О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 87
гр. София, 04.03.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 300/14г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалби на Г. Х. П., М. Х. С., М. Х. Е. и И. В. В., както и на Г. П. Д. и В. И. Д. срещу въззивно решение № V-73 от 30.05.13г., постановено по гр.д.№ 1539/12г. на Бургаския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 56 от 26.04.12г. по гр.д.№ 818/09г. на Несебърския районен съд и вместо него е приел, че договорът за покупко-продажба на недвижим имот – пасище в землището на [населено място], Бургаска област, м.””, имот № 023011 с площ от 1,342 дка по картата на землището, идентичен с поземлен имот с идентификатор 02703.501.522 с площ от 1335 кв.м., сключен с нот.акт № 108/04г. между продавачите В. В. А. и И. К. А. /наследодатели на ответниците Д. И. А. и В. И. Б./ и купувача Г. П. Д., е относително недействителен по отношение на Г. Х. П., М. Х. С., М. Х. Е. и И. В. В. на основание чл.76 ЗН.
Със същото решение окръжният съд е допуснал да се извърши съдебна делба на посочения имот между Г. Х. П., М. Х. С., М. Х. Е., И. В. В., Д. И. А. и В. И. Б. при квоти по 1/12 ид.част за първите трима и по 3/12 ид.части за останалите трима съделители, като е отхвърлил иска за делба по отношение на Г. П. Д. и В. И. Д., както и на построени в поземления имот сгради.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесния имот първоначално е било възстановено с решение на ПК-Н. /сега ОСЗ/ от 22.10.2001г. на И. А. и В. А. въз основа на влязло в сила решение по гр.д.№ 269/00г. на НРС по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, които с нот.акт № 108/18.11.04г. са продали имота на ответника Г. Д. /ответницата В. Д. е негова съпруга от 1977г./. С решение от 29.06.10г. по гр.д.№ 401/08г. на НРС е уважен предявеният от Г. П. срещу В. А., Д. А. и В. Б. /наследници по закон на починалия вече И. А./ иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че към момента на образуване на ТКЗС в [населено място] имотът е принадлежал на всички наследници на К. А. А. и след влизането му в сила ОСЗ [населено място] с решение от 10.03.11г. е изменила първоначалното си решение като е възстановила правото на собственост върху имота на наследниците на К. А.. По кадастралния и регулационен план на селото от 1941г. имотът е бил част от по-голям парцел, а по сега действащия план от 1982г. попада в урбанизирана територия, но е извън регулацията и е незастроен. В картата на землището по ЗСПЗЗ е обозначен с № 23011 с предназначение – пасище, мера.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че за ответниците не е налице правен интерес да оспорват първото решение на поземлената комисия за възстановяване правото на собственост върху имота, тъй като праводателите им черпят правата си от него /при сключването на договора за покупко-продажба същите са се легитимирали като собственици на имота с това решение/ и то не засяга техни права, а с второто валидно решение на ОСЗ е очертан единствено кръгът на лицата, по отношение на които се разпростира реституцията на имота. Прието е също, че те не са придобили частите на останалите наследници на К. А. по давност като добросъвестни владелци, тъй като от сключването на сделката до предявяването на иска за делба на 16.11.09г. не е изтекъл петгодишният срок по чл.79, ал.2 ЗС и техните праводатели не са били такива владелци. Изложени са и съображения, че до този момент не е изтекъл и десетгодишния давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС, тъй като същият е започнал да тече от реституцията на имота, а не от 1943г.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на жалбоподателите Г. П., М. С., М. Е. и И. В., които обжалват въззивното решение само в частта за квотите се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса по кой закон се определят наследствените дялове за наследства, открити след 16.10.1944г. но преди 29.04.1949г. – по отменения Закон за наследството /ДВ, бр.20 от 1890г./ или по сега действащия Закон за наследството от 1949г., който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е решаван противоречиво от съдилищата.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите Г. Д. и В. Д. поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1.може ли едно лице, придобило реституиран по реда на ЗСПЗЗ имот, при предявен срещу него иск за собственост от трети за съответната прехвърлителна сделка лица, които обосновават претендираните от тях права с решение за реституция, да прави възражение за незаконосъобразност на реституцията и респ. за придобивна давност върху имота, при положение, че неговият праводател е посочен като правоимащ по реституционното решение; 2. какви са процесуалните възможности на лице, което е придобило правото на собственост върху един имот от правоимащ по реституционно решение, да оспорва валидността на второ по ред реституционно решение за същия имот, постановено след влизане в сила на съдебно решение по спор за материално право и след придобиване собствеността от оспорващия го – дали в тази хипотеза оспорващият следва да се възприема като правоприемник на правоимащ в реституционното производство, въпреки че се оспорва реституционен акт, издаден след придобиването на имота; 3. подлежи ли на реституция имот, който не е бил включен в ТКЗС и никога не е бил отнеман от неговия собственик и приложима ли е по отношение на такъв имот защитата против давностно владение по чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ; 4. може ли да се проведе успешно възражение за придобиване на един имот по давност като ответникът присъедини своето владение и владението на своя праводател, без последният изрично да се е позовал на давностно владение; 5. завършен ли е фактическият състав на реституцията на имот, попадащ в урбанизирана територия, ако в реституционната преписка липсва удостоверение и скица по чл.13, ал.5 и 6 ППЗСПЗЗ и 6. следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на въззиваемата страна, изнесени пред него, както в отговора на въззивната жалба, така и в хода на извършеното в рамките на въззивното производство събиране на допълнителни доказателства, както и длъжен ли е съдът да съобрази всички събрани по делото доказателства във връзка с тези доводи. Касаторите считат, че вторият поставен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а останалите въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Ответниците по втората жалба Г. П., М. С., М. Е. и И. В. считат, че същата не следва да се допуска до разглеждане. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му, с която се решени квотите на съделителите, тъй като са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставеният в изложението към първата жалба правен въпрос е обусловил изхода на спора и същият е решен в противоречие с представеното от тях решение № 764 по гр.д.№ 1883/09г., на ВКС, І г.о. /същото е постановено по реда на чл.290 ГПК/, според което в тази хипотеза наследственият дял на съпруга и низходящите се определя съобразно сега действащия ЗН от 1949г.
В останалата му част въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване поради липсата на сочените в изложението към втората жалба предпоставки.
Първият поставен от тези касатори правен въпрос не е решени в противоречие с представеното решение № 138 по гр.д.№ 2463/08г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че ответникът по предявен ревандикационен иск, който претендира собствени вещни права върху имота, които са в пряка зависимост от обстоятелството дали ще бъде зачетен вещноправният ефект на основанието, на което ищците претендират, че притежават собствеността може да възразява против законосъобразността на това основание, включително и поради липсата на предпоставките за осъществяването му / в този случай ищците са основали правата си на земеделска реституция, а ответниците на сключен след образуването на ТКЗС договор за продажба/, тъй като настоящата хипотеза е съвсем различна. В случая ответниците освен по давност, претендират собствени права върху имота и по силата на прехвърлителна сделка, при сключването на която техните праводатели са се легитимирали като негови собственици именно въз основа на реституционното решение от 2001г. и на тях са им признати такива права по сделката, поради което не би могло да се приеме, че между двете решения е налице противоречие по поставения въпрос.
С оглед приетото от съда, че за ответниците липсва правен интерес да оспорват решението за възстановяване правото на собственост върху имота, от което техните праводатели черпят права и че с последващото решение на ОСЗ е определен единствено кръгът на субектите, по отношение на които реституцията се отнася, вторият и петият поставени въпроси не обуславят изхода на спора и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, доколкото за второто решение са правени възражения за нищожност, тъй като имотът не е подлежал на реституция и че при постановяването му общината е следвало да представи нова скица /предвид на това не е и налице противоречие с представеното във връзка с петия въпрос решение № 360 по гр.д. № 79/11г. на ВКС, ІІ г.о., отнасящо се до различен случай/. Наред с това не са изложени и релевантни доводи за обосноваване на значението на поставения втори въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или с оглед нейното осъвременяване, съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК разяснения и тези предпоставки по отношение на този въпрос не са налице.
Поради казаното по-горе третият въпрос също не обуславя изхода на спора и освен това решаващият съд не е приел, че имотът не е бил включван в ТКЗС и никога не е бил отнеман от неговия собственик, а при разглеждане на касационни жалби ВКС не разполага с правомощия за самостоятелна преценка на доказателствата по делото, още по-малко такава преценка би могла да се извърши в настоящото производство по тяхното селектиране. По тази причина не е налице и противоречие с представената във връзка с този въпрос задължителна практика на ВКС – Р № 942 по гр.д.№ 2967/08г., ІІ г.о. и Р № 798 по гр.д.№ 3303/08г., І г.о.
Четвъртият въпрос не е решен в противоречие с ТР № 4/12г. на ОСГК на ВКС, тъй като въззивният съд не е приел, че касаторите не са могли да присъединят към своето владение върху имота и владението на техните праводатели, а е прието че такова присъединяване е налице, но в тази хипотеза давностният срок е започнал да тече от момента на реституцията на имота през 2001г.
Последният въпрос също не е решен в противоречие с представените три решения на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК, според които решението трябва да съдържа мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, тъй като обжалваното въззивно решение отговаря на тези изисквания /в изложението са направени конкретни оплаквания за необсъждане на направени възражения във връзка с валидността на решението за реституция на имота, за което оспорване съдът е приел, че липсва правен интерес/.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите Г. Д. и В. Д. следва да заплатят на ответника по жалбата им Г. П. направените от него разноски за адвокатско възнаграждение във връзка с изготвянето на отговор на жалбата в размер на 1000 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № V-73 от 30.05.13г., постановено по гр.д.№ 1539/12г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която са определени правата на съделителите Г. Х. П., М. Х. С., М. Х. Е., И. В. В., Д. И. А. и В. И. Б. върху допуснатия до съдебна делба недвижим имот.
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № V-73 от 30.05.13г., постановено по гр.д.№ 1539/12г. на Бургаския окръжен съд в останалата му част.
О с ъ ж д а Г. П. Д. и В. И. Д. да заплатят на Г. Х. П. сумата 1000 лв./хиляда лева/ разноски.
У к а з в а на касаторите Г. Х. П., М. Х. С., М. Х. Е. и И. В. В. в едноседмичен срок от съобщението да внесат по с/ка на ВКС държавна такса в размер на 100 лв./сто лева/ и да представят вносния документ по делото, като в противен случай жалбата ще бъде върната.
След изтичането на срока делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: