О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 396
гр. София, 10.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр.дело № 4829/2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. П. Г. и Н. М. Г., [населено място], приподписана от адвокат В. Н., срещу въззивно решение № 6246/01.09.2017г. по гр. дело № 214039/2016г. на Софийския градски съд. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за наличие основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК /ред.до ДВ, бр.86/2017г./ за допускане касационно обжалване на въззивното решение,поради решаване на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Сочат се и се прилагат конкретни решения на ВКС. Поставят се следните въпроси : 1.Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства в тяхната съвкупност и трябва ли да изхожда само от съдържащите се в тях сведения, без да им приписва съдържание, което нямат; 2. Длъжен ли е съдът да цени направеното от страната признание на факт с оглед на всички обстоятелства по делото; 3. Допустимо ли е във въззивното производство събирането на доказателства, които не са допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения, в т.ч. за установяване действителната воля на страна по делото, която е извършила признание на неблагоприятен за нея факт. В изложението се твърди, че неправилният анализ на доказателствата е довел до игнориране на безспорно установените по делото обстоятелства относно своенето на процесния имот от ищците. Прилагат се решения на ВКС.
Ответникът по касационната жалба В. П. Г. оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение от 29.06.2016г. по гр.д. № 26892/2014г. на СРС, с което е отхвърлен предявеният от О. Г. и Н. Г. срещу В. П. Г. и О. Г. Г. иск по чл. 108 ЗС за предаване владението на подробно описан недвижим имот, съставляващ втори етаж с идентификатор 55419.6706.1015.1.2 от жилищна сграда, находящ се в [населено място], район П., заедно с гараж с идентификатор 55149.6706.1015.1.3. Въззивният съд е приел, че активната легитимация по предявения ревандикационен иск се определя от въведеното от ищците основание за пораждане правото им на собственост. Те се позовават на придобивна давност по отношение на жилищен етаж и гараж, считано от довършване на сградата по време на брака им до предявяване на иска. За тези имоти ответницата В. Г. се легитимира КНА № 75/2013г. , удостоверяващ правото й на собственост върху цялата сграда, – жилищна еднофамилна, състояща се от сутерен, първи етаж и втори етаж, както и на 2/3 ид. части от дворното място. Вззивният съд е приел от обсъдените доказателства, че ответницата е получила по договор за дарение от родителите си, обективиран в нот. акт № 76/1975г., стара къща, на един етаж, заедно с дворното място, върху което е построена, а през 1974г. и 1976г./1977г. са разрешени съответно пристройка и надстройка /позволителен билет и удостоверено съгласуване от КИПП С.. С оглед въведената конкуренция на вещни права с исковата молба – оригинерно придобиване за ищците за процесния етаж поради владение, осъществявано по време на брака им при довършване на сградата и констативен нотариален акт на ответницата, следва да бъдат приложени задължителните указания, дадени в ТР № 11/21.03.2013г. по тълк.д. № 11/2012г. на ОСГТК на ВКС. Предвид липсата на писмен документ, удостоверяващ правото на собственост на ищците и наличието на обвързващо и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост по отношение на ответницата, съгласно указанията в цитираното ТР, „оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право“. Такова доказване по арг. от чл. 154, ал. 1 ГПК, не е направено по делото от ищците. Исковата молба е подадена от ищците в качеството им на съпрузи, респ. необходими задължителни другари,но по делото е налице противоречиво процесуално поведение на ищеца О. Г.. Той е депозирал отказ от иска, оттегляне на въззивната жалба, други молби, че не желае да се гледа делото, впоследствие е заявил оттегляне на тези изявления. Това поведение следва да се има предвид при преценка основателността на иска, основан на придобивна давност, изтекла по време на брака в режим на СИО. В тази връзка е обсъдена нотариално заверена декларация рег. № 8373/2014г., подписана от ищеца, която се съдържат изявления, че осъществяваната от него фактическа власт върху процесния имот е била винаги със съзнанието, че същият принадлежи на сестра му В. Г.. Въззивният съд е ценил декларацията като изявление на страна по спора, обективирано в частен документ с неопровергано авторство. Приел е, че съдържа признание на неизгодни факти по същество на спора. За неоснователно е прието възражението на ищцата, че декларацията има характер на писмени свидетелски показания. Оспорването от нейна страна, че ищецът е подписал декларацията под заплаха или принуда, е прието за недопустимо, поради липса на процесуална легитимация същата да оспорва воля на друго лице. Въвеждането на пороци на волята като основание за унищожаемост на договорите може да бъде направено само от лицето, чиято воля се твърди да е опорочена. Страната може лично да заявява, че собствената й воля в процеса, независимо дали е изявена писмено или устно, е била опорочена, което не е сторено. Така депозираното изявление и всички останали молби на ищеца, вкл. молба от 12.11.2015г., че няма претенции към имота и го е напуснал доброволно, както и молба от 22.02.2016г., преценени в своята съвкупност, следва се приемат като признание на факти по смисъла на чл.175, ал. 1 ГПК, направено в хода на процеса. Освен това доказателствената стойност на представения нотариален акт № 75/2013г. досежно удостовереното вещно право на ответницата за процесния втори етаж не е опровергана от ищците, както и самостоятелно от ищцата Н. Г., в т.ч. и чрез свидетелските показания. Нотариалният акт удостоверява право на собственост на ответницата на основание дарение и извършено строителство съгласно одобрен архитектурен проект.Свидетелите, посочени от ищците, установяват фактическата власт за периода от сключване на брака им през 1982г., но субективният елемент на владението по смисъла на чл. 68 ЗС не е налице. Показанията на свидетелите нямат никакви лични впечатления за манифестирани конкретни действия на ищците спрямо действителния собственик на сградата за промяна на държането във владение. С оглед роднинските връзки между страните, безспорно установеното, че на първия етаж са живяли родителите на ищеца О. Г. и на ответницата Н. Г., както и обстоятелството, че ищецът се е притежавал право на собственост върху 1/3 ид. част от мястото за период: 1977г. – 2013г./по дарение, то осъществяваната от ищците фактическа власт върху процесния етаж следва да се квалифицира като житейски допуск в имота от собственика на сградата В. Г.. Тя е била собственик на старата постройка, поради което пристроеното и надстроеното е нейна собственост, както е удостоверено и в нот. акт № 75/2013г. Освен това в НА № 75/2013г. сградата е описана като еднофамилна жилищна и така установеният статут не е опроверган по делото, което е допълнителна пречка за самостоятелно придобиване на правото на собственост върху отделен етаж по давност. Активната материалноправна легитимация по исковете не е доказана.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК.Той следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение.
Поставеният от касатора първи въпрос не може да предпостави допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен в противоречие с трайно установената съдебна практика, вкл. и посочената от касатора, за задължението на въззивния съд да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това с оглед оплакванията във въззивната жалба, трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт. В този смисъл е и практиката на ВКС, вкл. приложената от касатора, както и решение № 138/03.10.2017г.,по гр.д. № 5037/2016г. на III г.о.; решение № 354/30.10.2015г. по гр.д. 1398/2015г., ІV г.о., решение № 7/08.02.2012г., гр.д. № 510/2011г. на II г.о. и пр. В случая въззивният съд е обсъдил в съвкупност всички доказателства по делото /писмени и гласни/ и е извършил преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той е преценил събраните по делото доказателства с оглед твърденията на страните и въз основа на тях е направил извод, че не са опровергани констатациите, съдържащи се в нотариалния акт за собственост, с който се е снабдила ответницата, а ищците не са доказали твърдяното от тях придобивно основание – давност, по отношение на процесния етаж/несамостоятелен обект на собственост/ и гараж. Втората част на въпроса касае приетото от въззивния съд по съществото на спора с твърдение за необоснованост на изводите на съда, защото касаторът твърди,че въззивният съд приписва съдържание на доказателствата, каквото те нямат, следователно изводите не кореспондират с приетите по делото доказателства и са направени при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Това представлява оплакване по чл.281,т.3 ГПК, което не може да послужи като пряко основание за допускане касационно обжалване на решението в производството по чл.288 ГПК. Въпросът за преценката на признанието на релевантни за спора факти по реда на чл.175 ГПК също не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението.В съответствие с установената съдебна практика, в т.ч. посоченото от касатора решение №24/2014г. по т.д.№1040/2012г.,І т.о. като е обсъдил направеното от ищеца в хода на процеса с подписаната от „декларация” признание на релевантни за делото факти, неизгодни за него и в противоречие с твърденията му в исковата молба. Последният въпрос също не е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана и в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС. Пред въззивната инстанция са допустими доказателства за установяване на факти и обстоятелства от значение за същността на правния спор само при условията на чл. 266 ГПК. Разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК забранява на страните да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят нови доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. В настоящия случай направените във въззивната жалба искания за допускане на свидетел и задължаване на ищеца за даване на обяснения по чл.176 ГПК на основание чл. 266 ГПК, не се отнасят до нови или нововъзникнали факти или обстоятелства по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 и т.2 ГПК, нито пък по смисъла на ал.3 – несъбрани в първоинстанционното производство поради допуснати процесуални нарушения. Според задължителната практика на ВКС, включително и посоченото ТР № 1/2013 г., ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере относимите доказателства поискани от страната, само ако е въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция. В случая не е налице процесуално нарушение, което да е попречило на въззивния съд да използва събраните пред първоинстанционния съд доказателства за установяване фактите по делото или да е довело до необоснованост на изводите му по съществото на спора. Ищцът е разполагал с правната възможност да заяви друго становище за признатите от него факти. Неангажирането на доказателството се дължи на поведение на страната, поради което като е отхвърлил искането и за събиране на доказателства при липса на предпоставките на чл.266,ал.3 ГПК, въззивният съд е дал разрешение на поставения процесуалноправен въпрос в съответствие с ТР №1/2013г., ОСГТК.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, касаторите следва да заплатят разноски на ответника по касационната жалба В. П. Г. в размер на 700 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6246/01.09.2017г. по гр. дело № 214039/2016г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА О. П. Г. и Н. М. Г. да заплатят на В. П. Г. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 700 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: