О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 100
гр. София, 22.02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети януари, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр.дело № 2638/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Ц. Д., [населено място], чрез процесуалния й представител адвокат Ц. С., срещу въззивно решение № 104/10.03.2017 г. по в. гр. дело № 712/2016 г. по описа на Софийския окръжен съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на въззивното решение по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 ГПК /ред.до ДВ, бр.86/2017г./. Първият въпрос е: следва ли въззивният съд на собствено основание да тълкува едностранно и разширително волята на завещателя, когато тя е изразена ясно и конкретно в завещанието и по този начин тя да бъде подменеа. Сочи се противоречие с решение № 2436/25.07.1996 г. по гр. д. № 2469/1995 г., ВКС и с решение № 379/26.05.2010 г. по гр. д. № 40/2009 г., ВКС, І г.о. Вторият въпрос е : следва ли, ако се допуснат до делба непосочени в завещанието сгради, съдът служебно да проведе изследване за допустимостта на строежите по действащия подробен устройствен план и по правилата на нормативите, действали по време на изграждането им, след като в първоинстанционното производство има възражение, че са незаконни. Твърди се противоречие с решение № 109/08.04.2014 г. по гр. д. № 7365/2013 г., ВКС, І г.о. и с т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г., ОСГТК, ВКС.
Ответницата по касационната жалба Н. Т. Т., [населено място], представлявана от адвокат К. К., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е отменено решение № 179 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 1454/2015 г. по описа на Ботевградския районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от Н. Т. Т. срещу Г. Ц. Д. искове за делба на следните сгради, находящи се в поземлен имот с идентификатор 05815.304.156 по кадастралната карта на [населено място], идентичен с УПИ XIV-1323 в кв. 94 по плана на населеното място: сграда с идентификатор 05815.304.156.1, с предназначение жилищна сграда – еднофамилна, на един етаж, с площ 87 кв. м.; сграда с идентификатор 05815.304.156.2, с предназначение – постройка на допълващото застрояване, с площ 16 кв. м.; сграда с идентификатор 05815.304.156.3, с предназначение – постройка на допълващото застрояване, с площ 10 кв. м.; сграда с идентификатор 05815.304.156.4, с предназначение – постройка на допълващото застрояване, с площ 2 кв. м. и сграда с идентификатор 05815.304.156.5, с предназначение жилищна сграда – еднофамилна, на един етаж, с площ 44 кв. м., и е допусната делба на посочените сгради при следните квоти: за съделителката Н. Т. Т. – 3/4 ид. ч. и за съделителката Г. Ц. Д. – 1/4 ид. ч. В частите, с които е допусната делба между съделителите при описани квоти на поземлен имот с идентификатор 05815.304.156 с площ от 515 кв. м. и на описани земеделски имоти /с идентификатор № 05815.32.58 и с идентификатор № 05815.64.33/, както и в частта, с която е отхвърлен искът за делба на поземлен имот с идентификатор 05815.307.52 първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
Въззивният съд е приел, че съделителката – ищца е наследник по закон на М. Г. Ц., починала на 23.03.1992 г. и на Ц. Д. Ц., починал на 31.12.2002 г., сключили брак на 02.08.1943 г. С нотариален акт № 32/1976 г. за собственост на недвижим имот, издаден на основание чл. 483 ГПК /отм./, М. Г. Ц. е призната за собственик по наследство, давностно владение и делба, на имот пл. сн. № 1323 в кв. 94 по плана на [населено място], за който е отреден парцел XIV-1323, с урегулирана площ от 540 кв. м., заедно с построените в него жилищна сграда и лятна кухня. Със саморъчно завещание от 05.07.2000 г. Ц. Д. Ц. е завещал в полза на Н. Т. Т. – внучка на неговия брат Й. Д. Ц. „3/4 от жилищен имот” – дворно място, намиращо се на [улица] [населено място], от 540 кв. м. – парцел XIV-1323 в кв.94, при съседи: наследници на Й. Р., Ц. И. М., улици [улица]и „ А. С.”; движимо имущество /бюфет кухненски, бюфет салонен, диван, електрическа печка; 2 бр. готварски печки на твърдо гориво; радиатор; телефон; бойлер; 2 бр. електромери; лозова пръскачка; казан; 2 бр. казанчета; гардероб; масичка; 2 бр. табуретки; 3 бр. легла; скрин; ракла и тоалетка/, както и описани земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място] и земеделски земи в землището на [населено място], Плевенска област. Въззивният съд е приел, че изразената от завещателя воля за разпореждане трябва да се тълкува по реда на чл. 20 ЗЗД. в смисъл, че в него се включва дворното място с жилищните сгради, с оглед характеристиките на самия имот, притежаван от наследодателя. При спор, кой е завещаният имот, волята на завещатеря трябва да се изведе не само от целта на завещанието, обичаите и практиката, взъимните връзки на отделните клаузи и в смисъла, който произтича от целия текст, но и като се отчетат и други факти, които могат да изяснят истинската воля /характеристики на завещания имот, обем на имуществото/. В случая изразената от завещателя воля за разпореждане с притежавания от него дял, а именно: 3/4 ид. ч. от жилищния имот /1/2 ид. ч. от прекратената СИО и 1/4 ид. ч. по силата на наследствено правоприемство/, независимо, че не са описани сградите, трябва да се тълкува в смисъл в смисъл, че в него се включва дворното място с жилищните сгради, с оглед характеристиките на самия имот, притежаван от наследодателя. Аргумент за това тълкуването е обстоятелството, че завещателят се е разпоредил и с намиращата се в жилищните сгради покъщнина. Понятието „жилищен имот“ се употребява за обозначаване на имота, който лицето притежава и използва за жилищните си нужди. Завещанието е произвело своето правно действие и по отношение на сградите, находящи се в поземлен имот с идентификатор 05815.304.156 по кадастралната карта на [населено място], като съделителите притежават следните квоти: 3/4 ид. ч. за Н. Т. Т. по силата на завещателното разпореждане и 1/4 ид. ч. за Г. Ц. Д. на основание наследствено правоприемство от М. Г. Ц..
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2009г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът за тълкуване волята на завещателя е включен в предмета на спора и е от значение за формиране решаващата воля на съда. Същият обаче не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл. 20 ЗЗД. В нея се приема, че действителната воля на завещателя трябва да бъде изведена след като отделните клаузи на завещанието се тълкуват във взаимна връзка и всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия текст с оглед целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността. В определени случаи, при спор относно това кой е завещаният имот, съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, както и всички други обективни факти, които могат да изяснят действителната воля на завещателя като се прилагат правилата на формалната логика /в този смисъл са решение № 379/2010 г. по гр.д. № 40/2009 г., ВКС, І г.о., решение № 22/2017 г. по гр. д. № 3786/2014 г., ВКС, ІІ г.о. , решение № 45/2017 г. по гр. д. № 3343/2016 г., ВКС, І г.о., решение № 197/2017 г. по гр.д. № 1085/2016 г., ВКС, І г.о./. Въззивният съд е съобразил посочената практика на ВКС, както фактите и обстоятелствата по делото и смисъла, който обичайно се влага в понятието „жилищен имот“, тълкувайки волята на завещателя по реда на чл. 20 ЗЗД. Направил е своите решаващи изводи, че изразената от завещателя воля за разпореждане с неговия дял е в смисъл, че в него се включва поземленият имот с жилищните сгради и посочената покъщнина, като е установил връзката между посоченото дворно място и описаното движимо имущество. В съответствие с посочената съдебна практика е приел, че действителната воля на завещателя е била завещанието да породи правно действие и по отношение на сградите, намиращи се в завещания имот. Решението не противоречи на приложеното от касатора решение № 379/26.05.2010 г. по гр. д. № 40/2009 г., ВКС, І г.о., което е постановено при различна фактическа обстановка. В него обаче също се приема, че при тълкуване следва да се търси действителната воля на завещателя, като отделните разпореждания се тълкуват във връзка едни с други и всяко от тях се схваща в смисъла, който произтича от цялото завещание. Решение № 2436/25.07.1996 г. по гр. д. № 2469/1995 г. не е приложено и не може да бъде обсъждано. Вторият въпрос също не обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посоченото от касатора решение № 109/08.04.2014 г. по гр. д. № 7365/2013 г., ВКС, І г.о. е прието, че съгласно т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. гр. д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебното прилагане на императивна материалноправна норма. Нормите на § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ от 2012 г. и § 16 от ПР на ЗУТ /според които строежи, които са незаконни и нетърпими по смисъла на ЗУТ, не могат да са предмет на прехвърлителна сделка, а незаконните, но търпими строежи могат да са предмет на такава сделка след представяне на удостоверение за търпимост, издадено от компетентните органи/ са императивни норми. По предявен иск за делба на сгради, съответно при спор между страните, съдът е длъжен служебно да назначи съдебно – техническа експертиза за установяване законността или търпимостта на сградата – предмет на иска за делба. В настоящия случай не е имало спор за законност и търпимост на сградите. Въведеният от касатора спор в първоинстанционното производство е концентриран върху тяхната собственост, а не законност. За да приеме, че тези сгради са били собствени на завещателя при определени права, съдът е приел, че са приращение към поземления имот, тъй като по силата на чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. Съгласно посоченото тълкувателно решение въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт, когато липсват оплаквания за него. След като в преклузивните срокове не е въведен спор за законност на сградите в първоинстанционното производство, той не е включен и в предмета на спора пред въззивната инстанция. При това положение не е налице противоречие с цитираното решение на ВКС.
Касаторът не посочва как тълкуването на поставените въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което въззивното решение не може да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК до касационно обжалване.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и за допускане касационно обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателката следва да заплати разноски на ответника по касационната жалба в размер на 600 лева адвокатско възнаграждение, съобразно представените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 104/10.03.2017 г. по в. гр. дело № 712/2016 г. по описа на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА Г. Ц. Д., [населено място], да заплати на Н. Т. Т.,гр.С., разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: