О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
гр. София, 04.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3516/13г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Г. А., Р. А. А. и Г. А. А. срещу решение № 2047 от 21.12.2012г., постановено по гр.д.№ 2831/12г. на Софийския апелативен съд, VІІІ с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 2579 от 17.04.12г. по гр.д.№ 9232/09г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Х. Г. А., Р. А. А. и Г. А. А. против [фирма] и А. А. А. иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на апартамент № 1а, находящ се в [населено място], [улица], ет.1, със застроена площ от 87, 15 кв.м., заедно с 3,24/19,05 ид.части от средно мазе с площ от 19,05 кв.м., заедно с 7,40 % ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващо УПИ ХІІІ-638 в кв.230 по плана на [населено място].
По делото е установено, че с нот.акт № 647/03г. ответницата А. А. е закупила апартамент, разположен на целия първи етаж от триетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица]. На 16.07.04г. същата е подала заявление за одобряване на инвестиционен проект за разделянето на закупения апартамент на два апартамента, като е представила работен проект във връзка с разделянето, на който е поставен печат, че е съгласуван с общинската администрация. С нот.акт № 656/21.09.04г. А. А. е продала процесния апартамент № 1а на ищцата Х. А., която тогава е била в брак с лицето А. А., който е починал през 2009г. и е оставил за свои наследници по закон преживялата си съпруга и двете си деца – Г. А. и Р. А.. С решение от 06.03.07г. по гр.д.№ 3200/05г. на ВКС е оставено в сила решение на СГС по гр.д.№ 3324/01г., с което е уважен предявеният от първия срещу втория ответник иск по чл.76 ЗС за предаване владението на първия етаж от посочената сграда, като с определение от 25.09.09г. по гр.д.№ 18043/09г. на СРС образуваното изпълнително производство е спряно относно процесния апартамент по искане на ищцата Х. А. и на А. А..
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че в случая се касае за преустройство, при което от един жилищен обект се създават два нови самостоятелни жилищни имота, изискващо съгласно чл.202 ЗУТ изготвянето и одобряването на инвестиционни проекти от главния архитект на общината /района/, въз основа на което да се издаде разрешение за строеж. Тъй като работният инвестиционен проект е бил само съгласуван, но не и одобрен от компетентния орган и не е било издадено разрешение за строеж, е прието, че предвидената в закона административна процедура при разделянето на апартамента на първия етаж от сградата не е проведена надлежно и че сключеният договор за покупко-продажба на реална част от него не е произвела вещнопрехвърлително действие. Изложени са и съображения, че с оглед заявеното придобивно основание (договор за покупко-продажба) без значение за изхода на спора е обстоятелството дали преустроеният обект разполага с необходимите помещения за обособяването му като самостоятелно жилище, което би имало значение само ако наведеното придобивно основание бе давност.
В първото по делото заседание пред първоинстанционния съд пълномощникът на ищците е заявил, че наред с предявеното с исковата молба основание за придобиване правото на собственост върху имота (договор за покупко-продажба), претендира това право и по давност.
Тази претенция не е приета за разглеждане от районния съд по съображение, че не представлява изменение основанието на вече предявения иск, а предявяване на нов иск, което е недопустимо съгласно чл.214, ал.1 ГПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. какви са правомощията на въззивната инстанция при постановено недопустимо решение; 2. длъжен ли е въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл.269 ГПК, да се произнесе по всички наведени в жалбата пороци на първоинстанционното решение и 3.какви са правомощията на въззивната инстанция при условията на “ограничен въззив” при проверка на допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при приложението на чл.214, ал.1 ГПК.
Поддържа се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС / Р № 131 по гр.д.№ 1120/10 г. на ІІ г.о., Р № 290 по гр.д.№ 759/09г. на ІV г.о. и Р № 670 по гр.д.№ 1728/09г.на ІІІ г.о./, а третият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответницата по жалбата А. А. А. счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение следва да се допусне, а другият ответник не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не е налице релевираното основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая по първия поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като касаторите считат първоинстанционното решение за процесуално недопустимо поради това, че съдът не се е произнесъл по заявеното от тях при условията на евентуалност второ основание за придобиване правото на собственост върху имота –придобивна давност, а според установената съдебна практика непроизнасянето по някое от заявените няколко основания на иска, дори когато то е надлежно предявено и прието за разглеждане, не води до недопустимост на постановеното решение. Освен това с представеното във връзка с този въпрос Р № 131 по гр.д.№ 1120/10 г. на ІІ г.о. е разгледана различна от настоящата хипотеза и противоречие с него не е налице.
Вторият поставен въпрос също не е решен в противоречие с посочените по-горе други две решения на ВКС, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл по наведените в жалбата пороци на първоинстанционното решение, включително и за неговата допустимост, за която той е длъжен да следи и служебно, като е приел, че то е валидно, допустимо и правилно.
Не са изложени и съображения за обосноваване на значението на поставения трети въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.4 разяснения и в случая тези предпоставки не са налице.
С оглед на казаното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на решение № 2047 от 21.12.2012г., постановено по гр.д.№ 2831/12г. на Софийския апелативен съд, VІІІ с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: