О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 334
гр. София, 18.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4144/13г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Я. М. и Н. Я. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 403 от 05.03.2013г., постановено по гр.д.№ 3522/12г. на Варненския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 3827 от 22.08.12г. по гр.д.№ 2517/10г. на Варненския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Д. Д., К. Д. Р. и Д. С. Д. против К. Я. М., Н. Я. С. и Д. К. С. (същата е починала в хода на процеса и е оставила за свои наследници по закон първите двама ответници) иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че към момента на кооперирането през 1958г. наследодателят на ищците С. Д. Д. е бил собственик на нива с площ от 523 кв.м., находяща се в землището на [населено място], м.”А.”, съставляваща ПИ № 788 по ПНИ от 2008г. и вместо него е уважил иска за посочения имот.
Със същото решение окръжният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 523 кв.м. до 1 дка.
За да постанови решението си съдът е приел, че правото на собственост върху имота, за който е уважен иска, е възстановено с решение на ПК-В. от 09.06.1993г. в реални граници на ищците в първоинстанционното производство, като наследници на С. Д. Д., а преди това, с решение на същата комисия от 15.10.1992г., имотът е възстановен на наследодателката на ответниците Д. К. С. също в реални граници. Прието е също, че към момента на внасянето на имота в ТКЗС през 1958г., същият е принадлежал на наследодателя на ищците С. Д., който преди това го е владял в предвидения от закона срок и го е придобил по давност.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по въпросите: 1.длъжен ли е съдът по дело с предмет иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, който предпоставя установяване не само правото на собственост върху процесния имот към датата на включването му в ТКЗС, но и обстоятелството, че земята е земеделска по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ; 2. как следва да постъпи съдът при разглеждането на иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, когато ищцовата страна се позовава на придобивна давност в периода 1900г.-1958г.; длъжен ли е той да издири и приложи действащото законодателство за този период при направено от ответната страна възражение, че за този период са били приети са действали закони за мораториумите, съгласно които са обявени конкретни периоди, през които давността не се е прилагала; такова задължение за съда попада ли в служебното начало /чл.7 ГПК/ и задължението на съда да издири и приложи съответната правна норма, която урежда процесните отношения и действащото законодателство за съответния период 1900г. – 1950г. попада ли в принципите за законност /чл.5 ГПК/ и установяване на истината / чл.10 ГПК/; 3. какво трябва да бъде поведението на съда при направено възражение за КСК за законност върху ИАА, представляващо решение на ПК и в какво конкретно следва да се изразява тази проверка, вменена като служебно задължение на съда; следва ли да бъдат изложени самостоятелни мотиви, които да съдържат правните констатации на съда по отношение законосъобразността, респ. незаконосъобразността на проверяваното решение на ПК, или е достатъчно да се отбележи, че са спазени всички разпоредби от АО; 4. в сила ли са указанията, че за въпросната нищожност се следи служебно от съда съгласно ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС; 5. в сила ли са указанията съгласно ТР № 1/96г. и ТР № 2/96г. на ОСГК на ВС за това, на кого се възстановява земеделска земя, 6. в сила ли са указанията съгласно ТР № 1/97г. на ОСГК на ВКС; 7. допустимо ли е съдебно производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, след като е приключило производство по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ с постановени съдебни решения и влязло в сила реституционно решение на ПК, с което са определени имотите, предмет на възстановяване в нови реални граници; 8. допустимо ли е това производство, когато не може да бъде осъществена процедурата по чл.11 ЗСПЗЗ /административна или съдебна/ и 9. с какъв диспозитив следва да се произнесе съдът – такъв, с който установява правата към днешна дата или такъв, с който установява правата към датата на включването им в ТКЗС, ДЗС.
Ответниците по жалбата не вземат становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая първият поставен въпрос е неясно формулиран, но независимо от това във връзка с него следва да се отбележи, че същият не е решен в противоречие с ТР № 1/97г. на ОСГК на ВКС, тъй като в случая съдът е приел, че посочените в него предпоставки за уважаването на иска са налице.
По втората група поставени въпроси във въззивното решение липсва произнасяне и същите са извън очертания от становищата на страните предмет на спора, тъй като в случая ищците са се позовали на изтекла в полза на техния наследодател придобивна давност за периода 1935г. – 1958г., а не от 1900 г., в отговора на исковата молба ответниците по иска са възразили единствено, че липсва правен интерес от предявяването на иска, тъй като на ищците е признато правото на собственост върху заявения от тях имот, респ., че липсва спор за материално право и че не е налице идентичност между владения от тях и претендирания от ищците имот, като и че през 2003г. са придобили имота по давност и по делото други възражения не са правени. Освен това касаторите не сочат кои приложими към настоящия спор закони въззивният съд не е взел предвид.
Същото се отнася и до третата група поставени въпроси, които нямат и отношение към предмета на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, а следващите три въпроса (в сила ли са посочените тълкувателни решения) не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, още повече, че в случая дадените с ТР № 1/97г. указания са спазени, а останалите тълкувателни решения, на които се позовават касаторите, нямат отношение към предмета на спора.
Останалите поставени въпроси също не са решени в противоречие с ТР № 1/97г., тъй като съгласно дадените с него указания производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустимо и при наличие на окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници и предмет на този иск е правото на собственост върху земеделските земи към момента на одържавяването им в ТКЗС, ДЗС или другите селскостопански организации.
Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за наличие на посочените в т.4 на ТР № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки и същите по отношение на поставените въпроси липсват.
С оглед изложеното поставените от касаторите въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, а в случая не са налице и посочените в т.1 на посоченото тълкувателно решение условия за допускане на такова при нищожност или недопустимост на въззивното решение.
По направените в изложението общи касационни оплаквания ВКС не би могъл да се произнесе в настоящото производство, а освен това обжалваното решение не е постановено в противоречие със сочената от касаторите във връзка с тях практика на ВКС и ВС – ТР № 1/2000г., ТР № 1/2001г., ТР № 101 от 1967г. и Р № 68 от 1988 г.
С оглед на казаното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 403 от 05.03.2013г., постановено по гр.д.№ 3522/12г. на Варненския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: