О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 420
гр. София, 30.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4899/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Г. Ц., [населено място], чрез процесуалния й представител адвокат Л. С., срещу въззивно решение № 3073 от 05.05.2017 г. по гр. д. № 1641/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (ред. до изм. ДВ, бр. 86/2017 г.). Твърди се, че решението е постановено при нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Първият въпрос е: могат ли да се приемат за владелчески действия по чл. 70, ал. 1 ЗС предприемането на административни постъпки за подобряване състоянието на имота, манифестиране пред общински, държавни институции и трети лица своенето на имота чрез декларирането му пред данъчната служба, снабдяване със скици, визи за проектиране, разрешения за строеж на сграда и ограда, одобряване на строителни книжа, провеждане на процедури по урбанизиране и преотреждане на имота в регулационния план, заличаване на учредена ипотека, чрез заплащане на сумите, претендирани от банката – кредитор, откриване на строителна площадка, поставяне на фундаментални плочи, нанасяне данните за собственост в кадастралните регистри. Твърди се противоречие с решение № 17/19.02.2016 г. по гр. д. № 4335/2015 г., ВКС, ІІ г. о. и решение № 409/28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г., ВКС, І г. о. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя въпросът: заповедите на началника на СГКК, с които е одобрено изменение на данни за собственост в кадастралните регистри, подлежат ли на косвен съдебен контрол по смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК, когато са представени доказателства, че заповедта не е била надлежно връчена на страната, която претендира да бъде извършена проверка на валидността и законосъобразността на оспорения административен акт по реда на инцидентния съдебен контрол. Касаторът твърди, че отговорът е от съществено значение при решаване на въпросите за административни актове, издавани от органите на кадастъра и възможността за извършване на косвен съдебен контрол върху тях. Третият въпрос е свързан със задължението на съда да извърши пълна и обективна преценка на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните. Сочи се противоречие с т. 11, ТР № 1от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, с твърдения за извършено от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неоткриване на процедура по чл. 193 ГПК за оспорване на заповед № КД-14-22-795/2012 г. и необсъждане на наведените в тази насока възражения.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място], представлявано от управителя В. П., чрез процесуалния си представител адвокат В. Й., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № І-45-47 от 08.09.2016 г. по гр. д. № 15920/2013 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от М. Г. Ц. против [фирма], [населено място], представлявано от управителя В. П. П., иск за установяване по отношение на ответника, че същият не е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 68134.1938.589, нанесен в КККР на [населено място], Столична община, одобрени със заповед № РД-18-68 от 02.12.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], район „В.“, в. з. „Б. п.“ с граници по кадастрална скица: поземлен имот с идентификатор 68134.1938.581 и поземлен имот с идентификатор 68134.1938.1038, с площ по кадастрална скица 546 кв. м., а по документ за собственост 545 кв. м., при съседи съгласно регулационния план, одобрен със заповед № РД-09-50-034 от 07.08.2007 г., отреден като УПИ ХLII – 589 от кв. 23 Б по плана на [населено място], местност в. з. „Б. п.“ с площ по графични данни от 543,11 кв. м., с граници: от две страни улици, УПИ XLI – 588 и УПИ XXXIX – 581, 582.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с влязло в сила на 03.12.2008 г. решение по гр. д. № 5398/2005 г. на Софийски районен съд по предявен от Р. П. С. иск са признати за нищожни на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД упълномощителна сделка и сключеният без надлежна представителна власт договор за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт № 133/03.10.2003 г., с който С. – собственик на процесния имот от 19.09.2001 г. е продал същия на [фирма]. Последващият договор за покупко – продажба от 06.10.2005 г., с който [фирма] е прехвърлил имота на М. Г. Ц., и с който ищцата се легитимира като собственик, не е породил вещно – транслативен ефект, тъй като праводателят не е бил собственик. С вписване на исковата молба за прогласяване нищожността на упълномощителната сделка на 18.06.2004 г. се е породила преграждащата и защитна функция спрямо С. като носител на спорното материално право. Собствеността се е запазила в правната сфера на тогавашния собственик Р. С., а с извършената продажба на 06.04.2012 г. в полза на [фирма] е прехвърлена на ответника. Заповед № КД-14-22-795/07.11.2011г. на СГКК за одобрено изменение на кадастралния регистър чрез вписване на данни, че собственик на имота е Р. С. и заличаването като такъв на ищцата; заповед № 55/27.07.2012 г. на Главния архитект на СО район „В.“ за заличаване на ищцата в издаденото разрешение за строеж и вписване като титуляр ответникът; както и скица № 942/09.01.2012 г. на СГКК, където Р. С. е вписан за собственик, не рефлектират върху притежаването и обема на абсолютното вещно право от ответника и неговия частен праводател. Ищцата е вписана в посочените административни актове, била е страна в административното производство и е могла да се защити по специалния ред на АПК, поради което гражданският съд не дължи инцидентен контрол за законосъобразност на заповедите.
Не се доказва и придобиване от ищцата на имота по давност, нито изгубване собствеността и владението от ответника и неговия праводател Р. С.. Липсват доказателства за реалното ползване на имота. Действията на ищцата, свързани с имота обхващат периода 2005 г. – 2009 г. и се изчерпват с ангажиране на архитект за изготвяне на инвестиционен проект през 2005 г., няколко посещения на имота заедно с архитекта за огледи през периода 2005 г. – 2009 г. и иницииране и водене на процедура за снабдяване с разрешение за строеж на името на ищцата, каквото е издадено през 2009 г. Няма доказателства тя да е установила фактическа власт върху имота и да е извършвала действия, които да обезпокояват тогавашния собственик и владелец Р. С.. С продажбата на процесния имот през 2012 г. собствеността е преминала върху ответното дружество. То е представило и приходни квитанции за платени данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за имота през 2003 г., 2004 г., 2008 г., 2009 г., 2011 г. и 2012 г. с които доказва погасяване на публичните задължения от него, респективно от праводателя му.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Този въпрос трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първият въпрос е значим за изхода на делото и обуславящ изводите на въззивния съд относно преценката за придобиване на процесния имот по давност от ищцата /касатор в настоящето производство/. Изводите на въззивния съд обаче съответстват на съдебната практика, включително и на посочената такава, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Съгласно решение № 477/8.11.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г., ВКС, II г. о., решение № 503/2.05.2012 г. по гр. д. № 83/2011 г., ВКС, I г. о., решение № 88/27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г., ВКС, II г. о., фактическият състав на владението по чл. 68, ал. 1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана върху имота фактическа власт, така и субективния елемент – вещта да се държи като своя. За да бъде правото на собственост придобито по давност в процеса на доказване следва да се установи едновременно наличието на всички елементи от фактическия състав на оригинерното придобивно основание, а именно упражняване на фактическа власт върху имота в продължение определен период от време постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. Фактическото господство следва да се изразява в действия, които съответстват на вещните правомощия на собственика и да се упражнява с намерение за своене, т. е. да се държи вещта като собствена, чрез извършване на фактически и правни действия, които съответстват на правото на собственост. В случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел, че не се установява по несъмнен и непротиворечив начин през процесния период – от 06.10.2005 г. до 14.12.2012 г. ищцата да е установила и да е упражнявала фактическа власт върху имота с намерение за своене. Изложените съображения, че посещаването на имота няколко пъти в периода 2005 г. – 2009 г., както и действията по изготвяне на инвестиционен проект по инициатива на ищцата, посещението с архитект за оглед, провеждане на процедура и снабдяване с разрешение за сроеж, скици, визи за проектиране от ищцата, извършването на строителни дейности, декларирането пред данъчната служба, както и осъществяване на процедури по урбанизиране и преотреждане на имота в регулационния план, по-скоро ползват, а не обезпокояват тогавашния собственик и владелец, не са в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. В посоченото от касатора решение № 17/19.02.2016 г. по гр. д. № 4335/2015 г., ВКС, ІІ г. о., се приема, че предприемането на административни постъпки за подобряване фактическото състояние на имота също може да се приеме за владелчески действия, доколкото не е установено фактическа власт да е осъществявана и от трето лице, създаваща съмнение в явността на владението или водеща до неговото прекъсване. Ивършването на тези действия сочи на намерение за своене на имота, израз на воля да се държи и запази вещта, но само при доказано упражняване и на фактическата власт върху него в изискуемия от закона период от време и довеждането им до знанието на действителния собственик. Правото на собственост принадлежи на лицето, придобило го по силата на сключена в изискуемата от закона форма прехвърлителна сделка до момента, в който то не се разпореди с правото си, съответно докато не се установи придобиването му от трето лице посредством предвидените в закона правни способи, включително по давност. В тежест на това трето лице е пълното пряко доказване на осъществяване всички елементи от фактическия състав на придобивното основание и отричане по този начин правата на предишния собственик /решение № 195/30.03.2009 г. по гр. д. № 6291/2007 г., ВКС, II г.о./. В случая решаващите изводи на съда са за неизпълнена от ищеца доказателствена тежест в процеса относно релевантни за изхода на делото факти и обстоятелства, а именно установяване и упражняване на фактическа власт върху имота, явно и несъмнено, с намерение за своенето му в заявения период от време. При липса на установена фактическа власт върху имота /corpus/ само предприетите правни действия пред административните органи не могат да докажат владение по смисъла на чл.68 ЗС.
Въпросът за упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК по отношение заповедите на началника на СГКК също не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като не е от значение за изхода на спора и за формиране решаващата воля на съда. Основният извод е за липса на доказателства за установена от ищцата фактическа власт върху имота. Ирелевантна за този извод е необходимостта от осъществяване на косвен контрол за валидност и законосъобразност на представените административни актове по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК, както и последиците от упражняването на такъв. Вписванията в строителните книжа не засягат принадлежността на правото на собственост, съответно възможността за придобиване на имота по давност, доколкото нямат правопораждащо, правоизменящо или правопрекратяващо действие, т. е. не става въпрос за административни актове с вещно – правни последици и в този смисъл не са от значение за изхода на делото. Гражданският съд се произнася инцидентно по валидността на административните актове, независимо дали те подлежат на съдебен контрол, като произнасянето е само в мотивите на решението, доколкото е във връзка с основния гражданскоправен спор.
Изложените доводи за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неоткриване на процедура по чл. 193 ГПК за оспорване на представените с отговора на исковата молба заповеди, представляват по съществото си касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Те са относими към обосноваността на съдебния акт и преценката на събраните доказателства, но не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, или да обусловят самостоятелно допускане до касационно обжалване на решението по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. В съответствие с установената съдебна практика, включително и посоченото от касатора ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, съдът е извършил обективна преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и е обсъдил доводите и възраженията на страните, релевантни за правния спор и неоснователността на предявения отрицателен установителен иск, с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт. Ценил е доказателствата във връзка едни с други и съобразно тяхната доказателствена стойност, като е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, а именно, че ищцата не е доказала упражняване на владение върху процесния имот в изискуемия срок от време, и собствеността е преминала в патримониума на ответника, легитимиращ се с нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 140/06.04.2012 г.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответника по касационната жалба [фирма] в размер на 1 800 лева за адвокатско възнаграждение, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3073 от 05.05.2017 г. по гр. д. № 1641/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА М. Г. Ц. да заплати на [фирма] разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 1800 лева адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: