О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№167
гр. София, 28.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3300/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на К. Х. И. и на В. Х. Х. срещу решение № 10 от 20.02.17г., постановено по в.гр.д.№ 502/16г. на Бургаския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Първият касатор обжалва решението в неговата отхвърлителна част, а вторият- в неговата уважителна част.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 268 от 20.06.16г. по гр.д.№ 1387/15г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен искът на К. Х. И. против В. Х. Х. по чл.74, ал.1 ЗС за заплащане на сумата 15 975 лв. като погасен по давност и в частта, с която В. Х. Х. е осъден да заплати на основание чл.74, ал.1 ЗС на Д. М. И. сумата 15 975 лв., представляваща обезщетение за вложени от ищцата средства за изграждането на собствен на ответника обект за търговска дейност в сграда с идентификатор 07079.616.230.1.14 в [населено място], [улица].
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът в първинстанционното производство К. Х. И. е придобил по наследство 150/330 ид.части от поземлен имот в [населено място], върху който съсобствениците са учредили на [фирма] право на строеж на сградата, в която се намира процесният търговски обект – “кафе –клуб”, който съгласно договора е определен за придобиване в собственост от едноличния търговец / нот.акт № 166/96г./. С нот. акт № 142/97г. последният е продал учреденото му право на строеж за този имот на ответника В. Х.. Поради неизпълнение на поетите задължения за строителство на сградата от едноличния търговец, договорът за учредяване на суперфиция, обективиран в нот.акт № 166/96г., е развален с влязло в сила на 08.12.2000г. решение по гр.д.№ 1063/2000г. на Бургаския районен съд. С нот.акт № 67/03г. ищецът К. И. и друг съсобственик на мястото си учредили взаимно право на строеж, като ищецът поел задължението да изгради сградата със собствени средства и да придобие собствеността върху обектите в нея, с изключение на едно жилище, договорено за другия съсобственик. На 15.05.2003г. К. И. е сключил договор с [фирма] за възлагане строителството на жилищната сграда при договорено плащане след приемане на СМР от инвеститора. На 24.07.2003г. В. Х. е предявил иск по чл.108 ЗС за продаденото му право на строеж, при извършено строителство до кота 0 на процесния имот, против К. И. и други лица, който иск е уважен с влязло в сила на 11.08.2010г. решение гр.д.№ 2247/03г. на БРС, изпълнено с извършен въвод на 11.01.2011г. В хода на процеса по гр.д. № 2247/2003г. К. И. и съпругата му Д. И. са дарили процесния имот на дъщеря си Р. И., която е предявила иск против В. Х. и М. Х. за заплащане на сумата, с която те са се обогатили, като спорът по образуваното гр.д. № 1752/10г. на БОС е приключил с влязло в сила на 23.11.2012г. отхвърлително решение, поради финансирането на строежа не от ищцата, а от нейните родители, които са предявили настоящия иск на 10.08.2015г. Строежът на сградата е започнал в началото на 1997г., която е завършена и въведена в експлоатация през м.11.2004г. като за извършени СМР в собствения на ответника процесен имот ищците, в качеството им на недобросъвестни владелци, са вложили в периода от май 2003г. до ноември 2004г.семейни средства в размер на 31 945, 39 лв. Искът на К. И. е приет за погасен по давност, изтекла в края на м.11.2009г. съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД и дадените с ППВС № 6/74г. разяснения, според които погасителната давност за вземане на добросъвестния или недобросъвестния владелец за подобрения в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от момента, когато то е било смутено от собственика с предявяването на иск за имота, обикновено ревандикационен. По отношение на ищцата Д. И. е прието, че нейното владение не е било смутено с предявяването на ревандикационния иск, тъй като тя не е била страна по това дело, респ. че погасителната давност е започнала да тече от въвода във владение на 11.01.2011г. и към момента на предявяването на иска не е изтекла.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът К. Х. И. сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. От кой момент става изискуемо вземането на добросъвестен или недобросъвестен владелец на недвижим имот за извършени от него подобрения в имота – от момента на завеждане на делото за предаване владението на имота; от момента на влизане в сила на решението на съда, с което същият е осъден да предаде владението на имота или от момента на фактическото предаване на владението на имота, извършено чрез въвод в имота от ЧСИ и 2. Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства и до посочи на какво основание приема за доказани едни твърдения, факти и обстоятелства, а други-не.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението на касатора В. Х. Х. е посочено, че спорните по делото въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г., с оглед датите на подаване на касационните жалби и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил изводите на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Формулирането на правния въпрос е задължение на касатора като този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
По отношение на първия поставен от касатора К. И. правен въпрос същият се позовава на противоречие с ППВС 6/74г. като счита, че погасителната давност е започнала да тече от влизане на решението по чл.108 ЗС в сила или дори от въвода във владение на собственика, което не съответства на дадените с това постановление разяснения, посочени по-горе. Същото становище е възприето и с представеното от него ТР № 88/64г. на ОСГК на ВС, като и в установената след това съдебна практика. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Това се отнася и до втория поставен въпрос, въз връзка с който касаторът не се позова на противоречие с никаква практика, нито е посочил конкретно кои събрани по делото доказателства не са обсъдени и какви релевантни за спора факти се установяват с тях. Освен това въззивното решение е съобразено със съществуващата изобилна практика по този въпрос.
В изложението на касатора В. Х. не са формулирани правни въпроси, не е посочена практиката на ВКС, на която според него въззивното решение противоречи, нито са изложени някакви доводи за наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС предпоставки относно основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което и тази жалба не следва да се допуска до разглеждане.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 10 от 20.02.17г., постановено по в.гр.д.№ 502/16г. на Бургаския апелативен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: