О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 258
гр. София, 25.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети май две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3402/13г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. Б. от [населено място] срещу въззивно решение от 19.06.2012г., постановено по гр.д.№ 11352/11г. на Софийския градски съд, ІІб състав с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е оставил в сила решение от 07.12.10г. по гр.д.№ 14595/07г. на Софийския районен съд, 51 с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. И. Б. против Б. Н. Н., А. Б. М., Б. Н. К., Ц. А. А., Т. А. А. и В. Д. П. иск по чл.97, ал.1 ГПК/отм./, вр. с чл.79, ал.1 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], № 11 – масивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 60,80 кв.м. и на дворното място, в което е построена, с площ от 232,75 кв.м.
По делото е установено, че процесният имот е собственост на ответниците, които от 1997г. са го отдавали под наем на различни лица, като от 13.03.1999г. договор за наем е сключило лицето В. Н. Г., който впоследствие е продължил да сключва нови наемни договори със собствениците с действие до края на 2004г., като в един момент същият е предоставил имота на ищеца, без да уведоми за това наемодателите си. По отношение на представения по делото предварителен договор, с който В. Т. А. (наследодателка на последните четирима ответници) е продала имота на ищеца е установено, че подписът върху договора не е положен от нея, а е копие на оригинала на подписа на лицето, положен в договор за наем от 27.03.03г.
За да отхвърли предявеният иск решаващият съд е приел, че от събраните по делото доказателства не е установен началният момент на осъществяваното от ищеца владение, респ. същият да е упражнявал фактическа власт върху имота в срока по чл.79, ал.1 ЗС. Наред с това е прието, че осъществяваното от него владение не е било явно и несъмнено, като през цялото време същият е оставал “скрит” зад наемателите на имота и не би могъл да го придобие по давност.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, в противоречие с трайната, задължителна съдебна практика и иска да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.3 и т.1 ГПК.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не е налице релевираните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни поставените от него въпроси, а не и да ги извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба.
В разглеждания случай касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, по които се е произнесъл въззивният съд и който е решен в противоречие със сочената от него задължителна практика на ВКС (Р № 485 по гр.д.№ 1299/09г. на ВКС, ІІІ г.о., Р № 78 по гр.д.№ 273/10г. и Р № 359 по гр.д.№ 3290/08г. на ВКС, І г..о.) и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. По направените в изложението общи касационни оплаквания ВКС би могъл да се произнесе само при наличието на някоя от посочените в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК условия.
Освен това връзка с другото релевирано основание за допускане на касационно обжалване не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т.4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, които в случая не са налице.
По отношение на приложените по делото допълнение към касационната жалба и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване във връзка с това допълнение, следва да се отбележи, че те са представени след изтичането на преклузивния срок по чл.283 ГПК и не следва да се имат предвид /касационната жалба е била оставена без движение единствено за внасяне на държавна такса и за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване/.
Независимо от това, за пълнота на настоящото изложение следва да се отбележи, че поставените в него въпроси (1.дали необсъждането на всички свидетелски показания в тяхната съвкупност и връзка със събраните по делото други доказателства, неточното им интерпретиране и неправилното им тълкуване, са довели до неправилни изводи; 2. с оглед събраните по делото доказателства, правилно ли е приложен материалният закон – чл.79 ЗС и 3.допустимо ли е след изтичането на срока по чл.154, ал.1 ГПК/отм./ да се открива производство по оспорване на документ пред въззивната инстанция) не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване.
Първият поставен въпрос се отнася да преценката на доказателствата и същият не решен в противоречие с представеното Р 266 по гр.д.№ 1058/10 на ВКС, І г.о., доколкото въззивният съд не е процедирал по този начин.
Вторият поставен въпрос е по съществото на спора, а и липсва противоречие с представеното във връзка с него Р № 108 по гр.д.№ 296/09г. на ВКС, ІІ г.о., отнасящо се до различен случай.
По третия поставен въпрос в решението липсва произнасяне, тъй като в случая подписът на продавача върху предварителният договор за покупко-продажба на имота е оспорен в срок (страната не е присъствала на заседанието, на което документът е бил представен и го е оспорила в следващото съдебно заседание но първоинстанционният съд неправилно е отказал да открие производство по оспорване на документа). С оглед на това не е налице и противоречие по този въпрос с ТР № 5/12 г. на ОСГТК на ВКС, отнасящо се до различни хипотези.
Във връзка с релевираното и в това изложение основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК важи изцяло казаното по-горе по предходното изложение.
С оглед на казаното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата А. Б. М. и Б. Н. К. сторените от тях в настоящото производство разноски в размер на 200 лв. Разноски в полза на останалите ответници не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение от 19.06.2012г., постановено по гр.д.№ 11352/11г. на Софийския градски съд, ІІб състав.
О с ъ ж д а Н. И. Б. от [населено място] да заплати на А. Б. М. и Б. Н. К. от [населено място] сумата 200 лв./двеста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: