О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
гр. София, 26.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 5435/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Х. С., И. Х. С. и А. Х. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 6947 от 29.08.16г., постановено по гр.д.№ 3579/16г. на Софийския градски съд, ІV- Г с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № І-120-146 от 25.09.15г., постановено по гр.д.№ 48 664/12г. на Софийския районен съд, с което са уважени предявените от касаторите положителни установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК и вместо него е отхвърлил като неоснователни исковете им срещу А. А. Р., заместен на основание чл.227 ГПК от С. Т. Р., за признаване за установено, че те са собственици на 5/36 ид.части от недвижими имоти – апартамент № 14 с площ от 87,40 кв.м. и магазин № 8 с площ от 70 кв.м., находящи се в построената в УПИ ХVІІІ-208,290 от кв.196 по плана на [населено място], м.”Л. 2” с площ от 1005 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с влязло в сила на 01.06.12г. решение по гр.д.№ 12 905/10г. на СГС ищците Г. Х. С., И. Х. С. и А. Х. С. са признати за собственици по отношение на С. Т. Р., И. А. Р. и А. А. Р. на 5/6 ид.части от дворно място с площ от 500 кв.м., представляващо УПИ ХVІІІ-208 от кв.196, което е част от УПИ ХVІІІ-208,290 от кв.196 по плана на [населено място], м.”Л. 2”. С нот акт № 71/03г. А. А. Р. е придобил по дарение от родителите си А. И. Р. и С. Т. Р. 1/4 ид.част от това дворно място с пл.№ 208, за което и за съседния имот с пл.№ 209 е бил отреден УПИ ХVІІІ-208,209 с площ от 1005 кв.м. С нот. акт № 63/01.10.04г. между А. И. Р., С. Т. Р., А. А. Р. и И. А. Р. и други собственици на новообразувания урегулиран поземлен имот и [фирма] е сключен договор за отстъпване право на строеж срещу задължение за построяване на пететажна сграда, като съсобствениците на терена са си запазили и взаимно учредили право на строеж за конкретни обекти в сградата, съобразно одобрен архитектурен проект. Уговорено е за А. А. Р. да бъдат построени апартамент № 14, магазин № 8 и гараж № 5. Правото на строеж е реализирано през 2006г., когато сградата е въведена в експлоатация и от тогава първоначалният ответник А. А. Р. е ползвал необезпокоявано имотите.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че осъществяваното от първоначалния ответник А. А. Р. владение върху процесните имоти е било добросъвестно по своя характер, тъй като е основано на валидни правни сделки и по делото не е установено към момента на сключването на договорите за дарение и за отстъпване на право на строеж той да е знаел, че праводателите му не са собственици на част от дарените му права. Прието е също, че предявяването на установителния иск за собственост по отношение на дворното място не води до прекъсване на давността и по отношение на изградените тогава обекти в сградата в резултат на реализираното право на строеж, поради което същият е станал собственик на имотите по силата на трансформацията на правото на строеж в право на собственост до размера на придобитите с договора за дарение права и по давност върху останалата част от тях за времето от м.06.2006г. до м.06.2011г.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Нищожен ли е договор за суперфиция, сключен без участието на някои от съсобствениците на земята или останалите собственици са учредили право на строеж в по-голям обем, отколкото притежават – и върху чуждата част от имота и 2. Какъв е характерът на владение, основано на нищожно придобивно основание. Подържа се, че двата въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а вторият е решаван и противоречиво от съдилищата.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Във връзка с първия поставен въпрос касаторите се позовават на противоречие на въззивното решение с Р № 44 от 04.03.13г. по гр.д. № 358/12г. на ВКС, ІV г.о. каквото не е налице. С това решение е даден отговор на въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл.183, ал.4 ЗУТ към правоотношения, възникнали преди нейното приемане, но действаща към момента за разрешаване на правния спор за валидността на учреденото право на строеж при условията на чл.183, ал.1 ЗУТ, а не на поставения от касаторите въпрос, като и с него е прието, че когато с съсобственик учреди право на строеж, без в учредяването да участва друг съсобственик, учредилият правото се е разпоредил с права в по-голям обем, отколкото той притежава, но договорът не е нищожен, независимо, че за чуждите права няма вещноправен ефект.
По втория поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне и същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване съгласно дадените с ТР № 1/09г., т.1 на ОСГТК на ВКС разяснения, тъй като по делото не е установено и съдът не е приел ответникът да владял имотите въз основа на нищожно правно основание. Освен това представената практика на ВКС и СРС се отнася до други хипотези и противоречие с нея не е налице. Относимо към настоящия случай е Р № 185 от 29.01.16г. по гр.д.№ 2382/15г. на ВКС, І г.о., на което се е позовал и въззивният съд, с което по предявен от настоящите касатори срещу брата на първоначалния ответник иск за делба на други обекти в същата сграда при аналогично установена фактическа обстановка е прието, че осъществяваното от него владение върху имотите е било добросъвестно по своя характер и че той е станал техен собственик след изтичането на кратката придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС, както е прието и с обжалваното решение.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените от нея разноски в настоящото производство в размер на 800 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 6947 от 29.08.16г., постановено по гр.д.№ 3579/16г. на Софийския градски съд, ІV- Г с-в.
О с ъ ж д а Г. Х. С., И. Х. С. и А. Х. С. от [населено място] да заплатят на С. Т. Р. от [населено място] сумата 800 лв./осемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: