О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 567
гр. София, 19.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 1821/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалба на К. М. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 56 от 12.01.18г., постановено по гр.д.№ 2096/17г. на Пловдивския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 179 от 16.06.2017г. по гр.д.№ 483/16г. на Асеновградския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от К. М. К. против Е. К. К., А. Г. П., Е. Г. П., Б. Б. М., В. В. К., А. П. К. и Ф. Ю. К. искове за прогласяване на нищожността на договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 19/2007г., по силата на който Е. К. К., А. Г. П., Е. Г. П., Б. Б. М., В. В. К. и Г. Д. са продали на А. П. К. и Ф. Ю. К. 1/2 ид.част от поземлен имот с идентификатор 00702.515.118 по КК на [населено място], на адрес [улица], с площ от 198 кв.м., ведно със сграда с идентификатор 00702.515.118.2, с площ от 43 кв.м. на два етажа и сграда с идентификатор 00702.515.118.3, с площ от 11 кв.м., поради това, че се цели заобикаляне на закона – избягване съгласието на съсобственик; за обявяване на посочената сделка за относително недействителна по отношение на ищеца до размера на запазената му част от наследството на основание чл.76 ЗН; за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на основание наследство и давностно владение на 1/2 ид.част от стая и кухня с площ от 23 кв.м., находящи се на първия етаж на двуетажната жилищна сграда, изградена в южната част на дворното място; на стая, баня-тоалетна, стълбите към избата и към втория етаж с площ от 20 кв.м., находящи се на първия етаж на жилищната сграда; на изба в приземния етаж; за собственик на втория етаж с две стаи, салон и кухня, с площ от 43 кв.м.; на едноетажната сграда и на 1/2 ид.част от дворното място, както и за осъждане на последните двама ответници да му предадат владението върху имотите.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с представения по делото от ответниците по исковете договор за доброволна делба от 11.03.1958г., за който ищецът е твърдял, че не съществува, е извършена делбата на парцел ІV, кв. 51 по РП на [населено място], [улица], на построената в северната му част двуетажна къща и на едноетажна жилищна сграда в неговата северозападна част, които са останали в наследство от М. К.. Имотът е поделен между трите му деца И. (Л.) М. Н., К. М. К. /дядо на ищеца/ и А. М. П.. След делбата И. (Л.) М. Н. се е снабдила по обстоятелствена проверка с констативен нот.акт № 58/1958г., в който предоставеният й в дял имот (1/2 ид.част от дворното място с двуетажната жилищна сграда) е индивидуализиран по същия начин. С констативен нот.акт № 35/2007г. прехвърлителите по сключената с нот.акт № 19/2007г. сделка са признати за собственици на продадения имот при посочените в акта права, като двата акта имат за предмет поземлен имот с идентификатор 00702.515.118, находящ се на [улица], номер по предходен план 1326, кв.100, VІ-1326. Тъй като по делото не е установена идентичност между имота, предмет на договора за доброволна делба от 1958г., и този, предмет на сключената с нот.акт № 19/2007г. прехвърлителна сделка, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал твърдението си, че той е собственик на процесния имот по силата на наследствено правоприемство. За недоказано е прието и твърдението му за упражнявано от него и неговата майка владение върху имота от 1973 г. до продажбата през 2007г., поради което предявените искове са приети за неоснователни. Посочено е, че дори ищецът да бе доказал, че е собственик на имота, предмет на прехвърлителната сделка, тя не би била нищожна, а не би имала вещнопрехвърлителен ефект.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1.Има ли задължение въззивният съд съгласно чл.236, ал.2 ГПК да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора; 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши пълна и всестранна преценка на всички събрани по делото доказателства, в частност, допустимо ли е същият да приеме за обективни и безпристрастни показанията на една група свидетели, без да е допуснат разпит /заличени свидетели/ на другата група свидетели и 3. Задължително необходимо ли е, за да е налице владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, имотът да се ползва /да се живее в него/ непрекъснато и във всеки момент владелецът да извършва сам действия, чрез които да изразява намерението си за своене или е достатъчно упражняването на фактическа власт да изразява воля трайно да се държи вещта и владелецът – лично или чрез друг, да може да извършва действия, когато пожелае, без никой да му пречи, както и че решението е очевидно неправилно.
Ответниците по жалбата не вземат становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Поставянето на правния въпрос е задължение на касатора, който въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Не посочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК /т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
По отношение на първите два поставени въпроса касаторът се позовава на противоречие с решение № 187 от 07.07.2016г. по гр.д.№ 1332/15г. на ВКС, ІV г.о., каквото не е налице, тъй като посоченото в него изискване въззивният съд да изложи собствени мотиви по съществото на спора в случая е спазено, нито същият сочи конкретно кой негови доводи и възражения, направени във въззивната жалба не са били обсъдени и в какво се изразява противоречието с тази практика. Не се сочи и кои събрани по делото доказателства не са били обсъдени и какви релевантни за спора факти се установяват с тях. Вторият подвъпрос (допустимо ли е същият да приеме за обективни и безпристрастни показанията на една група свидетели, без да е допуснат разпит /заличени свидетели/ на другата група свидетели) има отношение към евентуално допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила при събирането на доказателствата, за които според задължителната практика на ВКС /ТР № 1/2013г. на ОСГТК /въззивният съд не следи служебно, а в случая пред въззивната инстанция доказателствени искания от страните не са правени. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Същото се отнася и за последния въпрос, който е формулиран според твърденията на касатора, а не съобразно съображенията на съда за крайния му извод, че същият през годините не е осъществявал владение върху спорния имот и не го е придобил по давност. Наред с това представеното решение № 163 от 29.03.11г. по гр.д.№ 346/10г. на ВКС, І г.о. се отнася до въпроса за действието на придобивната давност, а не до поставения въпрос и противоречие с него не е налице, нито касаторът сочи в какво се състои противоречието.
Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/09т. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси липсват, тъй като не е налице неяснота или непълнота на правната уредба и е налице изобилна съдебна практика на ВКС, с която решението е съобразено. По направените в изложението общи касационни оплаквания, без да е формулиран конкретен правен въпрос, ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен ”contra legem”, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или “extra legem”, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение- значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване на решението не може да бъде допуснато и на това основание.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 56 от 12.01.18г., постановено по гр.д.№ 2096/17г. на Пловдивския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: