О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 322
гр. София, 21.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 800/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Л. от [населено място] срещу въззивно решение № 1376 от 14.11.2018г., постановено по гр.д.№ 1773/18г. на Пловдивския окръжен съд в уважителната му част с оплаквания за нищожност и неправилност поради нарушение на материалния закон – касационни основания по чл.281, т.1 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил частично решение № 281 от 13.06.2018г. по гр.д. № 1221/2016г. на Асеновградския районен съд, І с-в, и вместо него е осъдил на основание чл.109 ЗС Д. Г. Л. да преустанови неправомерните си действия, с които пречи на ищеца “СМДЛ-Медицел”ЕООД, гр.Асеновград да упражнява пълноценно правото си на собственост върху 1,888 % ид.части от поземлен имот с идентификатор **** по КК на [населено място], представляващ обща част на построената в него сграда с идентификатор **** като не паркира автомобил в най – западната част на дворното място, непосредствено до зелените площи.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с нот.акт № 90/2009г. ищецът в първоинстанционното производство се легитимира като собственик на апартамент № 3, находящ се на втория етаж в построената в от поземлен имот с идентификатор **** по КК на [населено място] сграда, ведно с 1,888% ид.части от дворното място, а с нот.акт № 95/2009г. ответникът е закупил 2,31 % ид.части от него, ведно с гараж 1-2. Ответникът държи паркиран собствения си автомобил в западната част на дворното място (представляващо обща част съгласно чл.38, ал.1 ЗС), непосредствено до бетонирана площадка в зелените площи, обозначено с № 841 на представена по делото работна ситуация от част”Архитектурна” на сградата, без да е налице решение на собствениците тази част от дворното място да се ползва за паркиране на автомобилите на собствениците на самостоятелни обекти в сградата, като по тази начин пречи на останалите съсобственици да го ползват съобразно предназначението му. С оглед на това предявеният иск по чл.109 ЗС е приет за основателен.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е да бъде постановено решение с правно основание чл.109 ЗС, с което се преодолява процедурата по ЗУЕС, регламентираща начина на ползване на дворното място, част от общите части на сградата, като на нейно място се постановява решение, с което се забранява ползването на определена част от дворното място от един от съсобствениците, ответник по иска по чл.109 ЗС, като така се намира начин за заобикаляне на законната процедура, уредена в ЗУЕС; 2.Релевантно към спора по чл.109 ЗС ли е, че твърдяното от ищеца наличие на неоснователно действие /бездействие/,което му пречи да упражнява правото си на собственост, е предизвикано /възникнало/ в резултат на действията /бездействията/ на самия ищец; 3.Допустимо ли е да бъде постановено решение на съд в полза на ищеца по чл.109 ЗС, с което се накърнява имуществената сфера на ответника по същия иск – налага се неоснователно ограничение върху правото на собственост на ответника, като същевременно с това не е доказано категорично по какъв начин и защо неоснователното действие /бездействие/ на ответника пречи на ищеца в производството и 4. Допустимо ли е да бъде постановено решение по чл.109 ЗС, след като съдът постановява с него негаторна защита на ищеца по производството, като същевременно не индивидуализира срещу какво бива защитен ищецът. Поддържа се, че решението е нищожно поради абсолютна неразбираемост.
Ответникът по жалбата подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения формулираният от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая поставените въпроси са формулирани съобразно твърденията на касатора и не кореспондират на съображенията на съда за уважаването на предявения иск, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, нито са налице допълнително релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК. Във връзка с тези въпроси следва да се отбележи, че те нямат отношение към допустимостта на предявения иск, респ. на постановеното решение, нито с решението на съда се забранява на касатора да ползва дворното място според предназначението му. Съгласно практиката на ВКС, на която се е позовал и въззивният съд, не съществува законова пречка един етажен собственик да предяви срещу друг етажен собственик иск по чл.109 ЗС и да иска от него да прекрати неоснователните си действия, с които му пречи да упражнява правото си на собственост върху общите части на сградата, без да е нужно съгласие на останалите етажни собственици. В случая съдът е приел за доказано, че с действието си касаторът пречи на ищеца да ползва дворното място, представляващо обща част, според неговото предназначение, поради което противоречие с т.3 на ТР № 4/2015г. на ОСГК на ВКС не е налице. С ТР № 129/1986г. на ОСГК на ВС е даден отговор на въпроса за дължимостта на обезщетение от съсобственика, ползвал лично съсобствена лека кола на основание чл.31, ал.2 ЗС и противоречие с него също липсва, нито съществува такова с Р № 27 от 26.02.2015г. по гр.д.№ 5427/2014г. на ВКС, ІІ г.о., отнасящо се до различна от настоящата хипотеза. Съгласно практиката на ВКС съдебното решение е нищожно, когото е постановено от незаконен състав; когато излиза извън пределите на правораздавателната власт или противоречи на българския правов ред, когото решението е устно или неподписано и когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Настоящият случай не попада в никоя от тези хипотези, поради което и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.1 ГПК също не е налице.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 960 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1376 от 14.11.2018г., постановено по гр.д.№ 1773/18г. на Пловдивския окръжен съд.
О с ъ ж д а Д. Г. Л. от [населено място] да заплати на “СМДЛ-Медицел”ЕООД, гр.Асеновград, ЕИК 115665689 сумата 960 лв./деветстотин и шестдесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: