О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 273
гр. София,28.05. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седми март, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3465/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Ц. К. и И. Ц. К. /правоприемници на починалия в хода на процеса ответник Ц. Д. К./, със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат Я. В., срещу въззивно решение № 3227 от 11.05.2017 г. по в. гр. д. № 9721/2016 г. по описа на Софийски градски съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВС и на ВКС – основания за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК (в ред. до изм. ДВ, бр. 86/2017 г.). Първият въпрос е допустимо ли е придобиване право на собственост върху процесния имот по силата на изтекла придобивна давност за периода 1988 г. – 1998 г., въпреки законовата забрана на чл. 29 ЗСГ вр. чл. 15 ЗСГ. Твърди се противоречие с решение № 3/1994 г. по гр. д. № 2/1994 г. на Пленума на ВС, решение № 186/19.02.1987 г. по гр. д. № 154/1986 г., ОСГК, ВС, решение № 2743/07.07.1983 г. по гр. д. № 1543/1983 г., І г.о., ВС, решение № 673/21.02.1983 г. по гр. д. № 4066/1982 г., ВС. Вторият въпрос е при законова забрана за придобиване на имот по силата на придобивна давност (ЗСГ и ЗТСУ, отм.) и при твърдение, че имотът е предоставен на ищците като обезщетение от държавата, може ли да има animus, т. е. намерение да се свои същият. Следващият въпрос е лишаването на ищците от фактическата власт върху имота по време на строителството в съседен парцел, представлява ли прекъсване на владението по смисъла на чл. 81 ЗС. Четвъртият въпрос е при позоваване на придобивна давност от кой момент се зачитат правните й последици. Твърди се, че правото на собственост се придобива не от момента на установяване на владението, или от изтичането на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, а от момента на позоваването, тъй като същото няма обратно действие, като въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 404/16.06.1995 г. по гр. д. № 1904/1994 г., ІV г.о., ВС. Петият въпрос е във връзка с нарушението на въззивния съд на диспозитивното начало в процеса чрез въвеждането на ново обстоятелство като основание на иска – незаявено от ищците обстоятелство, че началото на владението е от 1988 г. Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, обжалваното решение е процесуално недопустимо и постановено в противоречие с т. 9, ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/17.07.2001 г., ОСГК, ВКС, решение № 81/2009 г. по т. д. № 708/2008 г., ІІ т.о., ВКС. Последният въпрос е във връзка със задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, както и доводите и възраженията на страните, съобразно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК – посочва се противоречие с определение № 443/29.06.2011 г. по ч. гр. д. № 1087/2010 г., ІІ т.о., ВКС.
Ответниците по касационната жалба К. С. Д., С. Л. Б. и Р. М. Б., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат М. К., оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 5944/09.05.2016 г. по гр. д. № 51116/2015 г. по описа на Софийски районен съд, с което е признато за установено по отношение на Ц. Д. К., че К. С. Д., С. Л. Б. и Р. М. Б. са собственици /К. Д. – на 1/2 ид. ч., а С. и Р. Б. – на 1/2 ид. ч. в режим на СИО/ по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност на реална част от ПИ с идентификатор 68134.1931.353 и площ от 332 кв. м., която реална част е посочена на комбинирана скица от 27.03.2016 г. на вещото лице Г. под букви Д – Е – В – Г – Д, неразделна част от решението по делото, и която част се предвижда да се обособи в ПИ с проектен идентификатор 68134.1931.1331, както и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност № 194/2015 г.
За да постанови решението си, въззивният съд приел, че по предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК в тежест на ищците е да установят сочения от тях правопораждащ правото им на собственост върху процесния имот, част от ПИ с идентификатор 68134.1931.353, факт – давностно владение, упражнявано в изискуемия от закона срок. С нотариален акт за собственост на придобит по ЗРПВПННИ имот от 13.01.1960 г. А. Й. В. е придобил правото на собственост върху дворно място от 1 418 кв. м., съставляващо имот пл. № 5 от кв. 269, за който имот са образувани парцели ІV и V от кв. 35 по плана на С., м. „К. село – Б.“. С нотариален акт за дарение от 17.06.1970 г. А. В. дарил на дъщеря си Е. Д. 1/2 ид. ч. от дворното място /без сградата/, образуващо парцел ІІІ – 5 от кв. 356, с площ от 638 кв. м., а тя от своя страна го дарила на дъщеря си К. С. Д.. С нотариален акт за замяна на недвижими имоти от 21.02.1980 г. А. В. и съпругата му С. В. прехвърлили на Л. А. В. 1/2 ид. ч. от масивна едноетажна сграда от 30 кв. м., находяща се в [населено място], [улица], заедно с дворното място, цялото от 602 кв. м., съставляващо имот пл. № 5 в кв. 268 по плана на [населено място], м. „П. – Б. – Триъгълника“. Л. В. заедно със съпругата си дарил полученото на дъщеря си С. А. с нотариален акт от 1981 г. От представените удостоверения на МЗХ – ОД „ Земеделие ” и на областния управител на област С., съдът установил, че за ПИ с идентификатор 68134.1931.353, целият с площ от 345 кв. м., няма съставен акт за държавна собственост. На 07.08.2015 г. ответникът Ц. Д. К. се снабдил с нотариален акт, с който е признат за собственик по давност на ПИ с проектен идентификатор 68134.1931.1331 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ от 332 кв. м., с адрес [населено място], район „В.”, [улица]. Според съдебно – техническата експертиза в кадастралния план от 1956 г. имот пл. № 353 по КК от 2010 г. не е заснет, а попада в чертите на ливада с пл. № 15. В регулационния план с основа кадастралния план от 1956 г. за имот пл. № 15 няма отреден индивидуален урегулиран поземлен имот. Имот пл. № 353 като самостоятелен обект се появява след допълнително попълване на кадастралния план от 1977 г., при нанасянето на възстановен имот по ЗСПЗЗ на наследниците на В. С. К., като северната част от общия имот пл. № 200, от която е образуван УПИ II – 200, е записана с пл. № 353, без посочване на собственик на имота. В кадастралната карта от 2010 г. ПИ с идентификатор 68134.1931.353, понастоящем отреден като ПИ с проектен идентификатор 68134.1931.1331, с площ от 332 кв. м., също е без установен собственик. За несъстоятелни са приети доводите за недостоверност на показанията на свидетелките В. и Т. поради противоречието им със заявеното от вещото лице относно наличието на ограда между процесния имот 1331 и придобития от ищците по дарение съседен имот 1332. Владението не е неминуемо свързано с физическото присъединяване на съответния имот към друг собствен имот посредством непоставянето или премахването на поставена ограда между тях. За начален момент на осъществяване на фактическата власт от ищците върху ПИ с идентификатор 68134.1931.1331, с оглед показанията на свидетелите В. и Т., съдът приел 1988 г. Владението не е установено с насилие, упражнявано е явно за околните, непрекъснато, като ищците са демонстрирали поведение и отношение към спорния имот като към свой собствен. По време и след извършването на строителните работи в съседния имот № 350 те не са загубили владението си, съответно придобивната давност не е прекъсната. Оградата между процесния имот и придобития по – рано от ищците имот е поставена от самите тях, и впоследствие премахната /частично/ от тях, не са извършени действия от трети лица, отблъскващи и следователно прекъсващи владението на Д. и Б.. Не са налице и други обстоятелства, смущаващи владението и прекъсващи давността по смисъла на чл. 81 ЗС. За ПИ с идентификатор 68134.1931.353, целият с площ от 345 кв. м., част от който е процесната реална част от имот, няма съставен акт за държавна собственост, не са налице законови забрани за придобиване по давност на собствеността му. От 1988 г. ищците са установили владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, което е продължило много повече от 10 години, без да е отблъснато или прекъсвано от ответника Ц. К.. 10 – годишният срок на владение по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл през 1998 г., към който момент ищцата С. Б. е била в граждански брак с ищеца Р. Б. и съответно припадащата се на ищцата Б. 1/2 ид. ч. от придобитото по давност право на собственост върху процесния имот се включва в съпружеската имуществена общност. При позоваване на давността правните последици от същата се зачитат от момента на изтичане на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, в случая – от 1998 г., като съдът е приел, че до позоваването липсват доказателства за прекъсване на владението.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК.
Първите два въпроса са неотносими, тъй като не са включени в предмета на спора пред въззивната инстанция и не са предопределили решаващите изводи на съда за основателността на предявения иск. Възможността за придобиване от ищците на право на собственост върху процесния имот по давност за периода 1988 – 1998 г. при действието на забраната по чл. 29 ЗСГ и по чл. 59 ЗТСУ не е обсъждана в мотивите на решението. Липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението – конкретно формулиран правен въпрос, релевантен за конкретното дело и обусловил изводите на въззивния съд само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. За пълнота следва да се посочи, че въззивният съд е приел, че липсват доказателства за прекъсването на владението както до 1998 г., така и впоследствие – до позоваване на изтеклата придобивна давност. Срокът на давността е изтекъл след отмяната на чл. 29 ЗСГ /в редакцията на закона от 13.03.1990 г./, като дори след отмяната на ЗСГ ищците са продължили необезпокоявано повече от десет години да владеят процесния имот. Имотът не попада и под забраната на чл. 59 ЗТСУ, в сила от 01.06.1973 г., която не допуска придобиването по давност или чрез правни сделки на реално определени части от дворищнорегулационни парцели, както и на идеални части от дворищнорегулационни парцели чрез давностно владение върху реално определени части от парцели. Процесният имот не е реална част от парцел, а проект на самостоятелен обект на собственост.
Третият правен въпрос е обуславящ и релевантен за изхода на делото. Правните изводи на въззивния съд обаче съответстват на установената съдебна практика, формирана по приложението на чл. 81 ЗС, според която при изгубване на владението за повече от шест месеца давността се прекъсва, независимо от причината за изгубване на владението /дали се касае за изоставяне на имота, отнемане на владението по скрит, насилствен начин или чрез престъпление/, ако в 6 месечен срок досегашният владелец не предяви иск за защита на отнетото владение. В решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г., I г. о., ВКС, се приема, че въпрос на фактическа преценка във всеки отделен случай е дали владението е смутено чрез извършване на определени действия, съответно придобивната давност – прекъсната поради изгубването му. В случая не са извършени действия от трети лица, отблъскващи, прекъсващи или оспорващи владението на ищците. Смущаването на владението следва да бъде насочено срещу владелеца, като бъде застрашена неговата фактическа власт чрез недвусмислени действия, чиято крайна последица е нарушаването или отнемането на започналото владение – арг. чл. 81 ЗС. В случая извършването на строителни работи и използването на процесния като строителна площадка не могат да бъдат квалифицирани като пречене или осуетяване на владението, тъй като ищците са се съгласили с тях и дори по време на строителството са продължили да упражняват фактическата власт върху имота с намерение за своенето му. Обстоятелството, че владелецът не осъществява непрекъснато действия в един имот не сочи на изгубване на владението, нито на прекъсване на установената от него фактическа власт.
Четвъртият въпрос също не е решен в противоречие с практиката на ВС и на ВКС. В ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, ВКС, т. 2, се приема, че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД вр. чл. 84 ЗС урежда волевото изявление /позоваването/ на субективния елемент на владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право. До момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС, в какъвто смисъл са и изводите на въззивния съд. Посоченото решение № 404/16.06.1995 г. по гр. д. № 1904/1994 г., ІV г.о., ВС е неотносимо, тъй като се отнася до случай на неприложимост на оригинерния способ поради прекъсване на давността с изгубване на владението и юридическото заличаване с обратна сила на изтеклия период от време, релевантен за придобиването на собствеността.
По въпроса за произнасянето на въззивния съд по непредявен иск също не са налице основанията за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В решение № 528/11.06.2010 г. по гр. д. № 1218/09 г., І г.о., ВКС, се приема, че исковата защита на правото на собственост предполага посочване на основанието, на което се твърди, че то е придобито, което очертава предмета на спора и на доказване, и е израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Съдът може да се произнесе само в рамките на посоченото придобивно основание, и само по него се създава сила на пресъдено нещо с диспозитива на решението. В случая с извода на въззивния съд, че за начален момент на осъществяване на фактическа власт от ищците следва да се приеме 1988 г., а не 1983 г., не е въведено ново основание на предявения иск – признаване право на собственост въз основа на упражнявано давностно владение, нито са изменени предпоставките за неговото уважаване. Установяването на началния момент на придобивната давност не представлява и ново обстоятелство, произнасянето по което е обусловило въвеждането в процеса на непредявен иск. Не е налице противоречие с ППВС № 1/1985 г., т. 9, с ТР № 1/17.07.2001 г., ОСГК, ВКС и с решение № 81/01.07.2009 г. по т. д. № 708/2008 г., ІІ т.о., ВКС, тъй като въззивният съд не е разгледал непредявен иск и не е нарушил диспозитивното начало, определящо рамките на правораздавателната дейност по същество. Произнесъл се е по въведеното в процеса основание – придобиване на собствеността върху имота по давност, поради което решението не е процесуално недопустимо. Въвеждането на друго придобивно основание – освен посочената придобивна давност, би довело до изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК, което в случая не е налице.
Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, също не е решен в противоречие с практиката на ВКС. В съответствие със същата съдът е направил изводите си за основателността на предявения иск след като е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и е изложил мотиви относно установената фактическа обстановка. Анализирал е в детайли свидетелските показания на В. и Т. с оглед тяхната пълнота, достоверност и непосредственост, като ги е съпоставил със заключението на съдебно – техническата експертиза, направил е изводи след цялостния им анализ и е основал решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Извършил е преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и на всички доводи и възражения на страните, с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт. Посоченото определение № 443/29.06.2011 г. по ч. гр. д. № 1087/2010 г., ІІ т.о., ВКС, е постановено по реда на чл. 288 ГПК и не следва да бъде обсъждано.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателите следва да заплатят разноски на ответниците по касационната жалба К. С. Д., С. Л. Б. и Р. М. Б., в размер на 1 042, 99 лв. /хиляда четиридесет и два лева и деветдесет и девет стотинки/ адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3227 от 11.05.2017 г. по в. гр. д. № 9721/2016 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА В. Ц. К. и И. Ц. К. да заплатят на К. С. Д., С. Л. Б. и Р. М. Б. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 1 042, 99 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: