О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 513
гр. София, 11.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2051/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Б. Х. от [населено място] срещу въззивно решение № 11 от 20.01.17г. по в.гр.д.№ 132/16г. на Кюстендилския окръжен съд, ІV с-в, в частта за квотите на съделителите върху допуснатите до делба имоти с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С решение № 186 от 24.03.14г. на Дупнишкия районен съд е допусната да се извърши съдебна делба между Н. Б. Х. и Т. Р. С. на поземлен имот с идентификатор 68789.16.402 /УПИ ХІ-2545, кв.137 по плана на [населено място]/, с площ от 458 кв.м., ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда № 4 с площ от 38 кв.м. и едноетажна жилищна сграда № 5 с площ от 41 кв.м. при квоти: 25/30 за Н. Х. и 5/30 ид.части за Т. С..
С допълнително решение № 422 от 10.07.14г. по гр.д.№ 7/12г. на ДРС е допусната делбата и на двуетажна жилищна сграда № 6 с площ от 32 кв.м., представляваща търпим строеж по смисъла на § 16, ал.1 ПРЗУТ.
С обжалваното решение Кюстендилският окръжен съд е отменил първото решение в частта, с която са определени правата на съделителите върху допуснатите до делба имоти, както и допълнителното решение изцяло и вместо него е постановил делбата на дворното място и на сграда № 5 да се извърши при права 8/15 ид.части за първия и 7/15 ид.части за втория съделител, а на сграда № 4 съответно при квоти – 9/15 ид.части и 6/15 ид.части, като е отхвърлил иска за делба на сграда № 6.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесното дворно място, в което е имало стара къща, състояща се от две стай, е принадлежало на лицето П. В. Н., която след смъртта си през 1976г. и оставила за свои наследници по закон шест деца – И. Х. Ш., В. Х. Б., Г. Х. Ш., Н. Х. Ш., Б. Х. Ш. и Р. Х. Ш.. През 1984 година е починал И. Х. Ш. и е оставил за свои наследници М. Д. Ш., Х. И. Х. и Д. И. Х.- преживяла съпруга и деца. На 24.07.1985г. в специалната книга на Станкедимитровския районен съд е бил вписан отказ на последните трима, както и на Г. Х. Ш. и Н. Х. Ш. от наследството на П. В. Н. /Ш./. След вписване на отказите от наследство останалите трима низходящи на П. Н. са се снабдили с констативни нотариални актове за собственост №№ 61,62 и 64 от 12.091985г., с които са признати за собственици по наследство и давност на по 1/3 ид.част от дворното място и от полумасивната жилищна сграда. Р. Ш. е починала през 2004г. и е оставила за свои наследници по закон сестра си, тримата си братя и двамата си племенници. За да определи правата на съделителите върху допуснатите до делба имоти съдът е взел предвид извършените от тях през 2006г. и 2007г. множество прехвърлителни сделки, като не е зачел вещнопрехвърлително действие на два договора за покупко-продажба /нот.акт № 52/07г. и 26/07г./, от които касаторът черпи права, тъй като по време на извършването им продавачите не са притежавали права върху имота. Включената в делбената маса от съделителката Т. С. сграда № 6 не е допусната до делба по съображения, че същата е била собственост по давностно владение на праводателите на Н. Х. и понастоящем е негова изключителна собственост. По отношение на вписаните откази от наследство съдът е приел, че съгласно чл.53 ЗН частите на отказалите се от наследството наследници на общата наследодателка П. Н. са уголемили дяловете на останалите й наследници и че представените по делото от касатора нотариално заверени декларации, с които Д. Х. Х. Х. и Г. Ш. твърдят, че не са се отказвали от наследствения имот на П. Н. не могат да бъдат кредитирани като годни доказателства, опровергаващи правното действие на вписания отказ, респ. че обвързващата материална доказателствена сила на издадения официален свидетелстващ документ, какъвто удостоверение № 78 от 24.07.1985г. на ДРС има съгласно чл.179, ал.1 ГПК не може да бъде оборена с тези декларации.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. При своевременно направено възражение за нищожност на направен отказ от наследство, инкорпориран в молба (заявление) за отказ до съответния районен съд, длъжен ли е съдът, който разглежда дело за допускане на делба, да открие производство по оспорване истинността на частен документ, въз основа на който е бил издаден официалният свидителстващ документ-удостоверение от съответния районен съд и 2. Следва ли въззивният съд, ако в рамките на въззивното производство бъде представено и прието, че писмено доказателство е нововъзникнало по смисъла на закона-отказ от наследство, но по отношение на същото е направено своевременно възражение за оспорването му от насрещната страна, да проведе производство по оспорване на неговата действителност и да се произнесе по валидността на отказа, респ. законосъобразно ли е без такова произнасяне да бъдат определени квотите да бъдат определени квотите на съделителите и да бъде допусната делбата.
Ответникът по жалбата Т. Р. С. счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба- 06.03.17г., на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба.
В случая касаторът се позовава на посочени в изложението 14 бр.решения на ВКС и ВС, отнасящи се до различни хипотези и нямащи никакво отношение към поставените въпроси, поради което противоречие с тях не е налице, нито самият касатор е посочил в какво се изразява то. Не са изложени и никакви доводи за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения, които предпоставки относно поставените въпроси също липсват. По направените в изложението общи касационни оплаквания ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.
В допълнение следва да се отбележи, че тези въпроси са поставени от касатора във връзка с неговото възражение, че направените през 1985г. откази от наследство от част от наследниците на П. Н. са нищожни, тъй като молбата, с която са заявени не е била подписани от тях, т.е. че не е налице изразена воля за извършване на сделките. В случая тази молба не е била представена като доказателство по делото и съгласно установената практика на ВКС съдът не е следвало да открива производство по оспорване на нейното авторство, в качеството й на диспозитивен документ. Същото важи и за представеното удостоверение от 1985г. на районния съд, което не удостоверява това обстоятелство. Наред с това, според тази практика пропускът на съда да открие производство по оспорването на един документ с нарочно определение не представлява съществено процесуално нарушение, когато той събере и обсъди представените доказателства във връзка с оспорването от страната, която носи доказателствената тежест, респ. изрази становището си по този въпрос.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация Т. Р. С. строените от нея в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 11 от 20.01.17г. по в.гр.д.№ 132/16г. на Кюстендилския окръжен съд, ІV с-в.
О с ъ ж д а Н. Б. Х. от [населено място] да заплати на Т. Р. С. от същия град сумата 600 лв./шестстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: