О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№99
гр. София, 29.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 128/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Б. А. и Д. Д. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 253 от 01.10.15г., постановено по в.гр.д.№ 74/15г. на Ловешкия окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 312 от 18.12.13г. по гр.д.№ 91/13 г., поправено с решение № 198 от 03.07.15г. на Троянския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от С. Б. А. и Д. Д. Г. против Г. П. Д. и Е. М. Д. иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за признато за установено, че ищците са собственици на имот с идентификатор 53707.502.313 по К. на [населено място] с площ от 988 кв.м., ведно с построените в него жилищна сграда, лятна кухня и стопански постройки.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесният имот е бил собственост на В. Д. В., починал на 15.05.12г. – наследодател на ищците в първоинстанционното производство /първата е негова преживяла съпруга, а втората – негова сестра/, който с нот.акт № 116/91г. е учредил в полза на [фирма] ипотека върху имота срещу отпуснат му кредит в размер на 250 000 лв. Впоследствие ТБ [фирма] е обявена за купувач на имота с постановление на ДСИ по изп.д.№ 331/93г., а с нот. акт № 28/97г. банката е продала същия на ответника Г. Д. по време на брака му с Е. Д.. Въпреки, че и след продажбата на имота наследодателят и първия ищец са продължили да живеят в него, въззивният съд е приел, че същите не са го придобили по давност, тъй като са били негови държатели, а не владелци, с оглед данните по делото, че са имали уговорка с ответниците имотът да се ползва от майката на наследодателя докато е жива. В подкрепа на този извод са изложени и съображения, че през годините ответниците на няколко пъти са водили купувачи на имота, като на някои от огледите е присъствал и наследодателят, който е оказвал съдействие. Освен това е посочено, че не е налице спокойно и трайно упражнявано владение от ищците, респ. от техния наследодател, тъй като ответниците многократно са подавали сигнали до полицията и прокуратурата след 2009г. за отказа на ищците да освободят имота след смъртта на майката на наследодателя около 2005г.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т..1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. може ли въззивният съд при повторно разглеждане на спор да се позовава на процесуални действия или мотиви, постановени при предходно разглеждане на спора от друг състав или е длъжен сам да ги извърши, респ. мотивира; 2. може ли съдът едва със съдебното решение да приеме друга тежест на доказване или следва да възобнови производството и в съдебно заседание да извърши съответните процесуални действия за това; 3. бившият собственик на имот, продаден на публична продан, владелец или държател е по отношение на последващ купувач, респ. ползва ли се от презумпцията на чл.69 ЗС; 4. купувачът на недвижим имот може ли да придобие владението, ако праводателят му не е встъпил във владение /фактическа власт/ на имота; 5. постановлението за възлагане на недвижим имот от съдия изпълнител има ли правна стойност в отношенията между първоначалния собственик и последващ /втори/ купувач и 6. при липса на протокол за въвод на публична продан, бившият собственик губи ли фактическата власт върху имота и превръща ли се в държател.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения задължение на касатора е да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
Първият поставен от касаторите правен въпрос не е разрешен в противоречие с ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС и посочените от тях няколко решения на ВКС, тъй като тази практика се отнася до хипотезата, при която доказателствената тежест изобщо не е била разпределена по делото или същата е била разпределена неправилно от първата инстанция, а разглежданият случай е друг – доказателствената тежест на страните е разпределена при първоначалното разглеждане на делото от въззивния съд и повторното извършване на това процесуално действие при новото разглеждане на спора не е било необходимо.
По втория поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като с него съдът не е променил доказателствената тежест на страните като е приел, че ищците не са доказали осъществяването на фактическия състав на придобивната давност, респ. че презумпцията на чл.69 ЗС е оборена, тъй като те са останали да ползват имота по силата на уговорка с ответниците. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, а освен това същият не е решен в противоречие с посочената от касаторите задължителна практика на ВКС ТР № 1/12г. на ОСГК и др.
По отношение на другото релевирано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на което касаторите се позовават по тези и останалите поставени въпроси, не са изложени релевантни доводи за обосноваване на тяхното значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.4 разяснения, които предпоставки в случая липсват.
В допълнение на следва да се отбележи, че на поставените въпроси от № 3 до № 6 са твърде общо формулирани и на тях не могат да бъдат дадени принципни отговори, тъй като те са в зависимост от конкретно установените по делото факти. Освен това тези въпроси нямат отношение към основното съображение на съда за отхвърлянето на иска, а именно че презумпцията по чл.69 ЗС в случая е оборена от събраните по делото доказателства, респ.че касаторите не са имали качеството на владелци на порецесния имот, а са били негови държатели, поради което не са могли да го придобият по давност.
В т.8 не е формулиран правен въпрос, а са посочени част от мотивите на съда и е цитирана съдебна практика, която не следва да се обсъжда при липсата на такъв въпрос. Същото се отнася и за т.9 от изложението, в което са направени общи касационни оплаквания във връзка с обсъждането и преценката на събраните по делото доказателства, каквато ВКС няма правомощия да извършва в настоящото производство по селекция на касационната жалба.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата направените от тях разноски в настоящото производство в размер на 600 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 253 от 01.10.15г., постановено по в.гр.д.№ 74/15г. на Ловешкия окръжен съд.
О с ъ ж д а С. Б. А. и Д. Д. Г. от [населено място] да заплатят на Г. П. Д. и Е. М. Д. от [населено място] сумата 600 лв./шестстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: