О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 317
София, 11.07. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети април, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1537/2016г.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. М. Б. и К. А. Б., подадена от пълномощника им адвокат Д. Й., срещу въззивно решение №51/18.01.2016г. по гр.дело № 2805/2015г. на Варненския окръжен съд. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане касционно обжалване на решението. Поставят се следните въпроси : установяването на грешка в кадастралната основа на действащия регулационен план абсолютна положителна предпоставка ли е за провеждане на установителен иск за собственост и как следва да постъпи съдът, когато са налице данни за това; какво е действието на закона по време – приложимо ли е отменено ПМС №235/1996г. по отношение на договор за покупко-продажба, сключен през 2011г.; може ли гражданският съд инцидентно да се произнесе по валидността на административен акт. Прилагат се решения на ВКС, както и на други съдилища.
Ответникът по касационната жалба Ц. П. М. счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решения по съображения, развити в писмено становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №3490/2015г. по гр.д.№2609/2015г. на Варненския районен съд. С последното е признато за установено на основание чл.124,ал.1 ГПК по отношение на ответниците Д. М. Б. и К. А. Б., че Ц. П. М. е собственик на 8/496 кв.м. ид.ч. от имот с идентификатор 10135.2555.173 по КККР на [населено място], целият с площ 496 кв.м. /подробно описан/, представляващи разликата между 240/496 кв.м.ид.ч. от правото на собственост на ищеца върху имота /права,които не се оспорват от ответниците/ и претендираните от ищеца общо 248/496 кв.м.ид.ч. въз основа на покупко-продажба, обективирана в договор № 2983/11.07.2001г. за продажба на правото на собственост върху държавна земя.
Въззивният съд е приел, че съгласно решение №49/1960г. на ИК на ГНС-В. и билет № 738/1961г. на Ц. Ц. и А. Г. /с отстъпено право на строеж върху държавна земя/ е позволено да построят по одобрени архитектурни планове двуетажна жилищна сграда в парцел Х, кв. 982 в м. Ч. и е дадена строителна линия. С протокол от 12.03.1962г. двамата са взели решение да построят двуетажна жилищна сграда като Ц. получава първи етаж, а Г. – втори етаж. А дворното място се разделя на по 50% . С НА № 58/1995г. Ц.Ц. е признат за собственик на основание отстъпено право на строеж върху държавна земя по протоколно решение № 43/23 от 28.09.960г. на ИК на ГНС-В. на недвижим имот, представляващ жилище на първи етаж от двуетажна жилищна сграда в [населено място], [улица], № 12а и една гаражна клетка, заедно с ? ид.ч. от отстъпеното право на строеж върху държавния парцел. С договор за дарение, обективиран в НА №115/1995г. Ц.Ц. и Д. Ц. са дарили на внука си ищеца Ц. М. собствения си недвижим имот, представляващ жилище на първи етаж от двуетажна жилищна сграда в [населено място], [улица] и една гаражна клетка, построени върху държавна земя, съставляваща парцел VII-2967 Б, целият от 432, кв. 1323-ти подрайон на [населено място], заедно с 1/2ид.ч. от отстъпеното право на строеж върху същия държавен парцел. Със Заповед № 2542/29.12.2000г. на Областния управител на Област В. М. е определен за купувач на правото на собственост върху държавна земя, представляваща ? ид.ч. от дворно място с 480 кв.м., парцел VII – 2067б в кв. 13 по РП на под-район 23 на [населено място]. С договор № 2983/11.07.2001г., държавата, чрез Областен управител на В. област е продала на М. право на собственост върху описания в заповедта имот – ? ид.ч. от дворно място с площ от 480 кв.м., парцел VII-2067б, кв.13. Договорът е вписан на 01.08.2001г. и със Заповед № 1002/09.08.2001г. на Областен управител на Област В., е наредено отписването на имота от актовите книги за държавни имоти. Ответниците по иска са придобили чрез правни сделки по НА № 167/1999г. и НА № 84/2009г. втория жилищен етаж от сградата и 1/2 ид.ч. от правото на строеж върху държавна земя. С договор № 3970/16.02.2011г. Държавата, чрез Областния управител е продал на ответницата К. Б. право на собственост върху недвижим имот, представляващ 256 кв.м. ид.ч. от ПИ с идентификатор 10135.2555.173 по КККР. Със Заповед № ДИ-11-7703-18/2011г. на Областен управител имотът по договора е отписан от актовите книги. От правна страна въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, с който ищецът цели да установи по отношение на ответниците, че е собственик на още 8 кв.м.ид.ч. от имота, доколкото ответниците не оспорват правата му по отношение на 240/496кв.м.ид.ч. от дворното място.За неоснователни са намерени възраженията на ответниците, че искът е с правно основание чл. 53а, т. 1, вр. чл. 53, ал. 2 от ЗКИР. След като през 2001г. държавата е продала на ищеца на основание § 1 от ПЗР на ПМС № 235/1996г., вр. § 27 от ПЗР на ЗИДЗС половината от дворното място, представляващо парцел VII-2067б, кв.13 по РП на 23-ти под район на [населено място] /в съответствие с притежаваните от неговите праводатели ? ид.ч. от придобитото право на строеж/, цялото с площ от 480 кв.м., то държавата е останала съсобственик на останалата половина от дворното място. Тя е могла да отчужди по-късно само тази половина, която притежава, независимо, че ПМС № 235/1996г., а и § 27 от ПЗР на ЗИДЗС са отменени / ДВ бр. 78/2006г./. Видно от договор № 3970/2011г. държавата е продала на ответницата правото на собственост върху 256.00 кв.м.ид.ч. от ПИ с идентификатор 10135.2555.173 /стар идентификатор 1107 1108/, кв. 13, парцел VII-2067/ като този път дворното място е посочено като такова с площ от 496.00кв.м. След като през 2001г. обаче е продала на ищеца половината от същия този УПИ, продавайки впоследствие 256.00кв.м.ид.ч. на ответницата, тя е продала повече с 8.00 кв.м.ид.ч., отколкото е притежавала. Страните по делото са съсобственици на дворното място при равни права – по 50% , или на по 248/256кв.м.ид.ч. Не е спорно, че ищецът е собственик на 240/256кв.м.ид.ч. от дворното място, но следва да се признае за установено спрямо ответниците, че е собственик на още 8/256кв.м.ид.ч. По отношение на тези 8.00кв.м.ид.ч. договор №3970/2011г., на който се позовават ответниците, не поражда вещноправното си действие.
Към 2011г., след като са влезли в сила КК и КР на В., одобрени със заповед № РД-18-92/2008г., спорният имот е посочен с площ от 496.00кв.м., а през 2001г., видно от отразеното в договор №2983/2001г., площта е била 480.00кв.м. Според неоспорената техническа експертиза разликата се дължи на отклонение в границите и площите, които са се получили при пренасяне на графичната информация за УПИ при изработване на РП, установени при контролно измерване. При сравнение на границите и площите по комбинирания цифров модел, отклоненията са в рамките на допустимите стойности. Държавата, като собственик може да се разпорежда с правото на собственост на дворно място през 2011г. независимо от това при какво съотношение се явяват съсобстевеници лицата, на които е било учредено право на строеж върху него, но само до размера който притежава, а това в случая е 1/2ид.ч.
Не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Той определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната жалба, от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК или от самото обжалвано решение. При липса на формулиран правен въпрос,релевантен за конкретното дело, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд, без посочване на неговата значимост за изхода на делото, не може да се допусне касационно обжалване на решението. Поставените в изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК въпроси са неотносими. Първият от тях няма значение за изхода на делото, тъй като въззивният съд не е приел, че има данни за допусната грешка в кадастралната основа, а че са налице отклонения в рамките на допустимите стойности в границите и площите на имота при пренасяне графичната информация за УПИ при изработване на РП, установени при контролното измерване. За пълнота следва да се отбележи, че съгласно ТР№8/2014г. по тълк.д.№8/2014г., ОСГК, производството по предявен иск с правно основание чл.53,ал.1,изр.2 ЗКИР, сега чл.54,ал.2 ЗКИР, не е обуславящо по смисъла на чл.229,ал.1,т.4 ГПК за производството по предявен иск за собственост на същия имот. Предметът на двете дела в установителната част е идентичен и искът по чл.53,ал.2 изр.2 ЗКИР /нов чл.54,ал.2 ЗКИР/ се поглъща от иска за собственост. Останалите въпроси също са ирелевантни. Решаващите изводи на въззивния съд след обсъждане на доказателствата и тълквайки скючените с държавата договори са, че след като през 2001г. държавата е продала на ищеца ? ид.ч. от дворното място, то през 2011г. тя не е могла да прехвърли на ответниците повече от ? ид.ч. от този имот, без значение с колко точно кв.м. е описан той. Въззивният съд не е осъществявал косвен съдебен контрол на административни актове по реда на чл.17,ал.2 ГПК, нито пък е разглеждал въпрос за действието във времето на правните норми. По поставените въпроси липсва произнасяне в обжалваното решение. Те са неотносими, тъй като са извън предметната рамка на въззивното дело.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски, в размер на 500 лева за адвокатско възнаграждение, съгласно представените доказателства.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №51/18.01.2016г. по гр.дело № 2805/2015г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. М. Б. и К. А. Б. да заплатят на Ц. П. М. разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 500 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: