О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 149
София, 05.03. 2012 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември, две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 946/2011г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. М. Г. и В. И. Г., чрез пълномощника им адв.Д. П., срещу въззивно решение от 22.06.2011г. по гр. дело № 1324/2009г. на Варненския окръжен съд в частта, с която : е оставено в сила решение №546/28.03.2006г. по гр.д.№ 2233/2002г. на Варненския районен съд; отхвърлен искът за делба на недвижим имот, съставляващ ПИ№1348 по КП”А. мак” заедно с построената върху него сграда; отхвърлен е искът за делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ едноетажна постройка в двора, състояща се от три стаи, коридор и тоалет – стоматологичен и АГ кабинети, чакалня и тоалет; отхвърлен е искът за делба на недвижим имот в [населено място], [улица], представляващ мчагазин на партерния етаж, ведно с избата под него; в частта,с която е отменено решението на първоинстанционния съд от 10.07.2006г. по гр.д.№2233/2002г. на Варненския районен съд и е оставена без уважение молбата за допълване на решение №546/28.03.2006г.
Изложени са твърдения за произнасяне в решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, а някои от тях са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Материалноправните въпроси са : „налице ли е признание на ищеца по иск за делба , че ответникът притежава идеална част от недвижим имот, ако в исковата молба са посочени правата в съсобствеността; кой е началният момент на погасителната давност за възражението за възстановяване на запазена част при завещание; за възможността на едно лице да стане собственик на постройка, след като не му е отстъпено право на строеж и без да се позовава на придобивна давност”. Сочи се противоречие с ППВС№7/1973г. и с решения на ВС и ВКС. Процесуалноправните въпроси са : по прилагането на чл.5, чл.235,ал.2 ГПК и чл.6 ЕКЗПЧОС относно задължението на съда да прилага точно закона, да осигури воденето на справедлив процес, да извърши преценка и анализ на всички доказателства, да обсъди констатирани противоречия в свидетелските показания като изложи мотиви относно кредитирането им. По тези въпроси се сочи противоречие с ППВС №7/1965г. и ТР№1/2001г., ОСГК. Прилагат се съдебни решения.
Ответниците по касация Л. М. К. и Л. Б. К., [населено място], оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението по съображения в писменото им становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С решение №1147/2008г. по гр.д.№1945/2007г. на ВКС, ІVг.о., е отменено въззивно решение № 1414/2006г. по гр.д.№1592/2006г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен искът за делба на едноетажна постройка в дворното място, находящо се в [населено място], [улица],№17, на магазина на партерния етаж на сградата, изградена в същия имот, ведно с прилежащата и изба и припадащите се идеални части от дворното място, както и на недвижим имот, съставляващ пл.№1348 по КП „А. м.”, м.”К.”, [населено място], ведно с построената сезонна постройка, както и в частта, с която тавански етаж /жилище, защриховано на скицата, л.350/, изба, понастоящем магазин за обувки, са допуснати до делба като прилежащи части на втория етаж в сградата, находяща се на [улица],№17. В отменената част делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Варненския окръжен съд. По отношение на жилището на втория решението на въззивния съд е влязло в сила.
При новото разглеждане с обжалваното въззивно решение е оставено в сила решение №546/2006г. по гр.д.№2233/2002г. в частта, с която е : допуснат до съдебна делба недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица],№17, представляващ жилище на таванския етаж /л.350 на скицата по делото/ при описаните квоти и съделители, отхвърлен искът за делба на недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица], №17 – едноетажна постройка в двора, състояща се от три стаи, коридор и тоалет – стоматологичен и АГ кабинет, чакалня и тоалет, – магазин на партерния етаж, ведно с избата под него, недвижим имот, находящ се в [населено място], м.”К.”, съставляващ ПИ № 1348 по КП”А. мак”, заедно с построената в него сезонна постройка. Отменено е допълнително решение № 1732/2006г. по гр.д.№2233/2002г., в частта, с която е отхвърлен искът на Л. К. и Л. К. за допускане на съдебна делба на избено помещение с площ 26,40 кв.м. в качеството му на прилежащо помещение към жилище на втория етаж с площ от 114,70 кв.м., находящо се в сградата на [улица] /лист 352 от скицата/, ведно с таванско помещение отгоре и 56% от подпокривното складово помещение, както и 16% ид.ч. от дворното място. Постановено е друго решение, с което е оставена без уважение молбата на С. М. Г. по чл.193 ГПК/отм./ за допълване на решение № 546/2006г. по гр.д.№2233/2002г. чрез допускане до съдебна делба на същото избено помещение като прилежащо към жилището на втория етаж.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищцата Л. К. и ответникът С. Г. са брат и сестра, наследници по закон –низходящи на К. Г., поч.19.05.1997г. и М. Г.,поч.22.10.1997г. По силата на нотариален акт № 166/1966г. и съдебна спогодба, сключена по гр.д.№3152/1990г. М. Г., К. Г. и синът им С. Г. са се легитимирали като собственици на недвижим имот – жилище с площ 114,70 кв.м., находящ се в жилищната сграда, построена в дворното място на [улица], ведно с прилежащите му избено помещение от 26,40 кв.м. и таванско помещение в подпокривното пространство, със съответните идеални части от дворното място, цялото с площ 320 кв.м. Наследодателката К. Г. е призната за собственик с нотариален акт №62/1972г. на недвижим имот –лозе, в [населено място], м.”К.” с площ 1000 кв.м. С договор за дарение по нотариален акт № 47/1983г. тя е дарила на ответника С. Г. ? ид.ч. от имота. Лозето е разделено на два реални дяла – единият е изключителна собственост на ответника, а другият в режим на СИО е бил собственост на К. и М. Г.. Със саморъчно завещание от 21.12.1995г. К. К. е назначила за свой единствен наследник ищцата Л. К.. По отношение оспорване на завещанието от ответника е прието, че то е написано и подписано от завещателката, поради което оспорването е неоснователно. При това положение по силата на универсалното завещателно разпореждане ищцата е собственик на ? ид.ч. от лозето, а в режим на СИО тя и съпругът и са собственици на останалата ? ид.ч., съгласно договор по нот.акт №39/1997г.С последния наследодателят М. Г. е продал на ищцата своите 4/6 ид.ч. от този имот.
По отношение на таванския етаж е прието, че съобразно разрешение за строеж от 1974г. и заключението на техническата експертиза таванът е бил преустроен в жилище, състоящо се от три стаи, хол, кухня, санитарни помещения и таванско помещение в подпокривното пространство. Преустройството обхванало промяна в конструктивнната височина на жилището на втория етаж чрез сваляне на междуетажната конструкция надолу с отнемане част от обема на жилището на втория етаж. Възникнали са два нови самостоятелни обекта на собственост, но в обема на предходните жилищен етаж и таван. Така обособеното жилище е станало собственост на лицата, собственици на втория етаж и тавана към 1974г. – М., К. Г. и С. Г.. То не е било предмет на делбата през 1990г. и е останало съсобствено между тези лица. След смъртта на К.Г. ищцата се легитимира като собственик на 5/12 ид.ч. от таванския жилищен етаж по силата на завещанието. С договор за покупко-продажба по нотариален акт № 21/1997г. наследодателят М. Г. е продал на ищцата по време на брака и с ищеца Л. К. 4/6 ид.ч. от таванския жилищен етаж.С влязло в сила решение от 21.11.2001г. по гр.д.№2467/1997г. исковете за прогласяване на сделката за недействителна спрямо С. Г. са отхвърлени. По този договор на ищците са продадени 5/12 ид.ч. от имота. При това положение квотите в съсобствеността на таванския етаж на страните са 2/12 ид.ч. за С. Г., 5/12 ид.ч. лично за ищцата Л. К. и 5/12 ид.ч. за нея и ищеца Л. К. в режим на СИО.
По възражението на касатора за намаляване на завещанието и попълване на запазената му част от наследството на К.Г. въззивният съд е приел, че то е погасено по давност. Завещанието е публично, обявено на 13.11.1997г. и с искането за обявяването му правата на заветника са упражнени. Искането за възстановяване на запазената част е направено от Г. на 01.04.2003г. – след изтичане на давностния срок. Във връзка с дадените в отменителното решение указания на ВКС, въззивният съд е приел, че исковата молба за делба от 05.07.2002г., в която се сочи като делбен имот и лозето в м.”К.”, в което предвид завещанието ответникът по иска не би имал право на собственост, не представлява признание на вземането за възстановяване на запазената част по смисъла на чл.116,б.”а” ЗЗД. Признание на вземането от длъжника е волеизявление към кредитора, с което ясно и категорично следва да се посочи вземането, а не фактическия състав, от което то произтича. В исковата молба липсва признание на правото на ответника за възстановяване запазената част от наследството на Г.. Самата искова молба е била нередовна по отношение на твърденията за съсобственост и съдържа очевидно противоречие между обстоятелствената част, в която ищцата изрично се позовава на завещанието, и петитума, в който лозето е посочено като съсобствено.
По отношение на едноетажната постройка в двора, състояща се от три стаи, коридор и тоалет – стоматологичен и АГ кабинет,чакалня, въззивният съд е приел, че имотът е строен, вкл. и преустроен в складово помещение към аптека №12 /1962г./ с доизграждане на нови помещения преди Г. през 1966г. да придобие 50кв.м. идеална част от дворното място и по силата на приращението е станал собственост на съсобствениците на земята – родителите му и трети на делото лица. Изводите са направени въз основа на техническата документация, експертното заключение и гласните доказателства. По възражението за придобивна давност съдът е приел, че Г., чиято е доказателствената тежест, не е доказал да е владял помещенията. След функционалното свързване на преустроените складове със сградата, те са станали принадлежност към аптеката /магазин/ на партерния етаж. Този обект е отчужден и през 1992г. реституиран. Правата на М. и К. Г. в този самостоятелен обект на собственост са придобити от ищцата и съпруга и по силата на завещателното разпореждане и договора за продажба по нот.акт № 21/1997г. След като няма права в съсобствеността на този имот, искането на ответника за включване на имота в делбената маса е неоснователно.
По иска за делба на изба с площ 26,40 кв.м. е прието, че се касае не за прилежащо помещение към жилището на втория етаж, а за самостоятелен обект на собственост – магазин. Той не е включен по надлежния ред в делбената маса, поради което искането на Г. за допълване на решението, чрез допускането му до делба е неоснователно.
Поставените от касатора материалноправни въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на решението на сочените основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК. Това е така, защото приетото от въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с разясненията на ППВС№7/1973г. и дадените с отменителното решение на ВКС указания относно това, какво трябва да се разбира под упражняване право на завещание и кой е началният момент на погасителната давност за иска, с който се упражнява правото на възстановяване на запазена част. Въпросът дали е налице признание на ищеца по иск за делба , че ответникът притежава идеална част от недвижим имот, ако в исковата молба са посочени правата в съсобствеността, също не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението на основание чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Приложените съдебни решения не разглеждат идентичен правен въпрос и са неотносими. Решение №816/1991г. по гр.д.№609/1991г., ВС третира неотносим към разглежданата хипотеза въпрос – че с представянето на завещанието по предявен срещу него иск за делба, назначеният наследник изразява приемането и упражняването на правата по завещанието. Решение №596/1991г. по гр.д.№353/1991г. приема, че се погасява по давност искът за намаляване на завещателните разпореждания, което в случая също не е релевантен към разглеждания спор въпрос предвид и даденото решение в ППВС№7/1973г. Не е налице противоречие и с приложеното решение №671/2000г. по гр.д.№689/1999г., ВКС, третиращо различен въпрос – за възможността чрез предявяване на иск за делба от оспорващия завещателното разпореждане наследник с права по чл.30,ал.1 ЗН да бъде прекъсната погасителната давност за предявяване иска за възстановяване на запазената му част срещу назначения с универсалното завещание наследник. Даденото от въззивния съд разрешение в обжалваното решение не противоречи, а съответства на приетото в цитираното решение на ВКС относно това, че давността по силата на чл.116,б.”а” ЗЗД се прекъсва само с признаване на вземането от страна на длъжника. Когато длъжникът признае, че е съществувал един юридически факт или едно правоотношение, които са породили дадено вземане, това още не означава признаване на самото вземане. В този смисъл е и приложеното решение №220/1969г. по гр.д№2209/1968г., ВС. Не налице основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане касационно обжалване по така повдигнатите материалноправни въпроси, тъй касаторът не е изложил релевантни доводи за приложимостта на това основание съобразно указанията, дадени с ТР№1/2009г., ОСГТК, а именно че разгледаните от въззивния съд правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото т.е. за разглеждането на тези въпроси да допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването и с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато е налице непълна или неясна правна норма, за да се създаде съдебна практика по прилагането и. Даденото от въззивния съд решение е съобразено с установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл.116,б.”а” ГПК,в т.ч. посочената от касатора, съгласно която признанието по смисъла на цитираната норма е налице тогава, когато се признава съществуването на задължение, кореспондиращо на признатото право, признанието трябва да съдържа съществуващото субективно право, каквото въззивният съд е приел че не представлява исковата молба за делба в която при противоречиви твърдения в обстоятелствената част и при изрично позоваване на правата по универсалното завещание, в петитума лозето е посочено като съсобствено.
Въпросът за възможността на едно лице да стане собственик на постройка, след като не му е отстъпено право на строеж и без да се позовава на придобивна давност не е обусловил изхода на делото. Липсва релевантност на този въпрос като значим за делото, тъй като той не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Ето защо и съгласно ТР№1/2009г., ОСГТК той не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението. С оглед основните изводи, че едноетажната постройка в дворното място не е придобита по давност от касатора, а по силата на чл.92 ЗС е собственост на собствениците на мястото към момента на изграждането и, поставеният за възможността едно лице да стане собственик на постройка без учредена суперфиция и позоваване на давност е неотносим към разглеждания случай.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси също не могат да обусловят допускане касационно обжалване на решението. Въпросите относно обосноваността на съдебния акт не могат да се използват пряко като основание за допустимост на касационната жалба, тъй като касаят нейната основателност по съществото на спора. При въведеното с ГПК/ Обн. ДВ №59/20.07.2007г./ само факултативно касационно обжалване на въззивните решения е необходимо да бъдат изпълнени и допълнителни изисквания за подбора на жалбите, които ще бъдат допуснати до разглеждането им по същество. Необосноваността на въззивното решение би могла единствено да послужи като основание за касиране поради неправилност, но не и като основание за допустимост на касационното обжалване, което пък е предварителен въпрос за селекция на жалбите. Тя се отнася до опорочаване истинността на изводите на въззивния съд по фактите, което не е във връзка с изискването за наличие на произнасяне по правен въпрос при липса на практика, в отклонение или при противоречива практика по приложението на закона съобразно изискването на разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК. В този смисъл са и разясненията, дадени с ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Процесуалноправните въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото, също не може да обуслови допускане касационно обжалване на решението, тъй като въззивният съд в съответствие с установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл.235,ал.2 ГПК /съотв.чл.188 ГПК/отм./ е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, въз основа на които е посочил, че намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въз основа на този анализ е извел извод за неизпълнена доказателствена тежест в процеса от страна на касатора за приетите като недоказани негови твърдения. Гласните доказателства също са обсъдени в съвкупност като е посочено кои се кредитират и кои не и при каква взаимовръзка с останалия доказателствен материал по делото. В останалата си част посоченото в изложението относно прилагане разпоредбата на чл.5 ГПК не може самостоятелно да обуслови допускане касационно обжалване на решението, тъй като не представлява конкретен формулиран правен въпрос, обусловил изхода на делото.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Не е направено искане за присъждане на разноски в настоящото производство от ответниците по касация и не се представят доказателства, поради което този въпрос не следва да се обсъжда.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 22.06.2011г. по гр. дело № 1324/2009г. на Варненския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: