О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 298
гр. София, 27.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 484/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 1690 от 04.08.16г., постановено по гр.д.№ 3409/14г. на Софийския апелативен съд, Х с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 31.05.14г. по гр.д.№ 11438/12г. на Софийския градски съд, ХІІІ с-в, в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено на основание чл.108 ЗС да предаде на [фирма], [населено място] владението върху урегулиран поземлен имот ІІІ-59 от кв.11, с площ от 720 кв.м. и урегулиран поземлен имот ХVІІІ-59 от кв.10, с площ от 570 кв.м., по плана на [населено място], м.”Х. Б.” от 1999г.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство [фирма], [населено място] се легитимира като собственик на процесните имоти по силата на два валидни договора за покупко-продажба, извършени с нот.акт № 164/1995г. и нот.акт № 85/2003г., които се държат от ответното дружество. Прието е също, че ответникът не е придобил имотите по давност, тъй като е установил фактическа власт върху тях на основание правоприемство по договор за наем и е бил техен държател като в тази хипотеза е следвало демонстративно да обяви намерението си да владее имотите за себе си спрямо техния собственик и спрямо третите лица, което не е сторено от ответното дружество, нито от праводателите му Г. Д. и А. Д. /с нот.акт № 174/96г. Г. Д. е признат за собственик на УПИ ІІІ-59 по давност, а с нот.акт № 104/09г. двамата са продали имота на ответника; с нот.акт № 71/08г. дружеството е признато за собственик на УПИ ХVІІІ-59 по давност/. Изложени са и съображения, че имотите са индивидуализирани според действалите към момента на подаване на исковата молба планове и че същата не е нередовна, респ. че направеното във въззивната инстанция уточнение на идентификацията на имота не представлява изменение на предявения иск и не рефлектира върху правилността на първоинстанционното решение.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че са налице условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане до касация на обжалваното въззивно решение, тъй като в противоречие с установената съдебна практика въззивният съд е постановил решение по предявен иск по чл.108 ЗС за имот, който не е описан по актуалния регелационен план; въззивното решение е в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС по прилагането на чл.235, ал.2 ГПК, тъй като съдът не е изпълнил задължението си да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните и че правните му изводи, че касаторът не е демонстрирал владението си спрямо предишния собственик на имота, независимо че не се касае за съсобствен имот, противоречат на трайната практика на ВКС. Поддържа се, че допускането до касация на въззивното решение ще е от значение за развитие на правото с принос при прилагането на института давност.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Посоченият от него правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставеният от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба / ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
В случая касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси, а вместо тава в изложението са направени общи касационни оплаквания за неправилност на постановеното решение, предполагащи установяване на друга фактическа обстановка след самостоятелна преценка на доказателствата, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по чл.288 ГПК за селектиране на касационната жалба. Освен това представената във връзка с тези оплаквания практика на ВКС се отнася до различни от настоящата хипотези, респ. няма отношение към съображенията на съда за уважаването на ревандикационния иск и противоречие с нея не е налице, нито касаторът сочи в какво се състои то. Не са изложени и никакви доводи са обосноваване на визираните в т.4 на посоченото тълкувателно решение предпоставки по отношение на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, които в случая липсват. Относно института на придобивната давност не е налице непълнота или неяснота на правната уредба и съществува изобилна практика на ВКС, в т.ч. задължителна, с която въззивното решение е съобразено.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Разноски в полза на ответника по жалбата за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 1690 от 04.08.16г., постановено по гр.д.№ 3409/14г. на Софийския апелативен съд, Х с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: