О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
гр. София, 12.06. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети март, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр.дело № 3880/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. Н., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат С. С., срещу въззивно решение № 1221 от 13.07.2017 г. по в. гр. д. № 887/2017 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (в ред. до изм. ДВ, бр. 86/2017 г.). Първият правен въпрос е следва ли да се установи пълно съвпадение на местност, граници и площ на имотите, за да е налице идентичност. Сочи се противоречие с решение № 123/16.04.2009 г. по гр. д. № 3394/2007 г., ВКС, ІІІ г. о. Вторият правен въпрос е как се индивидуализира един недвижим имот. Касаторът твърди, че не площта, а границите са индивидуализиращ белег на процесния имот – в който смисъл са решение № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г., ВКС, І г. о. и решение № 253/18.05.2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г., ВКС, ІІ г. о. Поставят се и процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивната инстанция съгласно ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС и ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГК, ВКС, с твърдения за противоречие на обжалваното решение с т. 2, т. 3 и т. 19 от същите. Въпросите са следните: неправилното докладване на делото води ли до неправилност на съдебното решение, нарушава ли се правото на защита на въззивника, когато молбата за отлагане на производството не е докладвана до приключване на устните състезания, а след обявяване на делото за решаване, налице ли е преклузията по чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, когато се касае за документи, които се намират в трето лице /сочи се противоречие с решение № 70/21.04.2015 г. по гр. д. № 5100/2014 г., ВКС, ІІІ г. о., решение № 358/17.01.2014 г. по гр. д. № 1381/2012 г., ВКС, ІV г. о./.
Ответникът по касационната жалба С. П. К., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат Р. М., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 4539 от 02.12.2016 г. по гр. д. № 2539/2016 г. на Районен съд – Варна, с което е отхвърлен предявеният от А. С. Н. срещу С. П. К. отрицателен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на реална част от ПИ № 10135.2515.1035 по КК от 2008 г. на [населено място], м. „А. мак“, целият при съседи ПИ № 10135.2515.1033, ПИ № 10135.2515.1034, ПИ № 10135.2515.1036 и ПИ № 10135.2515.9574 (път), и с граници на частта ПИ № 10135.2515.1033, ПИ № 10135.2515.1036, ПИ № 10135.2515.9574 (път) и в останалата си част, попадаща в ПИ № 10135.2515.1035 по същата КК, очертана с кафяв контур и щрих на скицата на вещото лице на л. 50 от делото, която, приподписана от съда, съставлява неразделна част от решението, на осн. чл. 97 ГПК (отм.). Производството пред първоинстанционния съд е образувано след приключило производство за отмяна по реда на чл. 303,ал.1,т.5 ГПК, с което Върховният касационен съд е отменил предходно влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 9853/2007 г. на Районен съд – Варна, в частта по иска срещу С. К. и делото е върнато за ново разглеждане в тази част.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът основава правен интерес за предявяване на отрицателния установителен иск от решение № 764/03.01.2001 г. на ПК-В., с което на наследниците на С. Н. С., сред които е ищецът, е признато правото на възстановяване на нива с площ 6.170 дка в м. „А. мак”, която включва части от девет имота, включително такъв с № 1035. Заповед на кмета по пар. 4 к ЗСПЗЗ за признатите за възстановяване имоти не е издавана. В актуалния регистър на имотите в м. „А. мак” като собственик на процесния ПИ № 1035 е вписан П. К. Т., въз основа на НА № 186/06.02.1970 г., наследодател на ответника С. П. К.. С посочения нотариален акт П. К. е продал на П. Т. лозе от 1 дка в м. „В. В.“. С КНА № 31/29.04.1989 г. е признато правото на собственост на П. Т. върху лозе с площ 800 кв. м. в м. „Дълъг рид“ въз основа на замяна по ЗТПС. Отчужденият (замененият имот) е записан тъждествено с имота по НА № 186/06.02.1970 г., а именно – лозе от 1 дка в м. „В. В.“. С НА № 65/11.01.1993 г. П. Т. и съпругата му М. Т. са прехвърлили на сина си С. К. собствеността върху притежавания от тях по ЗТПС имот, за който е издаден КНА № 31/29.04.1989 г., а именно – лозе с площ 800 кв. м. в м. „Дълъг рид“, при съседи П. Л., Л. К., Д. П. и път, срещу задължение за издръжка и гледане. Според заключението първоначалната СТЕ не е налице идентичност между терена по НА № 186/06.02.1970 г. и процесния ПИ № 1035 по решението на ПК – В. от 03.01.2001 г., както и идентичност между границите на терена по разрешение за строеж от 1978 г. (П., Л., И. и път) и границите на имот №1035 по КП от 1987 г. (Х. П., К. Д., П. Д. и И. П.). От разрешение за строеж № 90/09.02.1978 г. и свидетелските показания, въззивният съд приел, че върху процесния имот е изградена масивна жилищна сграда, годна за сезонно или целогодишно ползване, със санитарен възел (септична яма), водоснабдена, електрифицирана. Направил е извод, за наличие на условията на чл. 18 з, ал. 3СПЗЗ, според които когато е извършена замяна по реда на отменения ЗТПС, правото на собственост се възстановява върху имота, притежаван преди замяната, но при застрояване или извършване на разпоредителни сделки със земята, получена при замяната, тя остава в сила. Съгласно писмо от 13.05.2016 г. на [община], към момента в архивите й не се съхраняват протокол на ТПС комисията от 05.12.1974 г. и удостоверение от ОбНС – В. за влизането в сила на замяната, но тези документи са посочени като представени при съставяне на КНА № 31/29.04.1989 г., поради което следва да се приеме, че същите са били издадени, свидетелстват за реализираната процедура по ЗТПС и са влезли в сила. Заключенията на всички експертизи за липса на идентичност на спорния имот № 1035 с имота по НА №186/06.02.1970 г. следва да се съобразят с обстоятелството, че този терен всъщност е замененият, срещу който през 1974 г. – 1975 г. Т. е получил процесния имот, за който са издадени разрешение за строеж № 90/09.02.1978 г. и КНА № 31/29.04.1989 г. При съпоставяне на съседните имоти (ПИ № 1033, № 1034 и № 1036) по титули за собственост и записвания в разписните листи, въззивният съд е приел, че е налице съвпадение с двама от тях – от запад Л. К. (дядо Л. (ПИ № 1034) ) и от юг П. Л. (П.), с правоприемник И. Л. (ПИ № 1036) и път. Налице са три съвпадащи граници, което е достатъчно, за да се приеме, че процесният имот е правилно индивидуализиран и е полученият при замяната по реда на ЗТПС.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Първите два въпроса са относими и релевантни за изхода на делото, като обулавящи правните изводи на въззивния съд за идентичност на процесния имот № 1035 с терените по КНА № 31/29.04.1989 г. и НА № 65/11.01.1993 г. по местоположение и граници. Въпросите обаче не са разрешени в противоречие със съдебната практика, включително и с посочената от касатора, че индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и по всички други данни и доказателства, представени за тях. За да се установи идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация, е достатъчно те да съвпадат по местонахождение и граници, като последната характеристика се свързва с пространствените предели на правото на собственост върху определена част от земната повърхност, достигащи до там, откъдето започват имотите на неговите съседи и на тяхното право на собственост. Необходимо е да се установи идентичност на поне три от границите на имота /решение № 148 от 29.09.2015 г. по гр. д. № 1886/2015 г., ВКС, I г.о./. Ако в различни периоди от време съседите /или техните наследници/ съвпадат, може да се направи извод, че и заключеният между тях имот не е променен /решение № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г., ВКС, І г. о./. При спор за идентичност на имота, границите му се установяват с всички доказателствени средства, в т. ч. с експертиза на вещо лице и свидетелски показания. В съответствие с ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГК, ВКС, по делото са назначени две съдебно-технически експертизи и допълнителна такава за установяване идентичност на имотите. Въззивният съд е постановил решението си след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства /експертни заключения, свидетелски показания, комбинирана скица на ПИ № 1035 по ПНИ на СО „А. мак“ с нанесени граници на имот № 2392 от помощен КП, стари имотни граници/, и при съпоставяне границите на процесния имот и на посочените в нотариалните актове имоти с терените на съседите по титули за собственост (ПИ № 1033, ПИ № 1034 и ПИ № 1036 и път) и записванията в разписните листи към съставените за територията планове. Посочил е, че не се открива съвпадение на граници и местонахождение на имота, описан в НА № 186/1970 г. с тези на имот пл. № 1035 по ПКП и ПНИ на СО „А. мак“ и регистъра към действащата кадастрална карта, тъй като посоченият в нотариалния акт имот всъщност е замененият срещу процесния. Имот № 1035 от КП „А. мак“ 1987 г. е отразен без промяна на площ и граници в ПНИ на СО „А. мак“, одобрен със заповед № РД – 1-7706/410/25.11.2003 г. на областния управител на [населено място], обозначен с идентификатор № 10135.2515.1035 с площ от 777 кв. м. С посочване на местонахождението, границите и площта, процесният имот е в достатъчна степен индивидуализиран. При наличието на три съвпадащи граници и местонахождение, въззивният съд, в съответствие със съдебната практика, е приел, че процесният имот е правилно индивидуализиран и е полученият чрез замяната по реда на ЗТПС. След като е налице формирана практика на ВКС по поставените въпроси и тя е съобразена от въззивния съд, то не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това не са изложени и съображения как отговорите на разгледаните от въззивния съд правни въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Поддържаните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи във връзка с неправилното докладване на делото и събиране на доказателства, както и за нарушеното право на защита на касатора с оглед несвоевременното докладване на молба за отлагане насроченото по делото открито съдебно заседание, по същността си представляват касационни оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Те не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на посоченото ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, обосноваващи прилагане на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Това е така, тъй като са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК, при съмнения за неговата неправилност. В допълнение следва да се посочи, че в т. 2, ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, са дадени указания по приложение на процесуалния закон във връзка с правомощията на въззивния съд относно доклада по делото по чл. 146 ГПК- въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Въззивният съд не следва да извършва наново опорочените от първата инстанция процесуални действия, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. В случая във въззивната жалба няма обосновани конкретни оплаквания във връзка с докладването на делото /твърдението, че докладваните факти и обстоятелства не са възпроизведени в мотивите на решението не съставлява такова оплакване, тъй като съдът докладва твърденията на страните/. Съгласно т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГК, ВКС, мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, съдът следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. В случая въззивният съд е действал в съответствие с процесуалните си правомощия и в съответствие с практиката на ВКС като е преценил релевантните за спора факти и доказателства, дал е възможност на страните да изложат такива, съобразил е доводите им и въз основа на тях е постановил решението си. Относно нарушеното право на защита следва да се посочи, че с молба вх. № 17031/03.06.2017 г. за отлагане на заседанието по делото процесуалният представител на касатора е поискал, в случай, че същата не бъде уважена, да му се предостави възможност за представяне писмени бележки по делото, каквато възможност е дадена от въззивния съд и упражнена от жалбоподателя, поради което и твърденията за нарушено право на защита се явяват неоснователни.
Въпросът налице ли е преклузията по чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, когато се касае за документи, които се намират в трето лице е неотносим и не може да обуслови допускане до касационно обжалване на посочените в изложението към касационната жалба основания. Въззивният съд е оставил без уважение доказателственото искане на касатора за издаване на съдебно удостоверение, с което да се снабди с удостоверение от ОСЗ – В. за установяване на факта дали П. Т. е възстановил имота, който е дал в замяна, описан в нотариален акт № 186/1970 г., не поради преклудиране на правото на касатора да поиска събирането на това доказателство (доколкото производството е по реда на ГПК /отм./ и не е налице преклузия за събиране на доказателства пред въззивната инстанция), а поради неотносимостта му към предмета на спора. Посочените решения, доколкото засягат преклузията по чл. 266, ал. 2, т.1 ГПК за посочване на доказателства, каквато в случая не е установена от възивния съд, са преценени за неотносими. Съгласно трайната съдебна практика, когато въззивният съд прецени, че доказателствата са нови по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК (т. е. страната, въпреки, че е положила дължимата грижа за добро водене на делото, обективно не е могла да узнае, да посочи или да представи доказателствата своевременно), той следва да постанови събирането им, само доколкото същите са допустими и относими към спорното право. В случая в съдебно заседание, проведено на 14.06.2017 г., въззивният съд е изложил съображения, че без значение за преценката дали замяната е породила правен ефект, съответно дали са налице предпоставките по чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, е фактът дали наследодателят на ответника е възстановил имота си, който е притежавал преди замяната и дали същият е имал право да стори това, за установяването на който факт е доказателственото искане на касатора.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
В касационната жалба се прави възражение и относно присъдените в полза на ответника С. П. К. разноски за въззивната инстанция разноски в размер на 1 100 лв., което следва да се приеме като молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, по която компетентен да се произнесе е въззивният съд.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответника по касационната жалба С. П. К. в размер на 1 100 лв. /хиляда и сто лева/.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1221 от 13.07.2017 г. по в. гр. д. № 887/2017 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА А. С. Н. да заплати на С. П. К. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 1 100 лв. адвокатско възнаграждение.
Изпраща делото на Окръжен съд – Варна за произнасяне по искането на А. С. Н. с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: