О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 528
гр. София, 23.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 854/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № І-82 от 04.10.2017г., постановено по в.гр.д.№ 1269/17г. на Бургаския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 2045 от 16.12.16г. по гр.д.№ 8766/13г. на Бургаския районен съд, с което е допусната съдебна делба между [община], [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма] на УПИ ІІ, кв. 123 по плана на [населено място], ЦГЧ, с площ от 11 627 кв.м. /имот с идентификатор 07079.612.332/ при квоти 10989/11627 ид.части за първия; 263,50/11627 ид.части за втория; 61/11 627 ид.части за третия; 63,49/11627 ед.части за четвъртия и 250/11627 ид.части за последния съделител.
Тъй като изложените във въззивната жалба оплаквания са свързани единствено и само с надлежното учредяване в полза на праводател на жалбоподателя твърдяно право на строеж върху процесния имот, с определение от 04.05.2017г. въззивният съд е прекратил образуваното пред него производство като е счел, че евентуалното наличие на право на строеж върху поземления имот, предмет на делбата, притежавано само от един от съделителите, следва да бъде взето предвид във втората фаза на делбата, тъй като няма отношение към въпросите, които се решават в нейната първа фаза. С определение № 260 от 21.07.2017г. по ч.гр.д.№ 216/17г. на Бургаския апелативен съд прекратителното определение е отменено и делото е върнато на окръжния съд за продължаване на съдопроизводствените действия като е прието, че спорният въпрос е от значение за правилното приключване на делбеното производство.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с протокол № 5 от 22.05.1986г. на ИК на ОбНС Б. е отстъпено право на строеж в кв.96 по ЗРП на ЦГЧ за строителство на Градски универсален магазин и в изпълнение на това решение е издадено разрешение за строеж № 39 от 29.09.1986г. в полза на ОСД “Търговия”. Налице е и искане от ОСД”Търговия” до председателя на ИК на ОНС да се издаде заповед за безвъзмездно отстъпване на право на строеж за обект ”Градски универсален магазин”, каквато не е била издадена.
При така установените факти въззивният съд е приел, че право на строеж върху делбения имот не е било учредявано, респ. такова право не е било прехвърляно впоследствие и не е влизало в патримониума на [фирма], тъй като според действалата към 22.05.1986г. правна уредба чл.15, вр. чл.13 /отм./ ЗС, чл.130, ал.1 ЗТСУ/отм./ и чл.103 НДИ /отм./ такова право върху държавен имот е могло да се учреди единствено със заповед на председателя на ИК на ОбНС, каквато липсва. С оглед на това не е разгледано евентуално направеното възражение за погасяването на правото строеж по давност. Прието е също, че не са налице допуснати от първата инстанция нарушения на съдопризводствените правила, които да са довели да са довели до ограничаване на правото на защита на въззивника, тъй като районният съд е изготвил доклад по делото след неколкократното му отлагане за да могат страните да се запознаят с доказателствата и да изчерпят исканията си, като и да вземат становище по исканията и възраженията на насрещните страни. В доклада е било включено и претендираното право на строеж, като районният съд е взел становище във връзка с неговото съществуване в мотивите на решението си. След изготвяне на доклада, в редовно проведено съдебно заседание, жалбоподателят е депозирал молба с доказателствени искания, които са били изцяло уважени, като по делото не е имало спор, че заповед на председателя на ИК на ОбНС за учредяване право на строеж липсва, а неговото твърдение е било, че такъв акт не е бил необходим.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1.Притежавали ли са право на собственост и вещни права върху държавните имоти държавните организации и приложими ли са били способите за придобиване на вещни права върху държавни имоти /замяна, вещно право на строеж и вещно право на ползване/, регламентирани в чл.15 /отм./ ЗС и чл.13 /отм./ ЗС в редакцията им към 1986г. от държавните организации и приравнява ли се предоставянето на право на строеж на една държавна организация на разпоредителна сделка с държавна собственост; 2. Следва ли правото на строеж да се притежава в собственост от Окръжна стопанска дирекция “Търговия”, преобразувано последователна в общинско предприятие, а впоследствие преобразувано в търговско дружество с общинско имущество, за да премине това право на строеж в патримониума на търговското дружество; 3. Следва ли съдът да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба и 4.До кой момент може да се прави възражение за придобивна давност и може ли това възражение да се прави за първи път пред въззивната инстанция. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по жалбата [община] счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, като претендира разноски. Останалите ответници не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на обжалваното решение.
Поставеният от касатора правен и въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая първият поставен от касатора въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като според установената практика на ВКС правото на строеж представлява правото да се построи сграда върху чужда земя, като притежателят му стане собственик на постройката. Действително, че разпоредбата на чл.15 /отм./ ЗС в приложимата редакция към 1986г. регламентира учредяването на правото на строеж върху държавна земя единствено в полза на кооперации, други обществени организации и граждани, но това е така, тъй като към този момент това са били правните субекти, който са могли да притежават такова право върху държавна земя /според действалата тогава Конституция на НРБ от 1971г. формите на собственост са били държавна, кооперативна, на обществените организации и лична/. Държавата е осъществявала правото си на собственост върху държавните имоти, съставляваща единен фонд, чрез стопанските и други организации, на които ги е предоставяла за стопанисване и в оперативно управление /Р № 294 по гр.д.33/09г. на ВКС, ІV г.о., на което се позовава касаторът/ и е могла да ги застроява по силата на правомощията на собственика да владее, да полза и да се разпорежда със собствената си вещ, а не по силата на учредено право на строеж, каквото държавата не би могла да учреди сама на себе си. Ето защо, дори посоченият в чл.13 /отм./ ЗС ред за учредяване право на строеж върху държавен имот да не е бил приложим по отношение на ОСД ”Търговия” като държавна структура, каквото становище се поддържа от касатора, от това не следва че стопанската дирекция е била носител на право на строеж върху имота по смисъла на чл.63 ЗС и чл.15/отм./ ЗС, каквото право касаторът претендира да притежава по правоприемство. С оглед на това поставеният въпрос не обуславя изхода на спора. Освен това по този и по следващия въпрос касаторът се позовава на противоречие с цитираното решение на ВКС и с ТР № 4/14г. на ОСГК на ВКС, т.2Г, каквото не е налице, нито същият сочи конкретно в какво се състои противоречието.
Следващите два въпроса също не са решени в противоречие с ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС и Р № 33 по гр.д.№ 3050/14г. на ВКС, ІV г.о., тъй като в случая направените във въззивната жалба оплаквания са обсъдени от въззивния съд, но са приети за неоснователни и не са налице допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, поради които касаторът да не е могъл да направи възражението си за изтекла в негова полза придобивна давност на правото на строеж пред първата инстанция, което според тази практика се преклудира с изтичане на срока за отговор. Независимо, че според установената практика в делбеното производство това може да стане и в първото по делото заседание, в случая това възражение е направено за първи път едва пред въззивната инстанция, която не е могла да го разгледа.
В т.2 на изложението са направени общи касационни оплаквания, без да е формулиран конкретен правен въпрос, на които ВКС не дължи отговор в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Не съществува и никакво противоречие с представената във връзка с тях практика на ВКС – Р № 241 по гр.д.№ 850/11г., ІІ г.о. и Р № 210 по гр.д. № 6605/13г., ІV г.о.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен ”contra legem”, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или “extra legem”, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е на лице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивно решение –значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване не може да бъде допуснато и на това основание.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация [община] сторените от нея разноски в настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № І-82 от 04.10.2017г., постановено по в.гр.д.№ 1269/17г. на Бургаския окръжен съд.
О с ъ ж д а [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място] да заплати на [община] сумата 100 лв./сто лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: