О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 365
София, 03.08.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети май, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело №27/2017г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез пълномощника му областен управител на област В. Т., срещу въззивно решение № 407/21.10.2016г. по гр.д. № 361/2016г. на Окръжен съд – Велико Търново. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са изложени твърдения за това, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Уточнени, съгласно указанията, дадени с ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, ВКС, въпросите са следните : кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск и следва ли да бъде прекратено производството по делото, ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес; носи ли държавата доказателствената тежест при предявен срещу нея отрицателен установителен иск, че имотът не е имал друг собственик и има ли механизъм, чрез който да проведе пълно и главно доказване в тази насока или в тежест на ищеца е да докаже, че е придобил по давност правото на собственост върху имота; за да произведе ефект придобивната давност, необходимо ли е намерението за своене на имота да е демонстрирано по отношение на действителния собственик, както и да е налице позоваване на придобиването и следва ли да бъде отблъснато владението на действителния собственик; каква е доказателствената сила на акта за държавна собственост /следва ли при представен акт за държавна собственост държавата да провежда пълно и главно доказване на правото си или доказателствената сила на акта следва да бъде оборена от оспорващия/. Поддържа се, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса чрез какъв способ следва държавата да докаже, че даден имот „няма друг собственик“ по смисъла на чл.6, предл.2 ЗС, когато се касае за имоти, включени в границите на околовръстния полигон, при положение, че за тези територии по презумпция няма изработени и приети планове, картен материал и разписни листи, респективно, че имотът е безстопанствен. Поддържа се, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по въпроса за задължението на въззивния съд да спази изискванията на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК – да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, дори когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд. В част четвърта на изложението се релевират касационни оплаквания за необоснованост на съдебния акт във връзка с констатациите и заключението на техническата експертиза. Тези оплаквания не представляват правен въпрос, а твърдения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на съдебния акт. Последните обаче не могат пряко да послужат като основание по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК в производството по предварителна селекция на касационната жалба. Касаторът представя решения на ВКС.
Ответниците по касационната жалба В. Л. В. и М. Н. В. ,гр.С., оспорват касационната жалба в становище по чл.287 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С решение №27/2016г. по гр.д.№3534/2015г., ВКС, І г.о. е отменено въззивно решение № 182/2015г. по гр.д.№ 64/2015г. на Окръжен съд – Велико Търново и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд.
При новото разглеждане с обжалваното решение е потвърдено решение №86/2014г. по гр.д.№122/2014г. на Районен съд – Елена, с което е признато за установено по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от В. В. и М. В. против държавата, че държавата не е собственик на 5712/6212 идеални части от ПИ с идентификатор № 77178.353.157 по кадастрална карта на [населено място], [община], целият с площ от 6212 кв.м.
Въззивният съд е приел, че е налице правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск за собственост, тъй като ищецът твърди, че има възможност да придобие имотите на оригинерно основание, започнало е производство по чл.587 ГПК /за което са представени доказателства/ като той се е позовал на придобивна давност, но за снабдяване с нотариален акт е необходимо да отрече претендираните от ответника права на ответника върху спорните идеални части от имота. С оглед твърденията на ищеца и представените доказателства въвззивният съд е приел, че съгласно ТР № 8/2012 г., ОСГТК , ВКС, е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен– ищцовата страна твърди, че има възможност да придобие имота на оригинерно основание, като в започналото нотариално производство по реда на чл. 587 ГПК се е позовал на придобивна давност, но за да се снабди с документ за собственост е необходимо да отрече претендираните от ответника права върху спорните идеални части от имота. Твърденията на ищците са, че собственици на имота на основание давностно владение и покупко-продажба с НА №.182/2001г., като границите са материализирани на място като имотни граници и не са променяни до сега, като го притежават и владеят досега, а преди 2001г. имотът е притежаван и владян от техните праводатели. Имотът се намира в околовръстния полигон на селото, за което няма кадастрален и регулационен план. При констатирано различие на площта на място са възложили изготвяне на кадастрална карта по реда на чл.35а ЗКИР,която изготвена е одобрена на 23.01.2013г. и имотът е индивидуализиран като ПИ № 77178.353.15 с реална площ от 6212кв.м.Въззивният съд е изложил фактически изводи след обсъждане на събраните по делото доказателства, вкл. и тези в изпълнение указанията, дадени с отменителното решение на ВКС. Установил е правно значимите за спора факти по придобиване от ищеца чрез покупко – продажба на поземлен имот, находящ се в околовръстния полигон на селото. Обсъдил е представената скица, в която имотът фигурира като ПИ № 77178.353.15 с площ от 6212 кв.м. Приел е,че при посоченото от държавата придобивно основание, че имотът е нямал друг собственик, ищецът е този, който следва да доказва, че е придобил имота чрез покупко-продажба и давност, а в тежест на ответника е да установи, че са били налице обстоятелства, изключващи възможността ищците и техните праводатели да придобият по давност спорните идеални части от имота. За неоснователно е прието възражението на ответника, че ищците не са доказали собствените си права, тъй като те са установени от приетите по делото доказателства, вкл. и събраните при повторното разглеждане на делото във връзка с указанита на ВКС свидетелски показания и заключение на СТЕ. Обсъдени са показанията на свидетелите като е прието, че те установяват, че цялата площ на имота от 6212 кв.м е владяна от ищците, съответно техните праводатели непрекъснато и необезпокоявано повече от 60 години. Свидетелските показания ясно посочват границите на процесния имот, както и обстоятелството че те не са били променяни, откакто праводателите на ищеца владеят имота, а именно повече от 60 години. От данните по делото липсва информация за отразен имот, или част от имот с неизвестен собственик. В приложените документи за собственост на ищеца липсва отразяване имотът да е съсобствен, посочени са и конкретни собственици на съседния имот. С оглед на това е прието, че имотът е принадлежал на физическо лице – ищците, респ. техните праводатели и следователно не е имал статут на безстопанствен. За безстопанствен следва да се счита имот, за който няма данни чия собственост е, което не се установява в настоящия случай. Отделно от това, по делото липсват данни извън съставянето на акта за държавна собственост държавата да е предприела действия по завземането на имота. Същият се е владял от ищците в очертаните от нотариалните актове граници, които и от показанията на горепосочените свидетели, а и от заключението на вещото лице се установява, че не са били променяни за период от повече от 60 години. Съставеният по надлежния ред и форма АДС е официален свидетелстващ документ, който констатира собствеността на държавата, без да я поражда. Актът за държавна собственост има доказателствена сила за правото на собственост само доколкото в него е посочено конкретно годно придобивно основание, по силата на което имотът е преминал в патримониума на държавата. В случая посоченото в АЧДС не сочи конкретно придобивно основание, а само правна норма,въз основа на която е съставен, поради което не установява правото на собственост в патримониума на държавата. За неоснователни са приети възраженията на държавата, че липсва идентичност между имота, описан в скица за имот с идентификатор № 77178.353.16 и този посочен в представените от ищцовата страна и приети по делото нотариални актове.След като е обсъдил заключението на назначената от него техническа експертиза във връзка със задължителните указания на касационната инстанция, и го е възприел като обективно и компетентно, въззивният съд е приел, че индивидуализирането на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство. За да се установи идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация е достатъчно те да съвпадат по местонахождение и граници, като последната характеристика се свързва с пространствените предели на правото на собственост върху определена част от земната повърхност, достигащи до там, откъдето започват имотите на неговите съседи и на тяхното право на собственост. Определящо за идентификацията на процесния имот, не е неговата площ, а неговите граници. При установените от заключението граници на имота, за неоснователно е прието актуването като държавнасобственост на разликата между описаната в нотариалния акт на ищеца площ и реалната площ на имота, без обозначен съсобственик. Въззивният съд е посочил, че в тежест на ответника е да докаже основанието, на което твърди да е собственик на процесните идеални части от поземления имот, но доколкото той твърди придобивно основание, което не доказва пряко собствеността му, а е обуславено от това дали имотът има друг собственик или е безстопанствен, при разпределяне на доказателстената тежест от съда тази особеност следва да бъде съобразена. И двете страни в производството са представили доказателства и са навели правни доводи именно в подкрепа на своите твърдения. Ищецът е този, който следва да доказва, че е придобил имота чрез покупко-продажба и давност, а в тежест на ответника е да установи, че са били налице обстоятелства, изключващи възможността ищецът и неговите праводатели да придобият по давност спорните идеални части от имота. Ищецът е доказал,че макар да не е разполагал с титул за собственост за цялата площ на имота към момента на одобряване на околовръстния полигон, неговите праводатели и той са владяли непрекъснато и необезпокоявано над 60 години целия имот с площ от 6212кв.м.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1 ГПК.
С обжалваното решение е прието, че с оглед твърденията в исковата молба така предявеният иск е допустим – ищецът твърди, че е собственик на целия имот, като издаденият за идеални части от имота АЧДС засяга неговото право без да твърди да е било отнето владението върху имота, а напротив сочи, че владее и е владял имота в продължителен период от време. С оглед на това е прието, че ищецът заявява самостоятелно защитимо вещно право върху спорния имот, което е оспорено от ответника чрез издаване на АЧДС за идеална част от този имот, като с оглед заявената форма на смущаване на това право единственият му път на защита е отрицателният установителен иск. Този извод на въззивния съд съответства на указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в ТР №8/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В същия смисъл са и посочените от касатора решение №36/2016г. по гр.д.№3678/2015г., на ВКС, І г.о., в което по идентичен казус с процесния е прието наличие на правен интерес от предявяването на иска. Ето защо не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. Не е налице основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по въпроса следва ли да бъде прекратено производството по делото, ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес. Това е така, защото въззивният съд е приел, че предявилото иска лице е доказало наличието на правен интерес от предявяването на иска, като е установило, че за него съществува възможност да придобие имота на оригинерно основание, ако отрече претендираните от ответника по иска права. Изводите на въззивния съд съответстват на указанията, дадени в ТР №8/2013г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на доказателствената тежест и установяването на релевантните за спора факти в обжалваното решение е прието, че принципно при предявен отрицателен установителен иск в тежест на ответника е да докаже правото си на собственост /в случая върху процесните идеални части от имота/. Посочено е, че държавата се позовава на придобивното основание по чл.6 ЗС в редакцията му към 1991г., съгласно която държавен става имот, който няма друг собственик. Изложени са съображения, че това основание предполага в конкретната хипотеза на твърдяна съсобственост от страна на държавата /доколкото АЧДС е съставен за идеална част от имота/ да се установи последващо изгубване на правото от някой от съсобствениците на имота. Посочено е, че обстоятелството на неизвестност на съсобственика трябва да е отразено документално в наличните карти, планове, регистри и др., докато от представените по делото доказателства /предвид обстоятелството, че за селото е наличен само одобрен околовръстен полигон/, няма информация за отразен имот или част от имот с неизвестен собственик. След анализ на събраните доказателства – писмени, гласни и заключения на вещи лица, въззивният съд е не е установено наличието на фактическия състав на чл.6, предл. 2 ЗС в редакцията му към 1991г. и неправилно процесните идеални части от имота са били актувани като държавни.
С оглед изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите носи ли държавата доказателствената тежест при предявен срещу нея отрицателен установителен иск, че имотът не е имал друг собственик и има ли механизъм, чрез който да проведе пълно и главно доказване в тази насока или в тежест на ищеца е да докаже, че е придобил по давност правото на собственост върху имота. Изводите на съда не са основани на липсата на представени от държавата доказателства за установяване на посоченото в АЧДС основание, а на анализ на всички събрани по делото доказателства и преди всичко на доказателствата, представени от ищеца и установяващи факта на стопанисване на имота в период на повече от 60 години. Още повече, че АЧДС е съставен за идеална част от имота, с оглед на което са съобразени хипотезите, при които е възможно и мислимо придобиване на такава част по реда на чл.6, предл. 2 ЗС /ред.1991г./, а именно изгубване на правото от лице, което е съсобственик, респективно притежаване само на идеална част от имота и липса на данни за друг съсобственик, каквито доказателства не са представени. Становището на въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с посоченото от касатора решение №321/2011г. по гр.д.№1167/2010г.,ВКС, І г.о., С последното е прието, че доколкото общината /както и държавата/ не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респ. за общинска собственост е да установи, че към момента на актуването имотът е имал собственик. В съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че при доказани твърдения за трайно установена фактическа власт от наследодателите и лично от предявилото иска лице, при позоваване на изтекла придобивна давност и установени елементи на този придобивен способ, държавата е следвало да опровергае тези твърдения, за да установи осъществяването на посочения в АЧДС придобивен способ. Изводите са в съответствие с решение решение №36/2016г. по гр.д.№3678/2015г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че уважаването на отрицателния установителен иск в тези случаи е в зависимост от разрешаването на противопоставеното от ответника по исковете /държавата/ възражение, че имотът е имал статут на безстопанствен и е станал държавна собственост по силата на чл.6, пр.2 ЗС /ДВ.бр.92/1951г./, посочено е ,че съгласно чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения, като съобразно това правило ищецът следва да докаже, че е владял спрямо правен субект, по отношение на който забраната на чл.86 ЗС е неприложима, а ответникът – че се касае за безстопанствен имот. Дали един имот е с неустановен собственик следва да се установи в хода на конкретно производство, какъвто е и изводът на въззивния съд в обжалваното решение. При това положение не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса чрез какъв способ следва държавата да докаже, че даден имот „няма друг собственик“ по смисъла на чл.6, предл.2 ЗС, когато се касае за имоти, включени в границите на околовръстния полигон, при положение, че за тези територии по презумпция няма изработени и приети планове, картен материал и разписни листи, респективно, че имотът е безстопанствен.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса каква е доказателствената сила на акта за държавна собственост /следва ли при представен акт за държавна собственост държавата да провежда пълно и главно доказване на правото си или доказателствената сила на акта следва да бъде оборена от оспорващия/. В съответствие с практиката на ВКС е прието, че актът за държавна собственост представлява официален документ /чл.5, ал.2 ЗДС/ но доказателствената му сила се ограничава само относно изявленията, направени пред съответното длъжностно лице и за извършените от него и пред него действия по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК, доколкото актът е констативен. В този смисъл е и становището, изразено в представеното от касатора решение №44/2010г. по т.д.№678/2009г., ВКС, І т.о. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивния съд да спази изискванията на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК – да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, дори когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд. В съответствие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС въззивният съд е обсъдил конкретните оплаквания и доводи, съдържащи се във въззивана жалба, препращайки към фактическите констатации на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, по отношение на които оплаквания във въззивната жалба не се съдържат. Изпълнени са указанията на ВКС, дадени по реда на чл.294,ал.1 ГПК като касаторът не сочи правен въпрос в приложното поле на чл.280,ал.1 ГПК вр.чл.295 ал.1 ГПК. Изложеното от него в част шеста за липсата на мотиви относно приложимостта на забраните в ЗСГ и ППЗТСУ при придобиване на процесния имот от ищците с оглед указанията дадени с отменителното решение на ВКС, не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението. Това е така, защото указанията на ВКС са по отношение разпределяне тежестта на доказване на всяка от страните по делото при заведен отрицателен установителен иск за собственост. Въпросът за доказателствената тежест в процеса, както бе посочено по-горе е решен в съответствие с практиката на ВКС. Прието е с отменителното решение, че в тежест на ответника е да докаже наличието на обстоятелства, които изключват възможността на владелеца да придобият по давност имота като статутът му бъде изяснен съгласно правните норми, приложими спрямо имоти в границите на околовръстния полигон. Касаторът не сочи конкретни доводи, основани на забрани в нормативни актове във връзка със статута на имота и по тази причина формулираното от него не може да се „доуточни” като правен въпрос.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация В. В. следва да се присъдят направените разноски – 900 лева възнаграждение за един адвокат,съобразно представения договор за правна защита.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 407/21.10.2016г. по гр.д. № 361/2016г. на Окръжен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез пълномощника му областен управител на област В. Т., да заплати на В. Л. В., [населено място], разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 900 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: