О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 245
С., 30.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на първи март, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4293/2016г.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Б. Й., [населено място], чрез пълномощника му адвокат К. Б., срещу въззивно решение от 20.07.2016г. по гр.дело №184/2016г. на Окръжен съд – Монтана в частта, с която е потвърдено решение от 31.01.2016г. по гр.д.№619/2014г. на РС-Монтана. Изложени са твърдения за произнасяне в решението по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните въпроси : 1/Допустимо ли е съдът да излезе извън рамките на правния спор като обсъжда факти и обстоятелства, на които страните не са се позовали и да формира крайните си изводи на непосочени от страните факти; 2/Плащането на продажната цена от възходящ роднина на единия съпруг, доказва ли, че е извършено дарение на средства за закупуването на имота и то в полза само на този съпруг, а не на двамата съпрузи след като при плащането не е заявено такова намерение; 3/Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните; 4/Длъжен ли е съдът да посочи в решението си върху кои доказателства основава фактическите си изводи; 5/Може ли съдът да изгражда фактическите си изводи въз основа на несъбрани от него доказателства; 6/Преди да кредитира показанията на свидетел, длъжен ли е съдът да вземе предвид неговата заинтересованост и да провери дали показанията се подкрепят от събраните по делото доказателства; 7/Има ли обвързваща материална доказателствена сила частният свидетелстващ документ; 8/При частично обезсилване на първоинстанционното решение следва ли въззивният съд да присъди на въззивника съответните деловодни разноски.Сочи се противоречие с ППВС №1/1953г. и с решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, които се прилагат.
Ответникът по касационната жалба Ц. И. Н., [населено място], оспорва същата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл.287, ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е обезсилено решение от 31.01.2016г. по гр.д.№619/2014г. на РС-Монтана в частта, с която е признато за установено по отношение на Д. Й., че придобитият по време на брака с Ц. Н. недвижим имот – офис /подробно описан/ с договор за покупко-продажба по нотариален акт № 78/29.12.2005г. прикрива договор за дарение извършено от И. Н. чрез [фирма]-М.. В останалата част, с която е признато за установено по отношение на Д. Й., че придобитият по време на брака с Ц. Н. недвижим имот – офис с площ 86 кв.м. /подробно описан/ с договор за покупко-продажба по нотариален акт №78/29.12.2005г. е лична собственост на Ц. И. Н., поради липса на принос на Д. Б. Й. при придобиването му. За да обезсили частично решението въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е сезиран с иск за установяване привидност на договора за покупко-продажба от 29.12.2005г. и е постановил недопустимо решение – извън предмета на спора, очертан в исковата молба. Според въззивния съд твърденията в исковата молба са, че макар и процесният имот да е придобит по време на брака на страните, той е лична собственост на ищцата, тъй като „и е дарен” от нейния баща. При покупката на имота от дружеството, в което съдружник е бил и баща и, всички пари са заплащани от последния като знак за дарение към нея.Страните по делото, в т.ч. и ответникът, не са влагали никакви семейни средства при придобиването на имота, поради което искането е да се установи, че ответникът няма никакъв принос при придобиването и имотът не представлява СИО. При тези твърдения въззивният съд е приел, че искът е с правно основание чл.124,ал.1 ГПК,вр. чл.22, ал.4 СК /2009г./. Установил е че ищцата и ответникът са бивши съпрузи, чиито брак е сключен през 2004г. и прекратен с развод през 2011г. Процесният имот е придобит с договор за покупко-продажба от 29.12.2005г., сключен между ищцата и [фирма] за сумата 4640 лв. Платени в брой от купувача. От правна страна въззивният съд е приел,че съгласно презумпцията на чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./, ако по силата на възмездния договор /какъвто в случая безспорно е договорът за покупко-продажба/ се придобиват вещи или вещните права по време на брака, в резултат на съвместен принос, то вещно-правният ефект се разпростира и в патримониума на неучастващия по сделката съпруг по силата на законовата презумпция и приложимия законовия режим на съпружеската имуществена общност при действието на СК от 1985 г. /отм./. Установеният принцип в СК за общност на имуществото, придобито през време на брака, е основан на съвместния принос. Ако единият от съпрузите няма принос в придобиването, то и съответните вещи, права върху вещи и влогове не са станали общи, а принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Съвместният принос се предполага до доказване на противното. Оборването на презумпцията по чл.19, ал.1 СК /отм./може да се извърши само по съдебен ред, като ищецът, който се легитимира като приобретател в обективиращия придобивното основание по време на брака документ ще защити твърдяното от него еднолично придобиване на правото на собственост, поради липса на принос на другия съпруг, опровергавайки презумпцията, че придобиването е резултат на съвместния принос на съпрузите и респ. включването на вещното право в режима на съпружеска имуществена общност /решение № 384/2016 г., по гр.д. № 6443/2014 г., ВКС, IV г. о./ В случая безспорно се установява от доказателствата, че процесният имот, закупен по време на брака, не е придобит в резултат на съвместен принос на двамата бивши съпрузи.Част от цената е заплатена от бащата на ищцата /И. Н./ на продавача преди да бъде извършена продажбата / при сключване на предварителния договор с касов ордер от 16.07.2003г./, а другата към момента на нотариалната сделка /с касов ордер от 23.12.2005г./.За недоказано е прието твърдението на ответника, че с тази сума бащата не е имал намерение да дари само дъщеря си, а младото семейство. За да направи този извод въззивният съд е обсъдил приетите писмени и гласни доказателства, установяващи дарственото намерение на И. Н. да даде необходимите средства на дъщеря си, а не на нейното семейство – решение по протокол № 7/16.11.2000г. на ОС на съдружниците на [фирма] за преразпределяне на предоставения на съдружника И. Н. имот в полза на дъщеря му, предварителен договор за покупко-продажба на имота, сключен на 03.07.2003г. между дружеството и ищцата при цена 4640 лева и обективиращ изявление на продавача, че 2800 лева от цената е внесена от купувача, касов ордер, установяващ, че сумата е внесена по сметка на продавача от бащата на ищцата на 16.07.2003г., ордер от 23.12.2005г., с който Н. е внесъл и остатъка от цената. Въззивният съд е взел предвид и обстоятелството, че когато са изготвени протоколът и предварителният договор, страните по делото не са били в брак. За неоснователни са приети възраженията, че цитираните частни документи са антидатирани. За да направи този извод въззивният съд е обсъдил гласните доказателства като е приел, че те установяват,че първата вноска за жилището е платена при предварителния договор, а втората впоследствие, което е отразено и в представените ПКО. Ищцата е доказала изключителните си права върху процесния имот и липсата на съвместен принос при придобиване на процесния имот, поради което и предявеният иск е основателен.
Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Поставените от касатора въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. Първият от тях не е решен в противоречие със сочената практика на ВКС. Това е така защото ищцата е твърдяла в исковата молба фактите и обстоятелствата, които въззивният съд е анализирал при формиране на крайните изводи. Тя е твърдяла, че имотът не е придобит със семейни средства, че цената е платена изцяло от баща и, който е искал да я надари, че ответникът няма никакъв принос в придобиване на имота. При това положение не е налице соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС, съгласно която когато съдът не може да въвежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, тъй като това е нарушение на принципите на равнопоставеност и диспозитивност в процеса. Вторият въпрос е въпрос по съществото на спора и представлява правен въпрос по смисъла на цитираното ТР. Дарственото намерение е въпрос на изпълнение на доказателствената тежест в процеса и наличието му или не следва да се установи от конкретните факти и доказателства по делото. Посочените решения на ВКС разглеждат конкретни казузи при конкретно установена фактическа обстановка. Те не могат да се преценят като относими към настоящия случай. В случая решаващите изводи на въззивния съд за това, че цената на имота е платена изцяло от бащата на ищцата с намерение да я дари, са направени след като са обсъдени всички правнорелевантни факти преди и след сключване на брака между страните.Третият, четвъртият и шестият въпроси не са решени в противоречие с посочената съдебна практика. В съответствие с установената практиката на ВКС по приложение на процесуалните правила, задължаващи решаващия съд да отдели спорните от безспорните по делото факти и обстоятелства и да преценява събраните в процеса доказателства с оглед спорните по делото факти, твърденията и доводите на страните, въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства и е посочил кои факти приема за установени и кои не, както и кои свидетелските показания кредитира и защо. За да кредитира показанията на свидетеля Н. – баща на ищцата, въззивният съд е съобразил и останалите доказателства по делото. Поставеният пети въпрос е ирелевантен. Това е така защото въззивният съд не е приел за доказан определен факт въз основа на несъбрани в процеса доказателства. Посочените от касатора процесуални нарушения по своята същност не са формулирани ясни и конкретни правни въпроси по смисъла на ТР№1/2010г., по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС, а са касационни оплаквания. Те обаче не могат пряко да послужат като основания за допускане касационно обжалване на решението по реда на чл.280,ал.1 ГПК в производството по селекция на касационната жалба по реда на чл.288 ГПК. Седмият въпрос относно материалната доказателствена сила на частния свидетелстващ документ не може да се прецени като относим и като въведен в предмета на спора пред въззивния съд.Това е така защото касаторът не е конкретизирал кой частен свидетелстващ документ е преценен от съда като обвързващ го със своята материална доказателствена сила. Въззивният съд е обсъждал протоколното решение на ОС на О., сключения предварителен договор за покупко-продажба, ПКО във връзка с плащането на цената. За нито един от тези документи не е приел, че има обвързващата материална доказателствена сила на официалния свидетелстващ документ.Последният въпрос от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, касаещ присъдените разноски за въззивната инстанция, не може да бъде поставен на обсъждане в настоящото производство по предварителна селекция на касационната жалба, тъй като по своята същност се отнася до изменение на въззивното решение в частта за разноските.
С оглед изложените съображения, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. С оглед изхода на производството и приложения договор за правна защита по изготвяне на отговор на касационната жалба от 01.09.2016г., на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 1500 лева – адвокатско възнаграждение.
Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 20.07.2016г. по гр.дело №184/2016г. на Окръжен съд – Монтана в обжалваната част.
ОСЪЖДА Д. Б. Й., [населено място], да заплати на Ц. И. Н., [населено място], разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 1500 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: