О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 210
гр. София, 20.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1637/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. К. Ц., И. С. Д. и Ц. И. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 628 от 12.12.15г., постановено по в.гр.д.№ 907/15г. на Пазарджишкия окръжен съд, 1 с-в, с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил частично решение № 46 от 03.04.15г., поправено с решение № 122 от 12.10.15г., постановени по гр.д.№ 4/14г. на Панагюрския районен съд и вместо него е признал за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.53, ал.2 ЗКИР (първоначална редакция) по предявения от Р. В. Ю., непълнолетен, действащ лично и със съгласието на своята майка В. Е. Д.-Ю. против Н. К. Ц., И. С. Д., Ц. И. Д. и Н. С. Р., че ищецът е собственик на 6.70 кв.м. от имот с идентификатор 55302.501.3485 по кадастралната карта на [населено място], за който е отреден УПИ ХХІІ-3485, в кв.202 по плана на града към момента на одобряване на действащата кадастрална карта със заповед № РД-18-39 от 17.07.12г. на АГКК, която част неправилно е заснета като част от съседния имот № 3486 и е оцветена в жълто на скицата на вещото лице към заключението му от 30.12.14г., която скица е неразделна част от решението.
За да постанови решенето си въззивният съд е приел, че по силата на правни сделки ищецът в първоинстанциното производство се легитимира като собственик на УПИ ХХІІ-3485 в кв.202 по плана на [населено място], а ответниците, с изключение на Ц. Д., притежават съседния имот пл.№ 3486, за който е отреден УПИ ХХІ-3486 в кв.202 /ответникът Ц. Д. е носител на вещното право на ползване върху имота/. Регулацията за двата имота по плана от 1957г. е приложена, като вътрешната регулационна граница съвпада със заснетата имотна граница. Това положение не е зачетено в одобрения кадастрален план от 2012г. и отразената между двата имота граница не е съобразена с правата на страните. По приложения регулационен план от 1957г. регулационната линия е права, а материализираната на място ограда, по която е заснета имотната граница между двата имота по кадастралния план от 2012г. прави чупка навътре в имот № 3485, като масивният дувар е отклонен на 22 см., а бетонната ограда на 43 см. или площ от 6.70 кв.м., която би следвало да е част от имота на ищеца, попада в имота на ответниците. Доводите на ответниците, че отклоненията са незначителни и са в рамките на допустимите по Наредба № 3/2005г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри са приети за неоснователни по съображения, че наредбата не предвижда допустими отклонения в сантиметри, а допустими стойности на две величини, наречени „грешка в абсолютното положение на подробна точка” и „грешка в разстоянието между две подробни точки”, които се изчисляват по специална формула, а по делото липсват данни, включително и от заключението на вещото лице, че при прилагането на тези формули се достига до резултат, попадащ в категорията на допустимите стойности на посочените две величини. Прието е също, че при спор за материално право не може да се говори за „допустими отклонения” и с това да се обосновава неоснователност на претенцията, като в противен случай би се стигнало до фактическо отнемане на части от поземлен имот и находящи се в него сгради и придаването им към друг имот, каквато възможност законът не допуска.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. Обусловена ли е допустимостта на иска по чл.53, ал.2, сега чл.54, ал.2 ЗКИР от предварително провеждане на административна процедура по чл.53, ал.1, сега 54, ал.1 ЗКИР по констатиране на непълноти и грешки в кадастралната карта; 2. Налице ли е промяна в критерия кога е налице грешка в кадастъра в чл.54, ал.3 ЗКИР и какво се преценява като грешка – дали координатите на точка или линия от която част от точките се намират в допустимите граници на отклонение по Наредба № 3; 3. Дали е допустимо отклонение и неточност в определени от Наредба № 3 стойности при спор за материално право на собственост или единствено е допустимо такова отклонение при приемането на кадастралната карта по административен ред и 4. Допустимо ли е предявяване на иск за материално право на собственост по чл.53, ал.2, сега чл.54, ал.2 ЗКИР срещу носител единствено на вещно право на ползване. Поддържа се, че първият и четвъртият въпрос са решени в противоречие с практиката на ВКС; вторият и третият въпрос са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а първият въпрос е решаван и противоречиво от съдилищата.
Ответникът по жалбата Р. Ю. счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В случая съществувалата противоречива съдебна практика по първия поставен въпрос е уеднаквена с ТР № 8/14 г. на ОСГК на ВКС, като с т.3 на тълкувателното решение е прието, че допустимостта на иска по чл.53, ал.2, изр.2 ЗКИР/първоначална редакция/, нов чл.54, ал.2 ЗКИР, не е обусловена от предварително провеждане на административна процедура по чл.53, ал.1 ЗКИР /първоначална редакция/ по констатиране на непълноти или грешки в кадастралната карта. С оглед на това релевираните предпоставки за допускане на касационно обжалване по този въпрос не са налице.
Вторият поставен въпрос не обуславя изхода на спора и също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като в случая приложимият материален закон е чл.53, ал.2 ЗКИР /първоначална редакция/ и дали с изменението на закона впоследствие са променени и критериите за наличието на грешка в кадастъра е правно ирелевантно. Същото се отнася и за неясно формулираната втора част на този въпрос, както и за следващия въпрос, с оглед приетото от съда, че по делото не е установено при прилагането на съдържащите се в чл.18 от Наредба №3/2005г. формули да се достига до резултат, попадащ в категорията на допустимите стойности на посочените в разпоредбата две величини. Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане и същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
Последният въпрос не е решен в противоречие с представеното във връзка с него Р № 495 по гр.д.№ 494/10г. на ВКС, І г.о., тъй като това решение не се отнася за него, а освен това насочването на един иск срещу лице, което не е легитимирано да отговаря по него е въпрос на неговата основателност, а не на допустимост. Ето защо и този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Не са налице и посочените в ТР № 1/09г., на ОСГТК на ВКС, т.1 условия за допускане на касационен контрол при евентуална нищожност или недопустимост на съдебното решение.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата Р. Ю. сторените от него разноски в настоящото производство размер на 300 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на решение № 628 от 12.12.15г., постановено по в.гр.д.№ 907/15г. на Пазарджишкия окръжен съд, 1 с-в.
О с ъ ж д а Н. К. Ц., И. С. Д. и Ц. И. Д. от [населено място] да заплатят на Р. В. Ю. от [населено място], непълнолетен, действащ лично и със съгласието на своята майка В. Е. Д.-Ю. сумата 300 лв./триста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: