О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309
гр. София, 18.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 417/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. И. Г., Б. А. П., А. Б. Ж., И. Б. А., Е. Г. Б., А. Г. Б., М. Б. Т., А. Д. И. и Д. Д. И. срещу въззивно решение № от 19.06.2018г., постановено по гр.д.№ 429/2017г. на Монтанския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С обжалваното въззивният съд е обезсилил решение от 29.04.2015г. по гр.д.№ 1/2014г. на Берковския районен съд по отношение на ищците М. Б. Т., А. Д. И. и Д. Д. И., като наследници на Д. И. Т., починал на 09.01.2016г. и е прекратил производството по делото по отношение на тях, като потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. И. Г., Б. А. П., А. Б. Ж., И. Б. А., Е. Г. Б., А. Г. Б. против З. К. Ц., Г. Н. Ц. и Г. Л. Ц. иск с правна квалификация чл.108 ЗС за установяване, че ищците са собственици 350 кв.м. от поземлен имот № * в кв.17 по плана на [населено място], М. област с площ от 1500 кв.м., заедно с къща със застроена площ около 50 кв.м. и хамбар и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху имота.
За да постанови решенето си, въззивният съд е приел, че с нотариално завещание от 30.07.1951г. Т. Б. е завещал на ищеца в първоинстанционното производство Д. И. Т. /заместен в хода на процеса от своите наследници по закон М. Б. Т., А. Д. И. и Д. Д. И./ и на наследодателката на всички ищци Първа И. Т., починала през 1978г., паянтова къща от 50 кв.м. и хамбар, заедно с дворно място от 350 кв.м., намиращи се в [населено място], обл.М., при посочени съседи на имота. От съдебно-техническата експертиза е установено, че към 1951г. за селото е действал регулационният план от 1935г., в разписния лист към който завещателят е записан като собственик на парцел **, в кв.50 – дворно място и овощна градина, с площ от 770 кв.м., в който са нанесени три сгради, едната с приблизителна застроена площ като на завещаната, около която по плана няма нанесена площ от 350 кв.м. По плана от 1970 г.този имот, заедно с части от други имоти попада в имот пл.№ * в кв.17 с площ от 1500 кв.м. Според вещото лице завещаният имот попада в имот пл.№ *, но границите на завещаните 350 кв.м. не могат да бъдат определени. През 2012г. Община Берковица е започнала процедура по изменение на дворищната регулация като от имот пл.№ * се образуват три нови поземлени имота – *, * и *. С влязло в сила решение на ОС-Монтана по в.гр.д.№ 269/2014г. е признато за установено по отношение на Д. И. Т., че З. К. Ц., Г. Н. Ц. и Г. Л. Ц. са собственици на 430 кв.м. от УПИ ** в кв.17 по плана на [населено място], заедно с построената в него масивна жилищна сграда с площ от 66 кв.м., като е отменен издадения в негова полза констативен нот.акт № 488/2013г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищците не са доказали къде точно се намира претендираният от тях въз основа на нотариалното публично завещание от 1951г. имот и какви са неговите граници, т.е. че не е налице първото условие за уважаването на ревандикационния иск, а именно, че са собственици на имота, чието ревандикиране претендират на заявеното основание. Прието е също, че влязлото в сила решение се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на страните по това дело, респ. по отношение на наследниците на Д. И. Т. и че предявеният от тях иск е недопустим.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички твърдения и събрани доказателства по делото и да изложи мотиви в решението си съгласно чл.236, ал.2 ГПК; 2. Длъжен ли е въззивният съд да дава указания на страните по реда на чл.146, ал.2 ГПК, включително да изготви допълнително доклад с указания, че не са представени доказателства за твърдени факти, които следва да бъдат доказани и 3. Задължен ли е въззивният съд, при направени многократни искания от жалбоподателите за изясняване статуквото на процесния имот на база представени скици по регулационните планове от 1935г. и 1970г., да приема за установени обстоятелства, без да изясни твърдяното от страните.
Ответниците не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение предпоставя с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения формулираният от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая посочената от касаторите задължителна практика на ВКС – ТР № 1/2000г., т.10, ТР № 1/2001г., ТР № 4/2014г., т.2А няма отношение към поставените въпроси и никакво противоречие с нея не е налице. Липсва противоречие и с решение № 1905 по гр.д.№ 1596/01г., ВКС, ІV г.о., с което е прието, че съдът не може да изненадва страните и едва с решението си да посочва кои въпроси са били спорни, тъй като настоящият случай не е такъв. Отговор на въпросите за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото и за задължението му за служебно събиране на доказателства при действието на действащия ГПК са дадени в т.2 и т.3 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с които въззивното решение е съобразено. Никакви доводи не са изложени и за наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС предпоставки за релевираното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, които по отношение на поставените въпроси също липсват.
Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторите се позовават на тях.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № от 19.06.2018г., постановено по гр.д.№ 429/2017г. на Монтанския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: