О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 456
гр. София, 10.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1520/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Т. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 7878 от 28.10.16г., постановено по гр.д.№ 14942/15г. на Софийския градски съд, ІV-Г с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение от 03.12.09г. по гр.д.№ 24465/07г. на Софийския районен съд, 39 с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. Т. К. против Областна администрация С. иск по чл.108 ЗС за ревандикация на недвижим имот и вместо него е отхвърлил иска на М. Т. К. срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството по чл.108 ЗС за собствеността и предаване владението върху реална част от УПИ ІІІ-СО по ПУП на [населено място],[жк], с площ от 440 кв.м., очертана с жълт контур по точки 1, 2, 3 , 4 и 1 на приложение № 1 и № 2 от съдебно-техническата експертиза, изготвена от в.л. В.К..
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесният имот е бил собственост на К. И. П., който е починал през 1953г. и е оставил за свои наследници по закон преживяла съпруга и шест деца. Ищцата в първоинстанционното производство М. Т. К. е дъщеря на починалия през 1985г. негов син Т. К. И.. През 1962г. имотът е групиран със съдени имоти и е бил одържавен за мероприятия по ЗПИНМ /отм./- комплексно жилищно строителство. Независимо, че по делото съществуват съществени индиции за обезщетяване на наследодателя на ищцата с имот, съдът е приел, че процесният имот е отчужден не по законоустановения ред, тъй като този факт не е бил установен в процеса на доказване безспорно и несъмнено. Предвид установеното по делото, че отчуждителното мероприятие е реализирано и върху част от имота са законно изградени две сгради, едната от които действащ трафопост и подземни комуникации, а незастроената част от около 315 кв.м. и лице 10 м. не отговаря на нормативните изисквания за образуване на самостоятелен урегулиран поземлен имот, въззивният съд е приел, че имотът не съществува реално до размерите, в които е бил отчужден и не е подлежал на реституция на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, още повече, че и изградените върху тази част от имота зелена площ и подземни съоръжения на техническата инфраструктура/електропровод, свързващ трафопоста с построената в съседство 12 етажна сграда/ са част от комплексното застрояване. Изложени са и допълнителни съображения, че ищцата не е доказала, че е единствен наследник на лицата, от които имотът е бил отнет, респ. на съответната идеална част съобразно кръга на наследници на наследодателя К. П., както и че именно държавата осъществява фактическа власт върху имота.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. При иск по чл.108 ЗС съдът длъжен ли е да се произнесе с решението си с два диспозитива- един установителен и един осъдителен; 2.Попада ли в предметния обхват на ТР № 6/06г. и ТР № 1/95г. на ОСГК на ВКС застоен имот, които е отчужден през 1962г. по реда на ЗПИНМ/отм./, за който е установено, че към влизане в сила на реституционния закон сградите са разрушени и само малка част от цялата му площ е заета от трафопост с пристройка към него; какъв е правният статут на пристойката към трафопоста, изграден след одържавяването на процесния имот и съществуващ към 22.11.1997г. – датата на влизане в сила на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ при липсата на данни за градоустройствения й статут освен, че се състои от три стаи, коридор и чешма, съгласно удостовереното в актовете за общинска собственост; как следва да се тълкуват нормите на чл.19, ал.1-3 ЗУТ, във вр. с чл.60 ЗЕ; приложима ли е нормата на чл.63 ЗС по отношение на принадлежността на правото на собственост върху трафопоста и как следва да се разреши въпросът за принадлежността на правото на собственост върху земята, върху която е изграден и 3.С какви доказателствени средства се доказва осъществяването на комплексното застрояване, включително приключил процес на изграждане на зелени площи в зони за комплексно жилищно строителство и приключил процес на изграждане на подземна инфраструктура на технически съображения-линия на трасето и място на полагането; отразяването на “зелени” площи в кадастралната основа еднозначно ли е по съдържание с изграждане на зелени площи. Поддържа се, че първият поставен въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, а останалите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция с оглед датата на подаване на касационната жалба -10.01.17г. преди изменението, обн. ДВ, бр.86/27.10.17г., на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Според дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая първият поставен въпрос не е решен в противоречие ТР № 4/14г., т.2А на ОСГК на ВКС и останалата посочена практика на ВКС, съгласно която при предявен иск по чл.108 ЗС съдът се произнася с отделен диспозитив както по искането за установяване правото на собственост на ищеца, така и по искането за предаване владението върху вещта. В случая въззивният съд, в съответствие с приетото в мотивите на съдебния акт, е отхвърлил и двете претенции, като в диспозитива на решението изрично е посочено, че се отхвърля както искането за собствеността, т.е. за установяване правото на собственост, така и за предаване владението върху имота. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.Посочената практика на ВКС, според която съсобственикът на една вещ може да иска предаване на цялата вещ от всяко трето на съсобствеността лице е неотносима към настоящия случай, тъй като съдът е приел, че имотът не е подлежал на реституция и ищцата не притежава права върху него. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно установената при действието на ГПК от 2008г. практика на ВКС /Р № 25 от 27.02.2015 г. по гр. д. № 5326/14г.,І г.о. и др./ която настоящият състав споделя, разпоредбата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ приравнява фактическото завземане на имотите по последици на отнемане по предвидения в закона ред и след като съдът е приел, че предпоставките на закона за реституцията на имота не са били налице, той не е могъл да уважи установителната част на иска, независимо от обстоятелството, че е приел, че ищцата е наследник на общия наследодател К. П., който е притежавал титул за собственост на имота, с оглед на което същата поставя този въпрос.
Останалите поставени въпроси са свързани с установяване на конкретна фактическа обстановка /една част от тях са и твърде общо формулирани/ и нямат никакво отношение към основните съображения на съда за отхвърлянето на иска, поради което също не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Освен това не са изложени и никакви доводи за обосноваване на значението на тези въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения, които предпоставки относно поставените въпроси не са налице.
За пълнота на изложението във връзка с тези въпроси следва да се отбележи, че въззивният съд в съответствие с дадените с ТР № 6/05г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/95г. на ОСГК на ВС е приел, че извършеното законно строителство в част от имота съгласно благоустройственото мероприятие и невъзможността останалата му част да се обособи като самостоятелен обект на правото на собственост съобразно нормативите за устройство на територията, е пречка за неговата реституция. От това следва, че обстоятелството дали пристройката към трафопоста е самостоятелен обект на правото на собственост или представлява приращение към него, е правно ирелевантно.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 7878 от 28.10.16г., постановено по гр.д.№ 14942/15г. на Софийския градски съд, ІV-Г с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: