О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 445
гр. София, 02.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2697/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. К. А. и Г. К. А. срещу въззивно решение № 283 от 01.03.16г., постановено по гр.д.№ 3267/15г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 3787 от 05.10.15г., постановено по гр.д.№ 1750/15г. на Варненския районен съд, 24 с-в, с което е допусната съдебна делба между Н. М. П., П. М. Л., В. М. Л. /с квоти по 2/16 ид.части/, Х. К. Ш., С. К. К. /с квоти по 1/16 ид.част/, Г. К. А. и А. К. А. /с квоти по 4/16 ид. части/ на апартамент № 305, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 53.05 кв.м.
За да постанови решенето си въззивният съд е приел, че процесният апартамент е бил собственост на общия наследодател на страните И. М. Л., който го е придобил през 1992г. по реда на НДИ /отм./ за сумата 12 517 лв. собствени средства. Същият е починал на 08.03.2003г. и е оставил за свои наследници по закон преживялата си съпруга К. М. Л., с която е сключил граждански брак през 2000г., както и братя и сестри, респ. техни низходящи /ищците в първоинстанционното производство/. Ответниците /сега касатори/ са преки низходящи на К. Л., която е починала на 26.05.2003г. След смъртта на наследодателите жилището е отдавано под наем, а от 2006г. в него живее синът на ответницата.
При тези фактически данни въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответниците, че апартаментът е придобит от тях по давност и не е налице съсобственост с ищците. Изложени са съображения, че по делото не е установено през периода 10.03.03г. до 15.07.14г. пряката наследодателка на ответниците и самите те да са извършили действия, с които да са обективирали спрямо останалите съсобственици намерение да владеят техните идеални части за себе си, поради което са били държатели на тези части, а не владелци.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1.За задължението на въззивния съд да се произнесе по всички твърдения и възражения на страните, да обсъди всички доказателства и да даде разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи в мотивите си собствени фактически и правни изводи по съществото на спора; 2. За преценката на фактическите действия, които могат да бъдат квалифицирани като годно доказателства за своенето на имота, както и довеждането до знанието на останалите съсобственици; 3. За приноса на лицето съжителствало с лицето, придобило имот по време на това съжителство и 4. за извършените от касаторите действия – отдаване на имота под наем, без да са искали мнението и съгласието на И. Л. и получаването на наема само от тях, извършването на ремонти по своя преценка относно вида и стойността им, непредставянето на ключ от жилището и недопускане до имота, които не са необходими за запазването на имота, представляващи трайни подобрения и предприетите от тях действия по снабдяване на нотариален акт по обстоятелствена проверка преди завеждане на иска за делба могат ли да се възприемат като действия, които отричат правата на наследниците на И. Л. върху имота, както и че това обстоятелство е доведено до знанието им. Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, вторият е решаван противоречиво от съдилищата, а останалите два са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Първият посочен от касатора въпрос по същество се свежда до задължението на въззивния съд да мотивира решението си като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и при въведени във въззивната жалба оплаквания, да се произнесе по всички релевирани от страната доводи и възражения. Този въпрос обаче не е решен в противоречие с ТР № 1/01г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава касаторът, както и с представената от него задължителна и незадължителна практика на ВКС, тъй като въззивното решение е съобразено с тази практика. Този въпрос се поставя от касатора във връзка с направено от него оплакване за необсъждане на доказателства, от които е установено, че след смъртта на тяхната наследодателка те са отдавали имота под наем на трети лица, а от около 2006г. имотът се ползва от сина на касаторката със съгласието на двамата касатори, които факти в действителност са установени от въззивния съд, но същият е приел, че от тях не може да се направи извод за осъществяване на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС.
Вторият въпрос се отнася до съществото на спора и същият не предполага даване на принципен отговор, поради което също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Според практиката на ВКС тези действия могат да бъдат най-различни, като тяхното значение се преценява във всеки конкретен случай с оглед всички данни по делото. Освен това с представените във връзка с този въпрос решения на първоинстанционнен и въззивен съд са разгледани различни от настоящата хипотези и противоречие с тях не е налице, още повече, че и самият касатор не сочи в какво се изразява то.
По третия поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне и същият не обуславя изхода на делото, тъй като не е относим към неговия предмет, а последният въпрос e формулиран по начин, който го свързва с конкретната фактическа обстановка по спора, поради което същият не предполага даване на принципeн отговор относно тълкуването и приложението на приложими по делото правни норми, а е свързан с преценката на доказателствата по делото и възприемане на различна от възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, която няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК, а към проверката на правилността на решението в случай на допускане на касацията. Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
Във връзка с позоваването на противоречие с ТР № 4/12г. на ОСГК относно субективния елемент на владението /конкретен правен въпрос в изложението не е формулиран/ следва да се отбележи, че разгледаните с това тълкувателно решение въпроси нямат отношение към настоящия случай, към който е относимо ТР № 1/12 г. на ОСГК на ВКС, с което въззивното решение е съобразено.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 283 от 01.03.16г., постановено по гр.д.№ 3267/15г. на Варненския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: