О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 22
гр. София, 10.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2488/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. С. и Г. К. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 438 от 21.12.2017 г., постановено по в. гр. д. № 486/2017 г. на Софийския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 58 от 18.04.2017 г. по гр.д. № 538/2016 г. на Костинбродския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Е. Г. М., С. Г. Ц., Е. М. Х., В. Я. Т., Р. М. Т., В. М. Т., Р. М. В. и Д. Н. Т. срещу С. С. С. и Г. К. С. отрицателни установителни искове за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК и вместо него е признал за установено по отношение на ищците, че ответниците не са собственици на урегулиран поземлен имот – УПИ ХХІV – 3318 от кв. 76г по плана на [населено място], съставляващ ПИ с идентификатор № 3897.900.3318 по КККР на [населено място].
По делото е установено, че с нотариален акт № 80/2000 г. за собственост на недвижими имоти, възстановени по ЗСПЗЗ, Е. Г. М., С. Г. Ц., Е. М. Х., В. Я. Т., М. Г. Т. и Т. Г. Т. са признати за собственици на недвижими имоти, находящи се в [населено място], придобити по наследство от Т. и Г. М., и възстановени с решения на ПК-гр. К., сред които е имот с площ 1031 кв.м., за които е обособен имот пл. № 3553 от кв. 76г по плана на града, от които: 120 кв.м. попадат в парцел ХХV-3317; 595 кв.м. попадат в парцел ХХІV-3318 от кв. 76г; 310 кв.м. попадат в парцел ХХІІІ-3318 от кв. 76г и 6 кв.м. попадат в парцел V-3077,3315 от кв. 76 по плана на града. Със заповеди на кмета на общината от 2005 г. и 2007 г. са одобрени изменения на регулацията на тези имоти чрез изменения на регулационните граници между имотите, като описаните в този нотариален акт 595 кв.м. в УПИ ХХІV-3318, както и 310 кв.м. в УПИ ХХІІІ-3318 са идентични с УПИ ХХІV-3318 от кв. 76г. в следствие на одобрените промени в регулацията. С решение от 11.03.2008 г. по гр. д. № 633/2007 г. на Костинбродския районен съд е допусната съдебна делба на недвижими имоти, сред които УПИ ХХІV-3318 в кв. 76г, находящ се в [населено място], с площ 1088 кв.м., а решение от 05.04.2011 г. по същото дело имотът е поставен в дял на С. С. С.. С договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен с № 44/2016 г., тя е прехвърлила на сина си Г. К. С. собствените си недвижими имоти, придобити чрез делба, сред които и поземлен имот с идентификатор № 3897.900.3318 по кадастралната карта на [населено място], с номер по предходен план 3318, кв. 76г, парцел ХХІV, идентичен с описания в решение от 05.04.2011 г. по гр. д. № 633/2007 г. на Костинбродския районен съд поземлен имот, представляващ предишен УПИ ХХІV-3318 от кв. 76г, целия с площ 1088 кв.м. В производството по отрицателния установителен иск за собственост е приложено в цялост гр.д. № 633/2007 г. на Костинбродския районен съд за делба на недвижими имоти, сред които УПИ ХХІV-318 в кв. 76 г. Като основание за възникване съсобствеността върху тези имоти в исковата молба е посочено наследяване от П. Й. М. и е приложено решение № 158- т.6/10.05.1997 г. на ПК-гр. К., с което на наследниците на П. Й. М. е възстановено правото на собственост върху имот от 2211 кв.м., находящ се в строителните граници на [населено място], кв. 76б, в и г, имот № 2159,2160 и 2275 по кадастралния план от 1983 г, в което е посочено, че 190 кв.м. попадат в парцел ХХІV- 3318 от кв. 76г. Представено е и решение № 22.4/15.09.2000 г. на ПК-гр. К., с което на наследниците на П. Й. М. е възстановено правото на собственост в стари реални граници на нива от 2336 кв.м., находяща се в строителните граници на махала „Ш.” в м. „Е.”, като е посочено, че част от имоти пл. № 2159, 2160 и 2275 попадат в различни парцели, като в парцел ХХІV-3318 от кв. 76 попадат 190 кв.м.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че за ищците е налице правен интерес от предявяване на исковете с оглед твърдението им, че притежават самостоятелно право /право на собственост/ на конкретно придобивно основание, което се оспорва от ответника /арг. от ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/ като в тежест на ответника, който оспорва иска, е да докаже фактите, от които произтича правото му. Прието е, че в конкретния случай не е доказано ответникът С. С. да е придобила правото на собственост върху процесния УПИ ХХІV-3318 от кв. 76 г по плана на [населено място] на твърдяното от нея основание – съдебна делба. Посочено е, че решението за извършване на съдебната делба по гр.д. № 633/2007 г. на Костинбродския районен съд, с което процесния имот е поставен в неин дял, няма сила на пресъдено нещо по отношение на ищците, поради което в производството по отрицателните установителни искове ответниците следва да докажат, че притежават правото на собственост върху имота. Обобщено е, че на съделителите в делбеното производство е възстановено правото на собственост върху имот от 2211 кв.м., находящ се в строителните граници на [населено място], кв. 76 б, в и г, имот № 2159,2160 и 2275 по кадастралния план от 1983 г., като от така възстановения им имот само 190 кв.м. попадат в парцел ХХІV- 3318 от кв. 76г по регулационния план на града, а останалата част от този имот с площ от 905 кв.м., е възстановена на ищците като наследници на Т. М. и Г. М.. Формиран е решаващ правен извод, че С. С. не е доказала да е придобила право на собственост върху процесния имот, поради което и извършеното от нея в полза на ответника К. С. разпореждане с него не е породило вещнопрехвърлително действие и същият не се легитимира като собственик на имота. С оглед на това предявените отрицателни установителни искове за собственост са уважени.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуални въпроси, предопределящи изхода на спора, в противоречие със съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл.280, ал.2 ГПК ГПК, както и че е необходимо допускането на касационната жалба до касационно разглеждане и с оглед точното прилагане на закона по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на обжалваното решение.
Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Посоченият от него правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
В разглеждания случай в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са формулирани конкретни правни въпроси, а вместо това са направени общи касационни оплаквания за неправилност на постановеното решение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, които имат отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към основателността на жалбата във фазата на нейното разглеждане.
Наред с това липсва противоречие на въззивното решение с посочената от касаторите практика на ВКС във връзка с направените в т.1 на изложението оплаквания за необсъждане на доказателствата и за неправилно определяне предмета на спора. В съответствие с практиката на ВКС е и направеният от решаващия съд извод, че решението за извършване на съдебната делба по гр.д. № 633/2007 г. на Костинбродския районен съд, с което процесния имот е поставен в дял на ответницата, няма сила на пресъдено нещо по отношение на ищците, зачитането на която предпоставя пълно тъждество както по отношение на страните, така и на предмета по спора, респ. че в настоящото производството по предявения отрицателен установителен иск за собственост ответниците е следвало да докажат, че притежават правото на собственост върху спорния имот. Също така според тази практика не съществуват и никакви пречки при прилагането на друго гражданско дело като доказателство, както е в случая, съдът да позовава на намиращите се по него писмени доказателства, каквато е и целта на прилагането.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен ”contra legem”, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или “extra legem”, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е на лице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивно решение –значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване не може да бъде допуснато и на това основание. Не са налице и останалите основания по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторите се позовават на тях.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата Р. М. Т. направените от него разноски в настоящото производство в размер на 2000 лв. за адвокатско възнаграждение.
По съединената за разглеждане в настоящото производство частна жалба на С. С. С. и Г. К. С. срещу определение № 459 от 30.03.2018 г. по в. гр. д. № 486/2017 г. на Софийския окръжен съд по чл.248 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г.о., приема следното:
Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна поради следните съображения:
С обжалваното определение е допълнено постановеното по същото дело въззивно решение № 438 от 21.12.2017 г. в частта му за разноските, като жалбоподателите са осъдени да заплатят на ответните страни разноски за първоинстанционното производство в размер на 3308,56 лв.
За да постанови определението, въззивният съд е приел, че в първоинстанционното производство ищците са поискали присъждане на сторените съдебни разноски съгласно представен списък по чл. 80 ГПК, като по делото е представен и договор за правна защита и съдействие от 26.05.2016 г., удостоверяващ изплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв., както и документ за внесена държавна такса в размер на 308, 56 лв. Констатирано е, че с въззивната жалба е направено искане за присъждане на разноски като е формиран решаващ правен извод, че с оглед изхода на делото във въззивната инстанция на жалбоподателите следва да се присъдят освен направените за въззивното производство разноски, така и направените и поискани за първоинстанционното производство такива, поради което съдът е допълнил постановеното по същото дело въззивно решение като жалбоподателите са осъдени да заплатят на ответните страни разноски за първоинстанционното производство в размер на 3308,56 лв.,
Изводите на Софийския окръжен съд относно присъждането на разноски за първата инстанция са правилни. Пред районния съд са поискани и представени доказателства за извършени разноски от ищците по исковата молба, но произнасяне по това искане не е налице, тъй като резултатът пред тази инстанция не е бил в тяхна полза. Поради това тези разноски могат да бъдат поискани от въззивниците във въззивното производство. Съгласно чл. 236, ал. 1, т. 6 ГПК с решението си съдът задължително се произнася и по дължимите се на страните разноски, което произтича и от разпоредбата на чл. 81 ГПК. Затова при обжалване на решението въззивният съд също е длъжен да се произнесе по разпределението на направените от страните разноски. Това произнасяне трябва да бъде съобразено с крайния резултат от произнасянето на въззивния съд, тъй като ако решението на първата инстанция бъде изменено, то искът в изменената част ще се счита основателен или неоснователен от момента на предявяването му, а не от момента на постановяване на решението на първата инстанция и подаването на въззивната жалба срещу него, стига да не са налице предпоставките по чл. 235, ал. 3 от ГПК. Затова изменението на решението на първата инстанция по спорното право води до изменението му и в частта му за разноските, тъй като неправилното произнасяне на първоинстанционния съд води и до неправилно произнасяне по дължимите се между страните разноски. Предвид на това, при постановяване на решението си въззивният съд трябва, при спазване на правилата на чл. 78 ГПК, да определи дължимите се между страните разноски пред първата инстанция с оглед на измененото решение и да присъди същите, заедно с направените пред втората инстанция разноски.
С оглед изложеното обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 438 от 21.12.2017 г., постановено по в. гр. д. № 486/2017 г. на Софийския окръжен съд.
О с ъ ж д а С. С. С. и Г. К. С. от [населено място] да заплатят на Р. М. Т. от същия град сумата 2000 лв. /две хиляди лева/ разноски.
П о т в ъ р ж д а в а определение № 459 от 30.03.2018 г. по в. гр. д. № 486/2017 г. на Софийския окръжен съд по чл.248 ГПК.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: