О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№290
гр. София, 04.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети март, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3800/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адвокат П. Д. Т., [населено място], в качеството й на управител на наследството на Д. Д. И., срещу въззивно решение № 938 от 21.04.2017 г. по в. гр. д. № 4281/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване в решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.). Първият въпрос е : ако продавачът на недвижим имот продължи да го владее след сключване на договора за продажба, може ли да се приеме, че той се е превърнал в държател и владее имота за сметка на купувача, ако няма доказателства за основанието, на което държи имота. Твърди се, че в случая липсва основание за промяна владението на продавача в държане, а отговорът на въпроса ще допринесе за развитие на правото и правната доктрина. Вторият въпрос е : при заведен иск от управителя на наследството, следва ли съдът да конституира наследниците, които са призовани и са получили удостоверение за наследници след завеждане на делото, ако самите те са поискали да бъдат конституирани, както и прекратяват ли се правомощията на управителя при издирване на наследници, които впоследствие са приели наследството. Третият въпрос е : неразглеждането от съда на исканията и възраженията на ищцата и непосочването на съображения защо поставените от нея въпроси не са обсъдени, представлява ли основание за отмяна на атакуваното решение. Твърди се, че въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС /решение № 134/30.12.2013 г., постановено по т. д. № 34/2013 г. по описа на ІІ т. о., ВКС/ не е изложил собствени мотиви по смисъла на чл. 236, ал. 2 ГПК, не е обсъдил твърденията за начална нищожност на придобивното основание, превръщането на владението от добросъвестно в недобросъвестно, както и налице ли е владение при начална липса на основание. Не са изложени съображения относно валидността на договора за наем, сключен от името на ответницата В. С., като обжалваното решение противоречи и на решение № 589/29.06.2010 г., постановено по гр. д. № 1359/2009 г. по описа на І г. о., ВКС.
Ответникът по касационната жалба В. А. С., [населено място], чрез пълномощника си адвокат И. И., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Третото лице – помагач на страната на ответника Е. Н. Н. /конституиран на мястото на починалия в хода на процеса Н. В. Н./ не взема становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 5388/27.06.2016 г. по гр. д. № 720/2013 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от П. Д. Т., в качеството на управител на наследството, останало от Д. Д. И., починала на 03.12.2002 г. против В. А. С. иск по чл. 108 ЗС за осъждане на ответника да предаде на наследниците на Д. И. владението върху подробно описани недвижими имоти : магазин /склад/, помещения за склад, зимнично помещение, находящи се в С., [улица], дюкянско помещение /магазин/ с площ от 83 кв. м., заедно с една стая, антре и тоалетна, и две зимнични помещения, находящи се в сграда, построена в УПИ, съгласно нотариален акт № 8 от 20.12.1936 г., представляващ парцел X – 12 по плана на [населено място], м. „Центъра”.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с решение от 14.06.2005 г. по гр. д. № 4262/2005 г. по описа на Софийски районен съд ищцата П. Т. е назначена за управител на наследството на Д. И., починала на 03.12.2002 г., собственик по наследство на 2/3 ид. ч. от процесните имоти, придобити от наследодателя й И. Д. Д. по реда на чл. 61 и чл. 62 Закона за етажната собственост от 1935 г. /отм./ и по продажба. Установил е, че с влязло в сила решение по гр. д. № 10709/2005 г. по описа на Софийски районен съд е прогласена нищожността на саморъчно завещание от 15.11.2002 г. на Д. И., обявено на 03.02.2003 г., с което тя е завещала в полза на Сдружение „БОК“: ап. № 23, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А“, ет. 5, а на И. Д. Г. /праводателя на праводателя на ответницата/ цялото свое останало имущество, като е отменен издаденият в полза на последния констативен нотариален акт, който го признава за собственик на процесните имоти.
Въз основа на нотариален акт за продажба на недвижим имот № 100/12.05.2003 г., ответницата В. С. е придобила фактическата власт върху имотите /прехвърлени с договор за продажба от И. Г. на праводателя на ответницата Н. Н./, като ги е владяла първоначално лично, а впоследствие чрез трети лица – държатели /видно от договор за наем от 31.05.2008 г., сключен с [фирма]/. Въззивният съд е изложил съображения, че ако Н. Н. /праводател на ответницата/ е продължил да осъществява фактическа власт върху имота след сключване на договора за продажба от 12.05.2003 г. като наемател до 2006 г., същият е действал в качеството на държател, а не на владелец. Владението върху имота е придобито от ответницата на правно основание, годно да я направи собственик. Сключеният между последната и третото лице – помагач Н. договор за продажба е валиден, но не е произвел прехвърлителния си ефект, поради това, че продавачът не е бил собственик на имотите. Купувачът е добросъвестен по смисъла на чл.70 ЗС към момента на сключване на сделката, тъй като не се установява знание, че неговият праводател не е собственик на имота, който прехвърля. Въззивният съд е приел, че е достатъчно добросъвестността да съществува към момента на сключване на договора и се предполага до доказване на противното. Без значение за добросъвестността на ответницата е фактът, че две години след сключване на сделката е образуван исков процес, в който е оспорена валидността на универсално завещателно разпореждане, което е съставлявало основание за придобиване правото на собственост върху имотите от страна на праводателя на нейния праводател. От момента на сключване на договора за продажба от 12.05.2003 г. до подаване на исковата молба, е изминал период по – дълъг от пет години и ответницата е придобила процесните имоти въз основа на кратката придобивна давност. Предявеният по гр. д. № 10709/2005 г. по описа на Софийски районен съд иск за нищожност на саморъчно завещание от 15.11.2002 г. на Д. И. е облигационен и не е прекъснал давността на основание чл.116 ЗЗД. Ответницата е участвала като главна страна в процеса и е обвързана със сила на присъдено нещо, но само по отношение на валидността на завещателния акт.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК.
Не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с установената и съдебна практика и въз основа на конкретно установените факти са изводите на въззивния съд, че фактическата власт върху един имот може да се осъществява както лично, така и чрез другиго. Когато владелецът владее чрез другиго (corpore aliеno), необходим елемент е волята му, личното му намерение (animus) да е израз на намерението вещта да се държи като своя, но чрез друго лице. При превръщането на досегашния владелец в държател по съгласие между досегашния и новия владелец, първият се лишава от владението и започва да държи вещта за втория. Въззивният съд е приел, че със сключването на договора за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт № 100/12.05.2003 г., владението на процесните имоти е преминало върху купувача В. С., упражнявано впоследствие за нея от трети лица – държатели /продавачът Н. Н. и [фирма]/. Със сключването на договора за покупко-продажба досегашният титуляр на правото на собственост е прехвърлил и владението на купувача като е останал в имота в качеството си на държател. Ответницата не е била лишена от възможността да го владее, тъй като Н. Н. и [фирма] са упражнявали фактическата власт за нея и с нейно съгласие на облигационно отношение.
Вторият въпрос е неотносим, тъй като не е бил предмет на проверка във въззивното производство. Съдът не е установил други лица, призовани да наследят имуществото на Д. И. /освен П. С. – най – близкият по ред наследник с неизвестно местожителство/. Управителят на наследство се назначава, за да управлява наследството, когато наследникът е с неизвестен адрес, или макар да е с известен адрес не приема управлението на наследството. Съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗН той има правата да извършва опис на наследството, предявява и отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения, с разрешението на районния съдия може да изпълнява наследствените задължения и заветите, както и да продава наследствени имущества. При назначаване на управител на наследството, правоотношенията възникват между управителя и наследниците с неизвестен адрес. Той действа от името и за сметка на наследниците. В случая адвокат П. Т. е назначена за управител на наследството, оставено от Д. Д. И. на основание чл. 59 ЗН поради това, че евентуалният наследник по закон П. К. С. /брат на баба й по майчина линия/ към 1947 г. се е намирал в Германия, но е неизвестен адресът му и към настоящия момент. Молбата за назначаване на адвокат П. Т. като управител е подадена от Е. С. Ш. като далечен родственик на починалата, която обаче не е призована към наследяване, защото по – близкият по степен роднина с неизвестен адрес в Германия изключва по – далечните. Това се отнася и за посочените от ищцата в първоинстанционното производство лица /В. Г., Е. И. и В. Х./, които по нейни твърдения са наследници на Д.И.. При липса на данни за смъртта на П. С. те не са призовани да наследяват. Освен това ако Т. като назначен управител на наследството, заяви и установи вече други обстоятелства – че са открити наследници, приели наследството, то ще отпаднат нейните права и задължения като управител на наследството, в т.ч. правото да се разпорежда с наследственото имущество и да предявява искове за запазването му. Тя обаче не може да иска конституирането на посочените лица във висящото производство в каквото и да било процесуално качество. Не може и да релевира пред съд чужди права, освен в предвидените от закона случаи и не е легитимирана да се позовава на неупражнени от трети лица процесуални права.
По последния въпрос – относно задължението на въззивния съд да изложи самостоятелни фактически и правни мотиви за решението си, не е налице противоречие между обжалваното решение и посочените решение № 134/2013 г. по т. д. № 34/2013 г., ІІ т. о., ВКС и решение № 589/2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г., І г. о., ВКС. В съответствие с тези решения въззивният съд е изложил свои самостоятелни фактически и правни изводи по всички относими към спора въпроси, съображения за собствените си фактически констатации, като е преценил събраните по делото доказателства и изразените от страните становища. След анализ на събраните доказателства е установил упражнявано от ответницата в законоустановения срок добросъвестно владение, както и че не е налице начална липса на основание за него. Съгласно установената съдебна практика добросъвестно е владението по смисъла на чл. 70 ЗС, когато владелецът е придобил вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Дали владението на един имот като основание за придобиването му по давност е недобросъвестно или добросъвестно се преценява към момента на възникване на правното основание – чл.70, ал.1, изр. 2 ЗС (при сключен договор за продажба с несобственик – датата на сключване на този договор) и се предполага до доказване на противното. Последващо узнаване от приобретателя на факта, че неговият праводател не е бил собственик на част или на целия прехвърлен имот, не е основание да бъде отречено правото на този приобретател да придобие владения имот по кратката придобивна давност като добросъвестен владелец – в този смисъл решение № 178/2014 г., по гр. д. № 7749/2013 г., І г. о., ВКС. В случая добросъвестността е съществувала към момента на възникване на правното основание, и няма данни, които да я опровергават. Само искове за собственост, но не и такива за нищожност на придобивното основание прекъсват придобивната давност – решение № 401/2012 г. по гр.д. № 895/2010 г., І г. о., ВКС, решение № 216/2016 г. по гр. д. № 2182/2016 г., І г. о., ВКС, каквато хипотеза в случая не е налице. В съдебната практика се приема, че нищожният договор не може да породи правни последици и купувачът по такъв договор не може да има качеството на добросъвестен владелец – той не е придобил имота на годно правно основание поради порок на договора, който го прави нищожен и го лишава от правно действие. Когато праводателят по нищожен договор предаде владението на приобретателя, последният може да придобие собствеността по давност, ако владее най – малко десет години – чл.79, ал.1 ЗС. В случая въззивното решение не противоречи на т. 10, ППВС № 6 от 1974 г. по гр. д. № 9/1974 г., тъй като двата договора за покупко – продажба на процесните имоти от 21.02.2003 г. и от 12.05.2003 г. не са обявени за нищожни, те са валидни, но не могат да произведат вещнопрехвърлителното си действие. Не е установена начална нищожност на придобивното основание на ответницата. Въпросът дали е нищожен договорът за наем, сключен между В. С. и [фирма] (неоспорен от ищцата), не засяга качеството й на добросъвестен владелец на процесните имоти и е неотносим към изхода на спора. Останалите релевирани в касационната жалба оплаквания са по съществото на спора и във връзка със събирането и обсъждането на доказателствата по делото. Те са неотносими в настоящото производство по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК и не обуславят самостоятелно допускане до касационно обжалване.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Въпреки изхода на настоящото производство на ответната страна не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като в подадения отговор липсва искане за присъждането им.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 938 от 21.04.2017 г. по в. гр. д. № 4281/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: