О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 626
гр. София, 19.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1710/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Н. И., [населено място], [община], област Б., чрез процесуалния му представител адвокат С. П., срещу въззивно решение № І – 115 от 10.01.2018 г. по в. гр. д. № 1576/2017 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че решението е постановено в противоречие с константната практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса за положителния установителен иск за признаване на собственост по давностно владение и на свързания с него ревандикационен иск. Сочи се противоречие с решение № 6/22.01.2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г., ВКС, ІІ г. о., решение № 191/27.04.2011 г. по гр. д. № 776/2010 г., ВКС, І г. о. и решение № 599/26.07.2010 г. по гр. д. № 766/2009 г., ВКС, І г. о.
Ответникът по касация – Г. И. В., живуща в Република Турция, чрез процесуалния си представител адвокат Р. С., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените в настоящето производство разноски.
Ответниците по касация – М. А. Ю., [населено място], област В., и Т. А. А., [населено място], не изразяват становище по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е отменено решение № 123/28.07.2017 г. по гр. д. № 289/2016 г. по описа на Районен съд – Айтос, като вместо това е прието за установено по отношение на М. А. Ю. и Т. А. А., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, както и по отношение на И. Н. И., на основание чл. 108 ЗС, че Г. И. В. е собственик на 1/3 ид. част от 1000/2200 ид. части от дворно място, находящо се в [населено място], [община], цялото с площ от 2200 кв. м., представляващо имот с пл. № 57, при посочени граници, както и на застроената в североизточната му част двуетажна масивна жилищна сграда от 35 кв. м. Ответникът И. Н. И. е осъден да предаде на Г. И. В. владението върху 1000/2200 ид. части от дворното място и застроената жилищна сграда, като е отхвърлено възражението му за задържане на имотите до изплащане на вземането за извършени в тях подобрения на стойност 25 000 лв., като неоснователно.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищцата, заедно с баща си и брат си, е наследница по закон на своята майка А. М. М., починала на 13.05.1992 г., и че наследодателката е придобила по силата на нотариален акт за дарение № 128/13.04.1989 г. процесните имоти, находящи се в урбанизираната територия на [населено място]. Ответникът И. И. се легитимира като собственик с нотариален акт № 51/30.09.2015 г. за покупко – продажба, сключен с ответниците М. Ю. и Т. А. /снабдили се с констативен нотариален акт за собственост на 27.03.2015 г./, и владее процесните имоти. С влязло в сила решение по гр. д. № 162/2013 г. на Районен съд – Айтос е отхвърлен ревандикационният иск на И. К. – М. – баща на ищцата и съсобственик на процесните 1000/2200 ид.ч. като наследник на съпругата си А., срещу А. М. – баща на ответниците М. Ю. и Т. А.. Според въззивния съд решението няма сила спрямо ищцата, която не е била страна в процеса и не преклудира претендираните от нея собственически права за 1/3 ид. част, на основание наследяване от майка и А.. Ето защо тя се легитимира като собственик на спорните имоти на основание наследство по закон. Неправилно първоинстанционният съд е обсъдил събраните по гр. д. № 162/2013 г. по описа на Районен съд – Айтос доказателства и направените в хода му възражения, доколкото по настоящето дело не е въведено възражение за изтекла придобивна давност в полза на починалото лице А. М. или на неговите наследници М. Ю. и Т. А.. Последните не са взели становище по депозираните срещу тях искове и по въззивната жалба, не са релевирали защитни възражения и/или насрещни претенции, предвид процесуалната им пасивност и преклудираната възможност за попълване на делото с доказателства, основателността на предявените от ищцата установителни искове за собственост е предпоставена единствено от провеждането на надлежно доказване на твърдяното в нейна полза право на собственост, което е безспорно установено. Показанията на свидетелите А. и М. не обосновават друг извод. Ответникът И. не е оспорил възникването на правата на ищцата в качеството й на наследник, нито факта, че владее и стопанисва процесните имоти. Не е доказал твърдените от него факти и обстоятелства – че правото на собственост е било погасено с придобиването му по давност от праводателите му, както и че владее имота на годно правно основание – действителен договор за покупко – продажба с настъпил транслативен ефект, поради което искът по чл. 108 ЗС спрямо него също е основателен. Направеното възражение за задържане на имота не е подкрепено с конкретни твърдения за извършени дейности и разходи и доказателства за тяхната стойност.
Настоящият състав на ВКС, II г. о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК с обуславящо значение за решаващите изводи на въззивния съд и предопределил изхода на делото. Наведените оплаквания за неправилност на решението и за постановяването му в противоречие с практиката на ВКС по общо формулирания въпрос за исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС, касаят преценката и обсъждането на доказателствата, съответно обосноваността на изводите на съда във връзка с установената фактическа обстановка. Те не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на ТР № 1/2010 г., както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Това е така, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Липсата на общата предпоставка – конкретно формулиран правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело и включен в предмета на спора, сама по себе си е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на решението, без да е необходимо произнасяне по допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски на ответника по касация не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършването им, както и за техния размер.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № І – 115 от 10.01.2018 г. по в. гр. д. № 1576/2017 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: