О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
гр. София, 19.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3075/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Н. М. от [населено място] срещу въззивно решение № 10 от 05.01.17г., постановено по в.гр.д.№ 421/16г. на Смолянския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 232 от 17.06.16г. по гр.д.№ 755/15г. на Смолянския районен съд в частта, с която са отхвърлени като неоснователни исковете на П. Н. М. против Н. П. М. с правна квалификация чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик по наследство от Н. П. М., починал на 08.01.2011г., на недвижими имоти – сграда с идентификатор 49014.501.764.2 със застроена площ от 25 кв.м., с предназначение постройка на допълващо застрояване и на сграда с идентификатор 49014.501.764.1.1, със застроена площ от 50 кв.м., с предназначение жилище, находящи се в [населено място], [улица] за осъждане на ответника да му предаде владението върху тези имоти, ведно с масивна ограда около имота, както и на описани в решението движими вещи.
По делото е установено, че през 1988г. на Н. П. М.- наследодател на ищеца в първоинстанциононто производство П. М., е било учредено правото да построи вилна сграда върху държавен парцел в [населено място]. След построяването на сградата същият се е снабдил с констативен нотариален акт № 62/94г. за собственост на двуетажна вилна сграда, след което е продал първия етаж на сградата на ответницата Н. М., която е негова сестра, а втория етаж – на тяхната майка В. М.. С нот.акт № 10/09г. ответницата и нейната сестра са дарили собствените си общо 2/3 ид. части от втория етаж на своя брат Н. М.. По отношение на този етаж ревандикационният иск е уважен с първоинстанционното решение и не е бил предмет на въззивно обжалване. Сутеренният етаж на вилната сграда, който е бил предмет на въззивното производство, първоначално е бил гараж, който е обединен с постройката на допълващо застрояване и преустроен от ответницата в самостоятелно жилище през 1994г., което от тогава се владее от нея непрекъснато в продължение на повече от 10 години, поради което съдът е приел направеното възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност за основателно. Изложени са и съображения, че този етаж представлява самостоятелен обект на правото на собственост, а не обща част, както и че наследодателят на ищеца не се е легитимирал като негов собственик, нито е притежавал претендираните движими вещи.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите за приложното поле на чл.68 и 79 ЗС при осъществяване на елементи от фактически състав на придобивната давност и могат ли общи части на сградата да бъдат предмет на придобивна давност, които са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по жалбата не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 14.02.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС разполага с правомощието да уточни поставения въпрос, но не може да допуска касационно обжалване по друг въпрос, освен при нищожност или недопустимост на въззивното решение.
В случая първият поставен от касатора въпрос е твърде общо формулиран и не предполага даването на конкретен отговор, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Освен това във връзка с него касаторът се позовава на противоречие с ТР № 1/12г. на ОСГК на ВКС, Р № 239 по гр.д.№ 91/96г. на ВКС, І г.о. и др., каквото не е налице, нито касаторът сочи в какво конкретно се състои противоречието. С посоченото тълкувателно решение е прието, че презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването, както и че в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене са предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите собственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
Тези постановки, както и останалата представена от касатора практика на ВКС в този смисъл, са неотносими към настоящия случай, тъй като по делото не е установено страните да са били сънаследници, респ. съобственици на процесния имот. Освен това искът е отхвърлен и поради това, че съдът е приел за недоказано твърдението на касатора наследодателят му да е бил собственик на този имот, във връзка с което не е формулиран никакъв въпрос.
По следващия поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне и същият не кореспондира на приетото от съда въз основа на техническата експертиза, че процесният етаж представлява самостоятелен обект на правото на собственост /самостоятелно жилище/, а не обща част на сградата. С оглед на това и позоваването на противоречие с ТР № № 34/83г., отнасящо се до подпокривните пространства на сгради, притежавани в етажна собственост е неотносимо към настоящия случай. Във връзка с доводите на касатора за законността на преустройството, следва да се отбележи, че според съдебната практика гаражите също представляват самостоятелни обекти на правото на собственост, а не общи части на сгради, притежавани в етажна собственост.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 10 от 05.01.17г., постановено по в.гр.д.№ 421/16г. на Смолянския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: