О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 24
гр. София, 18.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев т. д. № 61101/16 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Д. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 2458 от 12.12.15 г., постановено по в. т. д. № 3730/15 г. на Софийския апелативен съд в отменително – уважителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил частично решение № 90 от 06.07.15 г., постановено по т.д. № 172/14 г. на Софийския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният иск с правна квалификация чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК от [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], общ. И., „Б.”, Е., ЕИК[ЕИК], [населено място], общ. И. и П. Д. Д. от [населено място] за признаване за установено в отношенията между страните съществуването на вземанията на ищеца – кредитор в размер на 72 866.71 евро по издадената в негова полза заповед за незабавно изпълнение № 143/14.04.2014 г. по ч. гр. д. № 298/2014 г. и издадения въз основа на нея изпълнителен лист от 14.04.2014 г. и вместо него е уважил иска за посочената сума, от които 18 000 евро – просрочена главница по договора за кредитна линия за периода от 14.07.2013 г. до 09.04.2014 г.; 46 786.44 евро – просрочени договорна лихва за периода от 14.07.2013 г. до 09.04.2014 г.; 4640.27 евро – неплатена наказателна лихва за периода от 14.07.2013 г. до 09.04.2014 г.; 3 440 евро – просрочени и неплатени такси за управление на кредита, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.04.2014г. до окончателното изплащане на задължението.
С договор за кредитна линия от 14.12.2006 г., сключен между [фирма] и [фирма] банката е предоставила на кредитополучателя ползването на кредит за оборотни средства в размер до 700 000 евро. Съгласно чл. 14 от Общите условия на банката, приложими към процесния договор за кредит, при просрочие на погасителна вноска /главница и/или лихви/ по договора с повече от 90 дни кредитът става автоматично предсрочно изискуем без необходимост от нарочно волеизявление на банката. С анекс № 1 от 23.01.07 г. към договора е уговорено, че кредитът се предоставя освен за оборотни средства и за погасяване на дълга по действаща кредитна линия, предоставена на кредитополучателя с договор за банков кредит от 24.03.05 г. С анекс № 2 от 20.09.07 г. е влязла в сила опцията за подновяване ползването и издължаването на кредита за следващ едногодишен период, като кредитополучателят се е задължил да издължи кредита в нов краен срок до 14.12.08 год. С анекс № 3/19.08.08 г. е влязла в сила опцията за подновяване ползването и издължаването на кредита с още дванадесет месеца, като кредитополучателят се е задължил да издължи кредита в нов краен срок до 14.12.09 г. С анекс № 4/25.03.09 г. страните са уговорили промяна на лихвените условия по кредита. С анекс № 5/31.08.09 г. е променен режимът на предоставения банков кредит по договора за кредитна линия от 14.12.06 г. като кредитополучателят е следвало да издължава кредита съгласно нов погасителният план, при нов краен срок за издължаване – 14.03.13 г. С допълнително споразумение № 6/15.11.12 г. ответникът [фирма] е встъпил като съдлъжник по договора като към датата на сключването му текущият непогасен дълг по кредита възлиза на 839 897.32 евро, а крайният срок за погасяване на кредита е до 14.11.15 г. съгласно приложен погасителен план. С допълнително споразумение № 7/15.12.12 г. страните са допълнили §17 от допълнителното споразумение № 6/15.11.12 г. относно начина на погасяване на задълженията по кредита след заплащане на сума в размер на 350 000 евро. С договор за поръчителство от 31.08.09 г., изменен и допълнен с допълнително споразумение № 1/15.11.12 г. касаторът П. Д. Д. и Д. Л. Д. са се задължили солидарно с главния длъжник за изпълнение на задълженията, произтичащи от договора за кредитна линия от 14.12.06 г. Въз основа на извлечение на счетоводни книги на [фирма] – документ по чл.417, т.2 ГПК, ищецът е поискал със заявление вх. № 1319/11.04.14 год. по описа на РС – Ихтиман издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу кредитополучателя, съдлъжника и поръчителите по договора за кредит, като в производството по ч. гр. д. № 298/14 г. на И. са издадени заповед за незабавно изпълнение № 143/14.04.14 г. и изпълнителен лист от 14.04.14 год. за претендираните суми в общ размер на 748 866.71 евро, от които: 694 000 евро – просрочена главница; 51 426.71 евро – просрочени договорна и наказателна, дължими за периода от 14.07.13 год. до 09.04.2014 г.; 1 750 евро – неплатена такса за управление на кредита, дължима на 14.10.2013 г.; 1 690.00 евро – неплатена такса за управление на кредита, дължима на 14.01.14 г. Срещу издадената заповед за незабавно изпълнение са подадени в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражения от ответниците [фирма], [фирма] и П. Д. Д.. Ищецът е предявил иск за установяване на вземането си по договора за кредит на 30.10.14 г. – в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. От заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза е установено, че кредитът по договора за кредитна линия от 14.12.06 г. и анексите към него е изцяло усвоен от кредитополучателя на части до 21.09.07 год.; към датата на подаване на заявлението пред РС – Ихтиман кредитополучателят е в забава за плащане на вноските по договора, продължила повече от 90 дни като към същия момент дължимите суми – главница и лихви, са в размер, съответстващ на соченото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба. Първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявения установителен иск като е приел, че не е установено ответниците да са били надлежно уведомени за предсрочната изискуемост на кредита, като не може да се направи категоричен извод, че изпратените от банката уведомления в този смисъл са достигнали до ответниците – нито е установено, че за ответниците – търговски дружества уведомленията са получени от техни законни или упълномощени представители, нито че ответникът – физическо лице е получил уведомлението лично или че същото е връчено на друго лице със задължението да му го предаде, а съгласно приетото в т. 18 на ТР № 4/14 год. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва изрично да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Прието е, че след като фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание, поради което и предявеният иск се явява неоснователен. За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че доколкото предметът на делото по установителния иск е вземането по представения документ по чл. 417, т. 2 ГПК – извлечение от счетоводните книги, в което се съдържат и данни за неплатените от длъжника погасителни вноски по кредита към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, то вземането следва да се признае за съществуващо до наличните вноски с настъпил падеж. Изложени са съображения, че размерът и падежите на всяка вноска са определени в договора и за настъпването на изискуемостта им не е необходимо удостоверяването на обстоятелствата по чл. 418, ал. 3 ГПК. По отношение на дължимия размер на вноските съдът е възприел изцяло заключението на вещото лице, което е определило размера на вноските с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението – 11.04.2014 г. в общ размер на 72 866.71 евро, от които 18 000 евро – просрочена главница по договора за кредитна линия за периода от 14.07.2013 г. до 09.04.2014 г.; 46 786.44 евро – просрочени договорна лихва за периода от 14.07.2013 г. до 09.04.2014 г.; 4640.27 евро – неплатена наказателна лихва за периода от 14.07.2013 г. до 09.04.2014 г.; 3 440 евро – просрочени и неплатени такси за управление на кредита. С оглед на това въззивният съд е уважил иска по чл. 422 ал. 1 ГПК за посечените по-горе суми.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по два процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на делото, а именно: „Вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл. 418, във вр. с чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, не е възникнало на заявеното основание и не е изискуемо в предявения размер, като предявеният иск по чл. 422 ГПК подлежи ли на отхвърляне изцяло, включително и за месечните вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението” и „Допустимо ли е в исковото производство изменение на основанието на иска по чл. 422 ГПК”. Във връзка с така поставените въпроси, касаторът се позовава на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи следната практика на ВКС: Р № 115 по т. д. № 2427/14 г., II т.о. ; Р № 123. по т. д. № 2561/14 г., II т.о.; Р № 76 по т. д. № 620/12 г., I т.о.; Р № 129 по т. д. № 1977/14 г., II т.о; Р № 420 по гр. д. № 3079/14 г., IV г.о.; Р № 176 по гр. д. № 5092/14 г., IVг.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Посочва се и противоречие с т. 16 на ТР по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК, която обаче касае допустимостта на специалния отрицателен установителен иск по чл. 424 ГПК и не кореспондира с предмета на спора по настоящото съдебно производство.
В допълнение са формулирани още два въпроса – допуснато ли е съществено нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и противоречи ли обжалваното решение на практиката на ВКС, които нямат характеристиката на предполагащи даване на принципни отговори правни въпроси, съгласно изискването на чл. 280, ал.1 ГПК /ТР № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС/ и по тях ВКС не би могъл да се произнесе в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място] счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, обусловил правните изводи на въззивния съд по спорния предмет /ТР № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС/, при което произнасянето на въззивния съд по него е в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационнта инстанция по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
По отношение на формулираните от касатора правни въпроси не е налице която и да е от предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С т. 17 на ТР № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС е разяснено какъв е предметът на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземането. Настъпването на предсрочната изискуемост е коментирана в т. 18 на същото тълкувателно решение и тя няма каквото и да било отношение към вноските с настъпил падеж. Тъй като предметът на делото по установителния иск е вземането по представения документ по чл.417, т.2 ГПК – извлечение от счетоводните книги, в които биха моли да се съдържат и данни за неплатените от длъжника погасителни вноски по кредита към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед на изпълнение и които са послужили като основание на кредитора да твърди, че е настъпила предсрочно изискуемост на кредита, според практиката на ВКС вземането следва да се признае за съществуващо в размер на тези вноски. Същото произтича от договор за кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски, които са намерили отражение в счетоводните книги на банката. Размерът и падежите на всяка вноска са определени в договора и за настъпването на изискуемостта им не е необходимо удостоверяването на обстоятелства по чл. 418, ал. 3 ГПК. В тази хипотеза искът по чл. 422 ГПК следва да се уважи за изискуемите вземания, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. Като е постановил въззивното си решение в този смисъл, Софийският апелативен съд изцяло се е съобразил със задължителната съдебна практика – ТР № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС. Атакуваният въззивен акт кореспондира и с разрешението, обективирано в Р № 139 по т. д. № 57/12 г. на ВКС, І т.о., което е изцяло относимо към конкретната хипотеза. Предвид изложеното, не е налице твърдяното основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Дадените разрешения в цитираната от касатора практика на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не се намират в противоречие с обжалваното въззивно решение и не се отнасят до поставените от него правни въпроси, а имат отношение към момента на настъпване на предсрочната изискуемост на договора за банков кредит и до това дали същата настъпва автоматично или е необходимо изрично изявление на банката кредитор, което да е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В някои от тях установителният иск по чл. 422 ГПК е отхвърлен изцяло, включително и за изискуемите вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, предвид посочването на главницата и договорната лихва като глобални суми в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, на основание именно предсрочната изискуемост на кредита и невключването им в представеното извлечение от счетоводните книги, както и липсата на ангажирани доказателства за падежа и размера на конкретните просрочени вземания, какъвто настоящият случай не е, поради което тази съдебна практика се явява неотносима.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 2458 от 12.12.15 г., постановено по т. д. № 3730/15 г. на Софийския апелативен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: