О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 411
гр. София, 23.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 850/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Б. К., Н. Б. Ч. и Е. Н. Ч. срещу въззивно решение № 353 от 27.10.16г., постановено по в.гр.д.№ 379/16г. на Пернишкия окръжен съд, ГК, III с-в, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 178 от 11.03.16г. по гр.д.№ 03006/14г. на Пернишкия районен съд, с което е признато за установено на основание чл.54, ал.2 ЗКИР по отношение на Н. Б. Ч., Е. Н. Ч. и Л. Б. К., че У. Л. К., Г. В. С., З. П. Г., Г. П. Г., П. Л. Р., В. П. Я. и Л. П. П. са собственици по наследство и реституция на ливада с площ от 0.991 дка, находяща се в строителните граници на кв.Д., общ.П., местност “Бунаро дома”, представляващ имот № 10559 по кад. план от 2008г., който е заснет погрешна като част от поземлен имот с идентификатор 55871.512.75 с площ от 3762 кв.м., която част е означен с жълт цвят между буквите АБВАМНОА на скицата към заключението на вещото лице Р. Н., неразделна част от решението и с което е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК констативен нот.акт № 29/10г. по отношение на тази част от имота с идентификатор 55871.512.75.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че независимо от обстоятелството, че районният съд да е бил сезиран с иск за признаване правото на собственост към минал момент –04.09.2013г., а се е произнесъл по спорното право на собственост към настоящия момент, не е налице произнасяне свръх петитум, тъй като произнасянето е съобразено с дадените в т.4 на ТР № 8/14г. на ОСГК на ВКС разяснения относно момента, към който се установява правото на собственост при иск с правна квалификация чл.54, ал.2 ЗКИР. Посочено е, че причината за предявяването на иска е наличието на спор за материално право, т.е спор за собственост, породен от претендираните от ищците и ответниците вещни права върху един и същ имот, отразен в кадастралната карта несъответно на действителното положение и доколкото съдът се е произнесъл по същия този спор, не е налице произнасяне по нещо различно от заявеното. Изложени са съображения, че ищците в първоинстанционното производство се легитимират като собственици на процесния имот по силата на решение № 2462 от 04.09.13г. на ОСЗ [населено място], с което им е възстановено правото на собственост като наследници на А. Я. Ц. /Р./, починал през 1967г. Този имот е част от поземлен имот с идентификатор 55871.512.75 с площ от 3762 кв.м., на който имот и построените в него сгради ответниците, които са наследници на П. Я. Р., са признати за собственици по давност с нот.акт № 29/10г. Във връзка с възраженията на ответниците по иска е посочено, че към момента на образуването на ТКЗС имотът е бил извън регулация и е имал земеделски характер, поради което е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ и предпоставките на чл.10, ал.1 от закона за това в полза на ищците са били налице. Относно възражението им, че към 1949г. собственик на имота не е бил наследодателят на ищците, а техния наследодател П. Р. въз основа на давностно владение, е прието че не може да се осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението на ОСЗ за реституция, тъй като те не са заявили имота за възстановяване в законоустановените срокове и към настоящия момент не може да бъде разгледан спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Преди постановяване на решението за реституция на имота е бил изготвен и приет по надлежния ред помощен план по чл.13а, ал.1 ППЗСПЗЗ на местността, който не е бил съобщен на ответниците, тъй като по разписния лист имотът е бил записан на наследниците на Л. Я. Р., които са подали възражение срещу плана и съдът е приел, че ответниците не са имали качеството на заинтересовани лица в административното производство по смисъла на чл.13а, ал.6 ППЗСПЗЗ. Прието е също, че процедурата по определяне на застроената, респ. свободната част от имота е осъществена законосъобразно, тъй като по настоящото дело също е установено от заключението на вещото лице, че процесната част от имота, на който ответниците са признати за собственици, не е застроена.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е без надлежно направено от ищеца изменение на иска, без надлежно дадени указания за изправяне нередовността на исковата молба и без съответна промяна на доклада по делото, съдът да променя датата, към която в петитума на исковата молба се иска установяването на правото на собственост по иска по чл.54, ал.2 ЗКИР с оглед постановките на т.4 от т.р. № 8/16.02.16г. по тълк. д. № 8/14г. на ОСГК на ВКС и 2. Изготвеният помощен план по реда на чл.17а ППЗСПЗЗ, чрез който се идентифицират границите на имота, заявен за възстановяване, има ли обвързваща сила за трети лица, които се легитимират като негови собственици; при направено оспорване на помощния план във висящ процес за собственост от страна на трети лица, съдът длъжен ли е да упражни косвен съдебен контрол върху правилността на акта, с който се приема помощния план; кога следва да се изготви помощен план по чл.17а ППЗСПЗЗ, с който да се идентифицират границите на заявения за възстановяване земеделски имот в случай на възникнал спор за собственост – преди или след приключване на спора за собственост.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставеният от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно. / ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
Първият поставен въпрос, с оглед изложените от съда съображения относно допустимостта на първоинстанционното решение, не обуславя изхода на спора и не е налице никакво противоречие с посочената във връзка с него задължителна практика на ВКС – ТР № 1/01г. на ОСГК на ВКС, т.4, ТР № 1/13г.на ОСГТК на ВКС и Р № 49 от 07.04.14г. по гр.д.№ 1211/13г. във връзка с правомощията на въззивния съд при констатирана от него нередовност на исковата молба, каквато в случая не е констатирана и не е налице. Въпросът за момента, към които се установява наличието или липсата на спорното право е свързан с неговата правна квалификация, която се определя от съда. След като съдът е приел, че правната квалификация на спорното право е по чл.54, ал.2 ЗКИР, той е бил длъжен да се съобрази с съществуващата задължителна практика на ВКС /ТР № 8/14г. на ОСГК на ВКС, т.4/ по приложението на закона и по-конкретно относно момента на установяване на спорното право, а именно към момента на предявяването на иска, респ. – на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото, независимо от факта, че ищците са поискали установяването на тяхното право на собственост към момента на възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ в съответствие със съществувала тогава практика на ВКС, която с посоченото тълкувателно решение е изоставена.
Не се констатира противоречие и с посочената във връзка със следващата група въпроси задължителна практика на ВКС, отнасяща се до различни от настоящата хипотези – Р № 481 от 06.07.10 по гр.д.№ 5187г., ІІІ г.о., дава отговор на въпроса за възможността чрез иск да бъдат установени границите на подлежащ на възстановяване земеделски имот в урбанизирана територия; с Р № 164 от 10.05.11г. по 95/10г., І г.о., ВКС се е произнесъл по въпроса за реда на защита при възстановяване на собственост по реда на ЗСПЗЗ в стари реални граници, когато общината откаже да нанесе имота в действащия кадастрален план поради спор за материално право, както и за съотношението на чл.13а, вр. чл.26 ППЗСПЗЗ и чл.53, ал.2 ЗКИР, а касационното обжалване по Р № 247 от 13.10.14г. по гр.д.№ 3003/14г., І г.о., е допуснато поради възникнало съмнение за частичната недопустимост на въззивното решение, нито самите касатори сочат в какво конкретно се изразява противоречието. Действително, че в първото решение е посочено, че помощният план по чл.13а ППЗСПЗЗ за установяване на границите на възстановяваните имоти може да бъде изработен само след разрешаването по исков ред на съществуващите спорове за материални права, каквито са споровете за граници, но в случая противоречие липсва, тъй като настоящият спор към момента на изработване на плана не е съществувал. Във връзка с тези въпроси следва да се отбележи, че те не съответстват на изложените от въззивния съд съображения за уважаването на иска, който е приел, че помощният план е изготвен и одобрен по надлежния ред, респ. че в настоящото производство не е установено границите на заявения за възстановяване имот, респ. неговата свободна част да са посочени неправилно. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.
Не са изложени и никакви доводи за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения, които предпоставки относно поставените въпроси не са налице.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание ч.78, ал.8 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по жалбата сторените от тях разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 353 от 27.10.16г., постановено по в.гр.д.№ 379/16г. на Пернишкия окръжен съд, ГК, III с-в.
О с ъ ж д а Н. Б. Ч., Е. Н. Ч. и Л. Б. К. да заплатят на У. Л. К., Г. В. С., З. П. Г., Г. П. Г., П. Л. Р., В. П. Я. и Л. П. П. сумата 1000 лв. /хиляда лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: