О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 439
София, 06.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 16.10.2013 две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 5604/2013 година
Производството е по член 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№77739/01.07.2013г.,подадена от Н. С. Х. от [населено място],чрез пълномощника му адвокат В. С.,против решение от 09.05.2013г. на Софийски градски съд,ГО,ІІ-Б отд.,постановено по в.гр.д.№10356/2012г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение от 24.02.2012г.,постановено по гр.д.№14994/2011г. по описа на Софийски районен съд,52 състав за допускане на съдебна делба между Ч. С. Х.,Н. С. Х.,П. С. Х. и Н. Ц. Х.,на недвижим имот,представляващ УПИ ХVІ-1,кв.40,м.”К. село-К.”,с площ от 478 кв.м и с придадени по регулация 34кв.м при граници по документ за собственост:река,С. К.,майор К. и [улица],заедно с построената в него масивна двуетажна жилищна сграда,състояща се от сутерен,в който са разположени две избени помещения,два жилищни етажа,всеки от който със застроена площ от 92 кв.м,включващ по две стаи,баня-тоалетна и входно антре,при квоти:Ч. С. Х.-2/8 ид.части,Н. С. Х.-2/8ид.части,П. С. Х.-1/8 ид.част и Н. Ц. Х.-3/8 ид.части.
В изложението по член 284,ал.3,т.1 от ГПК,касаторът се позовава на предвидените в член 280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С депозирания отговор на жалбата,ответникът П. С. Х.,чрез пълномощника си адвокат М. А.,счита че се налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,посочени от касатора и освен това че жалбата му е основателна.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че съсобствеността върху процесния имот е възникнала в резултат на наследяване,като първоначално имота е принадлежал на Е. М. Х.-поч.30.03.1969г.,която приживе се разпоредила с него,като следва: с договор за покупко- продажба, по силата на нотариален акт №63/1964г. продала на сина си С. Н. Х.-поч.1982г,наследодател на ищеца Ч. С. Х. и първия ответник Н. С. Х.,а именно-1/2 идеална част от масивна двуетажна жилищна сграда,заедно с ? идеална част от дворното място,върху което е застроена,представляващо УПИ ХVІ-1 в кв.40 по плана на [населено място],и впоследствие с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане,обективиран с нот.акт №72/1964г. прехвърлила на сина си С. Н. Х.-поч.1995г.-наследодател на ответниците П. Н. Х. и Н. Ц. Х., собствеността върху останалата част от имота-1/2 идеална част от масивна двуетажна жилищна сграда,заедно с ? идеална част от дворното място върху което е построено,представляващо УПИ ХVІ-1 в кв.40 по плана на [населено място].Съдът е посочил,че при така установеното по делото относно процесната сграда към 1964г.,същата не е включвала два отделни етажа,със самостоятелен характер,а няма и ангажирани такива доказателства към този момент,а напротив по твърденията на Н. Х.-настоящия касатор,преустройство на същата е извършено около 1970г.Ето защо,съдът е приел,че не е налице хипотезата,предвидено в ТР №96/1971г. на ОСГК на ВС,която се прилага при делба на заварени към 17.05.1963г. съсобствени жилищни сгради,като отредените в реална собственост етажи или части от етажи,могат да не отговарят на нормите на параграф 38 и 39 от Строителните правила и норми,ако последните представляват обособени по-рано жилища,както и че няма данни реални части от процесната сграда да са обособени като самостоятелни такива, по силата на архитектурен/инвестиционен проект,по смисъла на член.62,ал.1 ЗТСУ/отм/,съответно член 202 от сега действащия ЗУТ,при което владението върху така обособените реални части да доведе до придобиване по давност на тази реална част,каквито са били твърденията на С. Х. и С. Х. за упражнявано владение върху отделните етажи от сградата.Съдът е констатирал,че независимо от горния извод,с оглед влизането в сила от 01.06.1973г. на ЗТСУ/отм/,в който са предвидени специални изисквания за придобиване на собственост на части от сгради и парцели,до този период в тяхна полза не е изтекъл предвидения в закона 10 годишен давностен срок,а по отношение на обстоятелството,че С. Х. и С. Х. са разпределили ползването на етажите от сградата,това не води до промяна на намерението им,с оглед събраните по делото доказателства,и не е налице манифестиране намерение за своене на идеалните части на сънаследника Ч. Х.,не е налице превръщането с едностранни действие на държането във владение от тях,като в тази връзка се е позовал на възприетото в задължителната практика на ВКС- ТР№1/2012г. по тълк.д.№1/2012г на ОСГТК на ВКС.
В изложението,приложено към касационната жалба,на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,касаторът заявява/цитирам/:
„В конкретния случай материалноправния въпрос,който е обусловил крайния извод на въззивния съд за основателност на предявения иск за делба е,че самостоятелни обекти не могат да бъдат предмет на делба,тъй като липсват за тях одобрени проекти,независимо,че сградата е построена преди 1963г./1930г./ и касае само делба на сгради към 1963г.”,който въпрос е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение №96/16.11.1971г. на ОСГК на ВКС.
Изложените аргументи в тази връзка се отнасят до заварени сгради,преди влизане в сила на ЗТСУ и ЗУТ,относно наличие на самостоятелни етажи и части от етажи,неотговарящи на строителните правила и норми за живеене,и последиците относно тези, които последните са обособени в отделни жилища.Това отново са твърдения на касатора,поддържани от последния по делото,които обаче са останали недоказани,както е видно от възприетото с решаващите мотиви на въззивния съд,основани и на цитираната задължителна практика на ВКС. Тази практика всъщност е била взета предвид от съда,но предвидените в нея хипотези не се установяват с доказателствата по делото.
Наред с това, с изложеното от касатора по приложението на чл.79 ЗС и чл.69 ЗС, в точка второ римско от изложението му,се правят същите възражения за упражнявано владение,манифестирано такова и своене спрямо останалите съсобственици,което обаче както е посочено в решаващите изводи на съда е останало недоказано.Затова и приетото с решаващите мотиви на съда в тази връзка не е в противоречие,както твърди касатора,а в съответствие със задължителната практика на ВКС-ТР №1/2012г.
В точка трето римско от изложението си,касаторът твърди,че/цитирам/:
„ІІІ.На трето място считаме че е налице и процесуалноправен въпрос, във връзка с приложението на разпоредбата на член 172 ГПК във връзка с разпоредбата на чл.235,ал.2 и чл.236 ГПК,а именно:”При преценка на гласни доказателства длъжен ли е съдът да посочи съображения,защо не дава вяла на свидетелите,които приема за достоверни и може ли да се даде вяра на съпруг на ищеца,без да изложи съображение за обективност на този свидетел извън връзката с едната страна и без да отчита,че тя е заинтересована страна.”в противоречие с: Решение №87/04.09.1958г. ОСГК и Решение №70/3.11.1980г. ОСГК.” Касаторът визира в тази връзка,че въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд-чл.272 ГПК,като заявява,че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата.
Така както е поставен въпроса и цитираната практика,същият е неотносим,тъй като настоящото производство се е развило по реда на ГПК-обн.ДВ бр.59/20.07.2007г.,в сила от 1.03.2008г.,действащият понастоящем процесуален закон,в който се предвиди възможността за въззивния съд,посочена в разпоредбата на член 272 ГПК,когато потвърди първоинстанционното решение,той мотивира своето решение,като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд,за разлика от предвиденото в ГПК/отм/.С оглед изложеното в решаващите мотиви,освен че е приложил тази разпоредба от процесуалния закон,въззивният съд е изложил и свои мотиви за цялостна преценка на доказателствата по делото.
Ето защо,касационният съд намира,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото,на ответника по касационната жалба П. С. Х.,не следва да се присъждат направените разноски,поискани с отговора-адвокатско възнаграждение,тъй като въпреки това му процесуално положение,същият счита че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,както и че жалбата на касатора е основателна.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09.05.2013г. на Софийски градски съд,ГО,ІІ-Б въззивен състав,постановено по гр.д.№10356/2012г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: