О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 335
гр. София, 25.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 902/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. М. М. от [населено място] срещу въззивно решение № 2049 от 31.07.2018г., постановено по гр.д.№ 3725/2017г. на Софийския апелативен съд, втори състав, с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 2094 от 30.03.2017г. по гр.д. № 4212/2015г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Д. М. М. против “Слатина-Булгарплод”ООД, гр.София иск с правна квалификация чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на 1/2 ид.част от поземлен имот, пл.№ ****, кв.4 по регулационния план на [населено място], м. СПЗ”Слатина-юг”, с площ 2753 кв.м., при съседи: от четири страни имот пл.№ **** (собственост на ответника).
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с решение № 14 от 25.04.2007г. на ОСЗГ-П. е възстановено правото на собственост на наследниците на И. М. К. върху процесния имот, от които ищецът в първоинстанционото производство е придобил през 2008г. 1/2 ид.част от имота по силата на два договора за дарение. Решението е издадено на основание влязло в сила на 20.03.2007г. решение по а.х.д.№ 2241/2005г. на СГС по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ. Извършвайки косвен съдебен контрол върху решението на ОСЗГ за реституцията на имота, имащо конститутивно действие, въззивният съд е приел, че теренът, в който попада процесния имот е бил отчужден през 1981г. по реда на ЗТСУ /отм./ за нуждите на ДСО ”Булгарплод” и изваден от държането на АПК ”Средец”, което е надлежно обезщетено. С оглед на това съдът е приел, че намиращия се в урбанизирана територия имот е загубил земеделския си характер и предпоставката на чл.2 ЗСПЗЗ за неговата реституция не е налице. Прието е също, че отчуждителното мероприятие е било осъществено и са налице предвидените в чл.10б ЗСПЗЗ пречки за реституция. В заключение е прието, че ищецът в първоинстанционното производство не се легитимира като собственик на процесния имот, тъй като и неговите праводатели не са били негови собственици.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК по въпросите: 1. Длъжен ли е бил САС да упражни косвен съдебен контрол върху съдебното решение по гр.д.№ 2241/2005г. на СГС, ІІІ-Е с-в, и дали процесният имот, като част от по-големия стар имот, е засегнат изцяло от мероприятието или само частично, като е прието по това дело; 2. Дали съдебното решение по гр.д.№ 2241/2005г. на СГС, ІІІ-Е с-в, обвързва страните със сила на пресъдено нещо или не; 3. Дали ответникът е правоприемник на държавата, която е обвързана от силата на пресъдено нещо по гр.д.№ 2241/2005г. на СГС, ІІІ-Е с-в, по факта на застрояването; 4.Валиден и законосъобразен ли е актът на ОСЗГ; 5.Дължал ли е САС да даде указания на страните във връзка със задължението си да извърши косвен съдебен контрол върху решение по гр.д.№ 2241/2005г. на СГС, ІІІ-Е с-в; 6. Подлежи ли на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ имот, внесен от собственика в ТКЗС, който впоследствие е отчужден от АПК по благоустройствените закони; 7.Има ли конститутивно действие решението на административния съд по спора по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ за лицето, което в спора за материално право заявява възражение за незаконност на това съдебно решение; 8. Каква е правната природа и произтичащите от това правни последици на акта на административния съд по чл.173, ал.1 АПК, с който се отменя административният акт и се решава въпросът по същество; 9. Задължително ли е за търговско дружество, създадено от държавата, и при какви предпоставки съдебното решение на друг съд, с което на основание чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ се решава по същество въпросът дали е осъществено мероприятието, за което имотът е отчужден; 10. Длъжен ли е съдът с доклада си по делото изрично да укаже извършването на косвен контрол за валидност и законосъобразност на съдебно решение в производство по чл.11, ал.4 ЗСПЗЗ, когато въпросът е бил решен от този съд по същество и при какви предпоставки; 11. Какви са задълженията на съда, извършващ косвен съдебен контрол над акта на поземлената комисия, когато последната е била обвързана от силата на пресъдено нещо от съдебното решение в производство по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ, когото въпросът е бил решен от съда по същество и 12. Длъжен ли е съдът във всички случаи на косвен съдебен контрол над акт на административен орган да установява дали страните не са правоприемници на държавата и при какви предпоставки. Поддържа се, че по отношение на въпроси от № 1 до № 6 са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, а за останалите въпроси тези по т.3, както и че са налице всички основания по чл.280, ал.2 ГПК.
Поддържа се, че решението е нищожно поради абсолютна неразбираемост.
Ответникът по жалбата подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения формулираният от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането ? до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая поставените въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като една част от тях не са обусловили решаващите изводи на съда, други са по съществото на спора, а останалите са решени в съответствие с практиката на ВКС. Във връзка с тези въпроси следва да се отбележи, че в съответствие със задължителната практика на ВКС /ТР № 1/1997г. на ОСГК и др./ въззивният съд е приел, че актът, с който се възстановява правото на собственост върху земеделски земи е решението на ОСЗГ /сега ОСЗ/, имащо конститутивно действие, което подлежи на косвен съдебен контрол, а не решението по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ, което представлява междинен етап от реституционната процедура и няма за предмет изследването на всички предпоставки за реституцията на имота, респ. не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на тях. Ето защо без правно значение е обстоятелството дали това решение обвързва ответника, още повече, че въззивният съд не е приел в противоречие с него, че реституираният имот е застроен, а в съответствие с константната практика на ВКС е приел, че в случая това обстоятелство е ирелевантно, тъй като след отчуждаването му имотът е загубил земеделския си характер по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ и че е част от терен, върху който е осъществено комплексно благоустройствено мероприятие от държавата, което е пречка за неговата реституция съгласно чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, независимо че процесната част от този терен не е застроена. Освен това съгласно данните по делото ответникът е придобил правото на собственост върху имота преди влизане в сила на това решение, поради което според практиката на ВКС той не е частен правоприемник на държавата по смисъла на чл.298, ал.2 ГПК. Съгласно ТР № 5/2011г. на ОСГК на ВКС държавата е обвързана от съдебното решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на върху земеделски земи, а не и от административния акт за възстановяване на това право /решението на ОСЗ/, върху който е допустимо упражняването на косвен контрол за нищожност и материална незаконосъобразност, чиято цел е при констатиране на пороци на административния акт неговите правни последици да не бъдат зачетени. С оглед на това за касатора не съществува правен интерес да повдига въпросите за упражняването на косвен съдебен контрол върху решението на съда по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ. Освен това представената от него практика на ВКС /същият не се позовава на противоречие с актове на КС на РБ или на Съда на ЕС/ се отнася до различни от настоящата хипотези и никакво противоречие с нея по поставените въпроси не съществува. Не са изложени никакви доводи във връзка с посочените в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, които по отношение на поставените въпроси липсват, нито са налице основанията по чл.280, ал.2 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен ”contra legem”, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или “extra legem”, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – прилагане на закона в неговия обратен смисъл, респ. на несъществуваща или отменена правна норма или значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Направените в изложението към жалбата общи касационни оплаквания за неправилност на постановеното решение не са предмет на производството по чл.288 ГПК.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2049 от 31.07.2018г., постановено по гр.д.№ 3725/2017г. на Софийския апелативен съд, втори състав.
О с ъ ж д а Д. М. М. от [населено място] да заплати на “Слатина-Булгарплод”ООД, гр.София, ЕИК 202898414 сумата 2400 лв./две хиляди и четиристотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: