О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 155
гр. София, 12.04.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1727/13г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Р. Н. и Д. П. Н. от [населено място], [община] срещу въззивно решение № 2540 от 14.12.12г., постановено по в.гр.д.№ 1901/12г. на Варненския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С решение № 1928 от 02.05.12г. по гр.д.№ 10913/11г. на Варненския районен съд, Х. с-в, е допуснато извършването на съдебна делба на УПИ ІІ-408 в кв.50 по плана на [населено място], В. област, ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда между М. Р. Н., Д. П. Н., И. Р. К., Н. Р. Л., Н. Р. С., В. П. В. и Р. П. В. при квоти: 7/12 ид.части в общ дял за М. Н. и Д. Н., по 1/12 ид.част за М. Н., И. К., Н. Л. и Н. С. и по 1/24 ид.част за В. В. и Р. В..
С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решението на районния съд и вместо него е определил делбата на посочения имот да се извърши между М. Р. Н., Д. П. Н., И. Р. К., Н. Р. Л., Н. Р. С., П. В. В. /конституиран като необходим другар във въззивното производство/, В. П. В. и Р. П. В. при квоти: 21/36 ид.части за първите двама съделители в режим на СИО; по 3/36 ид.части за първия, третия, четвъртия и петия съделител и по 1/36 ид.част за останалите трима съделители. По отношение на допуснатия до делба имот първоинстанционното решение е потвърдено.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесният имот е принадлежал на общите наследодатели на страните (с изключение на Д. Н.) Р. Н. Я., починал през 1989г. и В. Н. Я., починала през 1996г. След смъртта на съпруга си последната е прехвърлила на сина си М. Н., по време на брака му с Дойка Н., собствените си 7/12 ид.части от имота срещу задължение за гледане и издръжка / нот. акт № 155/94г./. С нот акт № 16/09г. М. Н. е признат за собственик на 4/12 ид.части от имота по наследство и давностно владение, като от смъртта на наследодателката до 2007г. – 2008 г. в къщата е живял единствено синът на М. Н. и Д. Н..
Във връзка с направеното от тях възражение, че са придобили частите на ищците по давност е прието, че по делото не е установено техният син да е държал имота за тях, нито са доказани действия, които несъмнено да показват, че те чрез него са демонстрирали пред тях своето намерение да своят и техните части от имота до този момент. Изложени са и съображения, че заключването на имота и отглеждането на куче в двора през този период не представляват такива действия, доколкото тези обстоятелства се подчиняват на житейската логика същият да бъде охраняван и защитаван, както и че при разглежданата хипотеза презумпцията на чл.69 ЗС се счита оборена, като се е позовал на дадените с ТР № 1/12 г. разяснения.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. следва ли въззивният съд да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение в производство за допускане на делба на недвижим имот и да постанови свой нов собствен съдебен акт по съществото на спора, когато в производството не е участвал съделител, който е съсобственик на имота и 2. когато едно лице, низходящ родственик на един от сънаследниците държи един общ сънаследствен имот, като допуска в него само своите низходящи, а отблъсква претенциите на останалите сънаследници да ползват имота, следва ли да се приеме, че е осъществявано владение от този сънаследник чрез другиго, което да е в състояние да доведе до придобиване на частите на останалите сънаследници по давност при условията на чл.79 ЗС.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Във връзка с първия поставен въпрос касаторите се позовават на противоречие с Р № 632 по гр.д.№ 313/03г. на ВКС, І г.о. /незадължителна практика/, каквото не е налице, тъй като то не се отнася до него ( с решението е прието, че неконституринето на всички задължителни другари в делбеното производство съставлява съществено процесуално нарушение и когато делбата е извършена без участието на някой от сънаследниците тя е нищожна). В допълнение следва да се отбележи, че този въпрос не може да бъде повдиган от касаторите, тъй като конституирането на нова страна по делото пред въззивния съд и признаването й на права в съсобствеността в рамките на едно от колената няма отношение към предмета на спора, въведен с възраженията на касаторите и не засяга техни права.
По втория поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като решаващият съд не е приел, че синът на касаторите е държал процесния имот за тях и че е отблъсквал претенциите на останалите сънаследници да ползват имота, а е прието обратното. Ето защо този въпрос също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, още повече, че решението е съобразено с дадените в ТР № 1/12г. на ОСГК разяснения и представената от касаторите незадължителна практика на ВКС относно предпоставките за придобиване частите от недвижим имот на сънаследници от друг сънаследник, а позоваването на противоречие с ТР № 4/12г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 6/74г. е неоснователно, тъй като същите нямат отношение към поставения въпрос, респ. към предмета на спора.
Наред с това във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви съображения за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото съгласно посочените в ТР № 1/09 г. на ОСГТК, т.4 предпоставки, които в случая не са налице.
С оглед на казаното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 2540 от 14.12.12г., постановено по в.гр.д.№ 1901/12г. на Варненския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: