О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
София, 30.03.2016 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 4278/2015 г.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Чекотински манастир «Св.Архангел Михаил», [населено място], [община], срещу въззивно решение от 10.03.2015г. по гр.дело № 761/2014 г. на Софийския окръжен съд.
Изложени са твърдения за произнасяне в решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Въпросите касаят съотношението между ЗВ и ЗВСГЗГФ – кой от тези закони е специален и кой е общ, допустимите доказателствени средства в производството по иск по чл.108 ЗС за предаване владението на реституирани гори по силата на §5 ПЗР ЗВ. Негодни ли са като доказателства и „като изрично изключени от закона” постановление №2971/23.08.1941г. и №4024/20.08.1941г. на министъра на земеделието и държавните имоти при положение, че намират приложение нормите на ЗВСОНИ по повод реституцията по закон; допустимо ли е в такъв процес да се доказва придобивна давност за установяване правото на собственост върху гори, които се реституират по силата на §5 ПЗР ЗВ и допустими ли са в тази връзка гласни доказателства.
Ответникът по касационната жалба държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, не изразява становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 188 от 15.08.2014г. по гр.дело № 2082/2012г. на Ботевградския районен съд.Въззивният съд е приел, че се претендира предаване владението на единадесет горски имота в землищата на [населено място] и [населено място], за които ищецът твърди че са идентични с притежаваните от него гори в м.”К.”, землището на [населено място] с площ 27,3 хектара и в м.”П.”, землището на [населено място] с площ 7,1 хектара, които са реституирани по силата на §5 ПЗР от Закона за вероизповеданията /ЗВ/ и се владеят от ответника като включени в държавния горски фонд. Възприел е изводите на първоинстанционния съд като изградени след подробен анализ на доказателствата и е препратил към тях по реда на чл.272 ГПК. За установяване правото на собственост върху описаните в исковата молба гори ищецът е представил две постановления от 1941 г. на министъра на земеделието и държавните имоти, издадени на основание чл.20 ЗГ (1925 г., отм.), с които се определя предметът на горско стопанство в землищата на [населено място] и [населено място]; позволително за сеч от 1944 г., издадено от Черепишкия манастир; писмо от лесничейството до манастира от 1944 г. относно годишния план за сеч в манастирската гора в м.”К.”; становище на Ботевградския държавен лесничей с данни за площта на горите в [населено място], в което е дадено сведение за 175 дка манастирски нискостъблени гори, протокол и скица от 1957 г. за определяне на горски район за манастира „Св Архангел Михаил”, [населено място]. По предявения ревандикационен иск ищецът следва да установи, че е собственик на процесните имоти и че ответникът владее същите без да има основание за това. Необходимо е ищецът да докаже, че в негова полза е осъществено твърдяното придобивно основание, по силата на което той е придобил собствеността. Той следва да установи при условията на главно и пълно доказване настъпването на онези юридически факти, които пораждат за него правото на собственост върху имота. В случая ищецът основава претенцията си за право на собственост върху процесния имот на реституция по §5 от ПЗР ЗВ. С тази разпоредба е предвидено възстановяване правото на собственост на тези вероизповедания, от които то е отнето, конфискувано, или национализирано, ако се намира в държавата, общината, или дружества по чл. 61 от ТЗ и съществува реално до вида, в който е било отнето. Редът за възстановяване е по ЗВСОНИ. Активно легитимирани да възстановят собствеността си са само собствениците, следователно правото на собственост е първата предпоставка за реституция на имотите на вероизповеданията. Собствеността на църковните имоти се възстановява по силата на съответните реституционни закони към които препраща нормата на § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията.Твърдяното от ищеца възстановяване на собствеността е на основание чл.2 ЗВСГЗГФ, тъй като се твърди реституция на горски имоти. Възстановяването на собствеността върху горите и земите от горския фонд е уредено от ЗВСГЗГФ – чл.1 от закона. Правилата на ЗВСГЗГФ се прилагат и в конкретния случай, в който се установява правото на собственост на ищеца върху претендираните гори. Установяването на това право към настоящия момент зависи от установяване правото на собственост на манастира към момента на одържавяване или отнемане на горите. По делото не са представени допустими от ЗВСГЗГФ доказателства, които да водят на извод за принадлежност на правото на собственост в патримониума на манастира на процесните гори. Няма данни за придобиване на горите по някой от установените в закона способи. Постановленията на министъра на земеделието и държавните имоти от 1941 г. са изрично изключени от закона – чл.13, ал.3, т.3 ЗВСГЗГФ. Те представляват протоколи за определяне предмета на горското стопанство, издадени на основание чл.20 ЗГ от 1925 г. /отм./. Останалите писмени доказателства не установяват осъществяване на юридически факти на придобиване от ищеца на правото на собственост върху претендираните гори. Събраните по делото гласни доказателства не следва да се обсъждат. Не са налице юридическите факти, които водят до възстановяане на собствеността. Не е извършено възстановяване на собствеността по реда на § 5 ПЗР ЗВ, защото манастирът не е бил собственик на имотите.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК. Според ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС касаторът е длъжен да посочи конкретния правен въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Този въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане и следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната жалба, от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК или от самото обжалвано решение. Непосочването на релевантен правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Повдигнатите в случая въпроси за това кой от двата закона – ЗВ и ЗВСГЗГФ, е специален и кой е общ, кои са допустимите доказателствени средства в производството по иск по чл.108 ЗС за предаване владението на реституирани гори по силата на §5 ПЗР ЗВ и дали са негодни като доказателства и „като изрично изключени от закона” постановление №2971/23.08.1941г. и №4024/20.08.1941г. на министъра на земеделието и държавните имоти при положение, че намират приложение нормите на ЗВСОНИ по повод реституцията по закон, не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението на някое от посочените основания по чл.280,ал.1 ГПК. Въззивният съд не е приел, че реституцията на процесните гори следва да се извърши по реда на ЗВСГЗГФ, а че редът за възстановяване е по ЗВСОНИ, към който препраща §5 ПЗР ЗВ. С тази разпоредба е предвидено възстановяване правото на собственост на тези вероизповедания, от които то е отнето, конфискувано, или национализирано, ако се намира в държавата, общината, или дружества по чл. 61 от ТЗ и съществува реално до вида, в който е било отнето. Активно легитимирани да възстановят собствеността си са само собствениците, следователно правото на собственост е първата предпоставка за реституция на имотите на вероизповеданията. Прието е, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е представил доказателства за принадлежност на правото на собственост в патримониума на манастира на процесните гори към момента на одържавяването и че няма данни за придобиване на горите по някой от установените в закона способи. Постановленията на министъра на земеделието и държавните имоти от 1941г., възпроизвеждащи протоколи за определяне предмета на горското стопанство, издадени на основание чл.20 ЗГ от 1925 г. /отм./, са изключени от закона – чл.13, ал.3, т.3 ЗВСГЗГФ като доказателства, които могат да установят право на собственост. Изводите на съда не са в противоречие със сочените от касатора решени №25/2015г. по гр.д.№ 5326/2014г. на ВКС, ІІ г.о, решение №68/2003г. на РС-Чепеларе и решение по адм.д.№619/2011г. на АС-Ловеч. Тези решения са и неотносими: първото касае реституция по ЗВСОНИ на няколко сгради – стари църкви, третото е постановено по административно дело и не съставлява практика по граждански дела по смисъла на цитираното по-горе ТР на ОСГТК на ВКС, а второто касае допустимите доказателства в производството по чл.13,ал.2 ЗВСГЗГФ. По тези въпроси съдебната практика е уеднаквена с решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. С Решения №603/2010г. по гр.д.№932/2009г. І г.о. и №299/2010г. по гр.д.№4716/2008г.,І г.о., е прието, че протоколите за определяне предмета на горското стопанство, издадени въз основа на чл.22 ЗГ от 1922г. и чл.20 ЗГ от 1925г. и постановленията на министъра на горите и държавните имоти, възпроизвеждащи тези протоколи, са недопустими доказателства за правото на собственост върху гори в производството по чл.13,ал.2 ЗВСВГЗГФ. Адмиинстративната процедурата пред ОбПК/ОСЗ/, както и исковото производство по чл.13,ал.2 ЗВСВГЗГФ предвиждат установяване правото на собственост върху гори с писмени доказателства, примерно изброени в ал.3, които са преки /нотариални актове, крепостни актове, делбени протоколи/ и непреки /данъчни регистри, стопански карти, удостоверения за дялово участие/, съдържащи данни за правото на собственост /решение №78/2011г., по гр.д.№273/2010г., ВКС, І г.о./. Следователно в тези процедури законодателят е предвидил възможност за доказване в определени срокове на правото на собственост и с косвени писмени доказателства. В исковото производство за установяване правото на собственост, каквото е това по чл.108 ЗС, обаче ищецът носи доказателствената тежест и следва да проведе главно и пълно доказване на своето право. Като е направил извод, че с представените косвени доказателства не е установено правото на собственост на ищеца, т.е. дори и те да са допустими като писмени доказателства по реда на ГПК, не установяват твърдяното от него право на собственост на някое придобивно основание, въззивният съд е съобразил установената съдебна практика. Въпросите допустимо ли е в такъв процес да се доказва придобивна давност за установяване правото на собственост върху гори, които се реституират по силата на §5 ПЗР ЗВ и допустими ли са в тази връзка гласни доказателства, също не могат да обосноват допускане касационно обжалване на решението. Въпрос за право на собственост върху процесните гори, основано на придобивна давност, не е решаван от въззивния съд като надлежно въведено от ищеца придобивно основание. След като не е включен в предмета на делото и по него няма произнасяне, то въпросът е неотносим към изхода му. Ето защо приложената съдебна практика относно допустимостта на гласните доказателства не следва да бъде обсъждана.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 10.03.2015г. по гр.дело № 761/2014 г. на Софийския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: