва имота заедно с него са налице т.н. търпими действия не противоречи на представеното от касаторите Р № 483 по гр.д.№ 493/12г. на ВКС, І г.о., тъй като и в него като пример за търпими действия е посочена аналогична хипотеза. Освен това въпросът дали ищците са осъществявали върху имота т.н. търпими действия или са били негови държатели не обуславя изхода на спора, тъй като според съдебната практика един имот може да бъде придобит по давност само от лице, имащо качеството на негов владелец.
Наред с това не са изложени и релевантни доводи за обосноваване на значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.4 разяснения и в случая тези предпоставки не са налице.
Вторият поставен въпрос също не е решен в противоречие с представените Р № 176 по гр.д.№ 759/10 г. и Р № 381 по гр.д.№ 756/10г. на ВКС, тъй като посочените в тях изисквания във връзка със събраните по делото гласни доказателства са спазени от въззивния съд, който е обсъдил подробно показанията на свидетелите и с оглед констатираните противоречия между тях е изложил съображенията си защо не е кредитирал показанията на единия от тях.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по жалбата сторените от тях разноски в настоящото производство в размер на 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 408 от 25.10.2013г., постановено по гр.д.№ 511/13г. на Хасковския окръжен съд.
О с ъ ж д а Щ. Р. Б. и К. И. Б. от [населено място] да заплатят на Р. Р. Б. и Л. Р. Б. от същия град сумата 500 лв. /петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.