О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 487
гр. София, 05.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети септември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 791/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Д. Н. и П. В. З., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат А. Т., срещу въззивно решение № 2200 от 27.10.2017 г. по гр. д. № 1835/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, в противоречие с практиката на ВКС, и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно: При наличие на задължителна практика на ВКС по материалноправен въпрос, следва ли съдилищата, постановявайки своя съдебен акт, да се ползуват избирателно от решения на ВКС, решения на съдилищата, като от едно и също решение използват една част, а игнорират друга, касаеща едно и също правоотношение при решаване на спора. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърдят, че е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като в молба – уточнение от 18.07.2018 г. поставят въпроса: Съставлява ли очевидна неправилност решаващ извод на съда, позоваващ се на приети за установени обстоятелства от съдебно решение по предходно друго дело, при положение, че решението по това дело съдържа установени обстоятелства, оборващи извода на въззивния съд, за който извод жалбоподателят твърди, че е неправилен и е постановен в нарушение на чл. 297 ГПК. Неправилни са изводите на въззивния съд, че датата, определяща узнаването от ищците Г. за заведения срещу тях ревандикационен иск /началото на недобросъвестността им/, е датата на първото редовно проведено заседание по гр. д. № 200/2007 г. по описа на Районен съд – Самоков /30.06.2008 г./, а не датата на постановяването на протоколно определение от 17.03.2008 г. по същото дело за прекратяване на производството по всички предявени срещу Е. Ц. А. искове. Съдът не е съобразил доказателствата и твърдението на ищеца Г., че СМР са извършвани и материалите за тях са закупувани и след 30.06.2008 г. до края на 2008 г. Неизяснен е останал въпросът какъв обем и каква е стойността на извършените СМР, претендирани за подобрения преди датата на узнаване за иска по чл. 108 ЗС и след тази дата (решение № 141/2015 г. по гр. д. № 2944/2015 г., ВКС, ІІ г. о., решение № 134/2015 г. по гр. д. № 6161/2014 г., ВКС, ІІІ г. о.).
Ответниците по касация – Д. В. Г. и С. И. Г., [населено място], не вземат становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 7724/25.10.2016 г. по гр. д. № 9659/2012 г. на Софийски градски съд, с което ответниците С. Д. Н. и П. В. З. са осъдени, всяка от тях поотделно да заплати солидарно на Д. В. Г. и С. И. Г. сумата от по 17 325 лв., представляваща обезщетение по иск с правно основание чл. 72, ал. 1 ЗС в размер на увеличената стойност на собствения на ответниците недвижим имот, а именно: поземлен имот с площ от 760 кв. м., а по скица от 742 кв. м., образуващ имот с пл. № 73, а по нотариален акт – място под № 88а, по плана на местност „Щ. гнездо“, находящ се в землището на [населено място], [община], вследствие на извършени от ищците – Г. подобрения в имота, заедно със законната лихва, считано от 26.10.2011 г. до окончателното изплащане на сумите, като претенциите до пълно предявените размери от по 26 020 лева са отхвърлени като неоснователни.
Въззивният съд е приел, че
с нотариален акт за покупко – продажба № 48/24.09.1997 г. Д. Г. И. – М. и В. Б. М. закупили процесния имот от ответниците /касатори в настоящето производство/, като с нотариален акт № 66/28.12.2002 г. го продали на ищеца Д. В. Г., в брак със С. И. Г.. С решение № 28/13.02.2009 г. по гр. д. № 200/2007 г. на Районен съд – Самоков нотариалният акт от 1997 г. е бил признат за нищожен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, поради което извършеното последващо прехвърляне на собствеността не е породило вещно – прехвърлително действие. Г. са осъдени да предадат на С. Д. Н. и П. В. З. владението върху имота на основание чл. 108 ЗС. С решение № 410/24.02.2012 г. по гр. д. № 1658/2010 г. състав на ВКС, III г. о. е оставил в сила решение № 205/12.05.2010 г. по гр. д. № 394/2009 г. по описа на Софийски окръжен съд в частта, с която е уважен искът по чл. 108 ЗС, обусловено от признатата с решение на Районен съд – Самоков нищожност на придобивната в полза на праводателите на ищците сделка. Исковете по чл.26 ЗЗД и по чл. 108 ЗС са предявени през 2006 г., или към момента на закупуване на имота с нотариален акт № 66/28.12.2002 г. ищците Г. не са знаели, че праводателите им не са били собственици, и предвид спазване на нотариалната форма на сключване на договора, те имат качеството на добросъвестни владелци по чл.70, ал.1 ЗС, считано от тази дата. По спора за добросъвестността към момента на извършване на подобренията, въззивният съд е приел, че релевантен е моментът на трансформиране на добросъвестното владение в недобросъвестно, предвид междувременно предявения иск по чл.108 ЗС между страните по делото. Най – ранен момент, към който може да се приеме, че ищците са узнали за предявената срещу тях ревандикационна претенция, съгласно приетите по делото доказателства, за ищеца Г. е 30.06.2008 г. /датата на първото открито съдебно заседание, на което последният е взел становище чрез процесуалния си представител/, а за ищцата Г., конституирана като ответник в по – късен момент – 08.12.2008 г. Строителните дейности са извършвани в периода 2006 г. – началото на м. декември 2008 г., което съвпада и с периода на издаване на проектната строителна документация за процесния строеж, а именно края на 2006 г. – началото на 2007 г.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.
Така поставеният в изложението въпрос – дали при наличие на задължителна практика на ВКС по материалноправен въпрос, съдилищата могат избирателно да се позовават на решения на ВКС като от едно и също решение използват една част, а игнорират друга, не може да обуслави допускане до касационно обжалване, тъй като не представлява конкретен и релевантен за изхода на делото правен въпрос по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС. От една страна не се сочи по какъв правен въпрос и коя съдебна практика неправилно е приложена от въззивния съд, т.е. кои негови изводи са в противоречие с нея и коя относима задължителна практика на ВКС е „игнорирана от него”. От друга страна в съответствие с практиката на ВКС, вкл.решение №141/2015г. по гр.д.№2944/2015г.,ІІг.о. и решение №134/2015г. по гр.д.№6161/2014г., ІІІ г.о., въззивният съд е направил разграничение между установяване на добросъвестно владение върху недвижим имот и превръщането му в недобросъвестно във връзка с правата по чл.72 ЗС с предявяването на иск по чл.108 ЗС от действителния собственик. Прекъсването на добросъвестното владение предполага изявлението на собственика да стане известно или да се счита известно на владелеца. За всеки отделен случай следва да се преценят съвкупно всички обстоятелства от значение за факта на узнаването. Затова и в останалата си част изложеното в тази връзка от касатора представлява касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, относимо към обосноваността на съдебния акт, изложените от съда фактически констатации и преценката на събраните доказателства относно установяване момента на прекъсване на добросъвестното владение. Освен това извод за дата в промяна характера на владението не може да се направи от една фактическа констатация в съдебен акт /решение № 28/2009 г. по гр. д. № 200/2007 г. на Районен съд – Самоков/, че с определение от 17.03.2008 г. производството по ревандикационния иск е прекратено частично по отношение на трето лице. Съдът е изложил съображения за състоянието, увеличената стойност на имота и времето на извършване на подобренията, с оглед доказателствата по делото /заключения на съдебно – технически експертизи, строителна документация и свидетелски показания/, като е постановил съдебния си акт въз основа на установените по делото факти и обстоятелства. Във връзка с обема на извършените подобрения изцяло са кредитирани приетите и неоспорени от страните експертни заключения, а заявените възражения са приети за преклудирани и не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция, поради което не могат да бъдат разглеждани и в настоящето производство.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предложение трето, ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2200 от 27.10.2017 г. по гр. д. № 1835/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: