О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 168
гр. София, 28.03. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдия Първанова гр.дело № 3230/2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. И. Х., чрез адвокат А. А., срещу въззивно решение № 1406 от 04.11.2016г. по в. гр. дело № 1645/2016г. на Пловдивския окръжен съд. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване в решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ред.до ДВ, бр.86/2017г./. Поставя се въпросът : Възможно ли е да се придобие чрез непрекъснато давностно десетгодишно владение идеална част от недвижим имот чрез упражняване фактическа власт върху реална част от имота. Твърди се противоречие с решение № 116/2012г. по гр.д.№314/2010г., решение № 599/2010г. по гр.д.№766/2009г. и № 191/2011г. по гр.д.№776/2010г. на ВКС. Сочи се, че практиката на ВКС приема за възможно да се придобие идеална част от жилищен имот в рамките на владяната реална част от същия.
Ответникът по касационната жалба Т. Е. Ш. оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 518/2016г. по гр.д.№ 4404/2015г. Пловдивския районен съд. С последното е отхвърлен предявеният от Б. Х. срещу Т. Ш. иск за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение, считано от 22.08.1996г. на 7,55/287 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 56784.519.940 по КККР на [населено място], целият с площ 287 кв.м., ведно с всички подобрения в имота, съответстващи на идеалната част.
Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, както и формираните правни изводи по реда на чл.272 ГПК. Ищецът твъри, че считано от 22.08.1996г. упражнява давностно владение върху реална част от 7,55 кв.м. от процесния имот, заключени между имотната граница на същия с имот с идентификатор 56784.519.905 и крепостната стена в Старинна градска част на [населено място], преминаваща през процесния имот. В процесния период складирал строителни материали и построил паянтови постройки в посочената част от имот с идентификатор 56784.519.940, като не е допускал собствениците му да я ползват и владеят. Поради наличието на денивелация от повече от 6м. от ръба на крепостната стена към имот с идентификатор 56784.519.905 за собственика на имот с идентификатор 56784.519.940 било обективно невъзможно да владее и ползва процесната част от имота си и същият никога не бил имал достъп до нея. Дори да е упражнявал давностно владение върху процесните 7,55 кв.м. от имот с идентификатор 56784.519.940, то това не би могло да доведе до придобиване по давност на идеални части от него, съответстващи на владяната реална част. Съгласно чл.59 ЗТСУ /отм./ не могат да се придобиват по давност реални части от дворищнорегулационни парцели, които не отговарят на изискванията за минимална площ и лице, установени в ППЗТСУ, а според чл.181, ал.3 ЗТСУ /отм./ владението на реална част от парцел може да доведе до придобиване на идеална част от същия само за изтекла преди влизане в сила на ЗТСУ придобивна давност. След влизане в сила на ЗУТ /обн., ДВ, бр.1 от 02.01.2001г./ забраната за придобиване на реална част от поземлени имоти в границите на населените места се извежда от разпоредбата на чл.200 както и от обстоятелството, че за разлика от ЗТСУ/отм./ ЗУТ не придава правно значение на владението на реални части от имот като способ за придобиване на идеална част от него /решение №185/2010г. по гр.д.№280/2009г., І г.о., и решение №55/2014г. по гр.д.№12/2013г., ІІ г.о./. Въззивният съд е приел и за недоказани твърденията на ищеца за упражнявано от него давностно владение върху процесната реална част. Изводът е направен след анализ на събраните писмени и гласни доказателства, съгласно които ищецът е разчиствал боклуци, складирал строителни материали и направил барака, без да е ясно, че тези действия са извършени именно върху спорните 7,55 кв.м. съставляващи част от имот 56784.519.940, а не и върху намиращия се в съседство с тях имот, собственост на ищеца. Освен това на 30.07.2008г. ищецът в качеството си на управител на [фирма] като наемател, е сключил с ответника договор за наем с предмет- първия етаж от сградата, намираща се в дворното място. Договорът за наем е прекратен през 2014г. Наличието на наемно правоотношение в периода 2008г. -2014г., макар и страна по него да е дружество, еднолична собственост на ищеца, изключва възможността в същия период ищецът в лично качество да е упражнявал давностно владение върху имота. Ето защо дори да съществува нормативна възможност за придобиване на идеални части от урегулиран поземлен имот посредством владение на реална част от него, то не е установено при условията на пълно и главно доказване ищецът да е упражнявал владение върху процесния имот за период от 10 години.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК.Той следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Поставеният от касатора въпрос не може да предпостави допускане на касационно обжалване. На първо място следва да се има предвид, че въззивният съд е направил решаващ извод за недоказаност на упражнявано от ищеца владение върху процесната част от имота за период от 10 години, което владение може да послужи като оригинерно придобивно основание. Освен това въпросът не е разрешен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Приложените от касатора решения са неотносими към конкретния случай, тъй като разглеждат хипотези, различни от настоящата. Решение №599/2010г. по гр.д.№766/2009г., І г.о. касае придобиване по давност на етаж от жилищна сграда, който не е обособен в самостоятелно жилище поради липса на сервизни помещения, респ. на идеална част от жилищен имот, съответстваща на владяната реална част. Решение №116/2012г. по гр.д.№314/2010г., І г.о. разглежда въпрос за владение на съсобствен неурегулиран поземлен имот, упражнявано от сънаследник/съсобственик въз основа на извършена неформална делба и довеждането до знание на останалите сънаследници намерението за своене от този съсобственик. Решение №191/2011г. по гр.д.№776/2010г., І г.о. също разглежда различен въпрос – за приложението на презумпцията по чл.69 ЗС между съсобственици.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане на ответника по касационната жалба не следва да се присъждат разноски, тъй като няма данни за направени такива.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1406 от 04.11.2016г. по в. гр. дело № 1645/2016г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: