О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 336
София, 03.08.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 04.05.2016 две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 1712/2016 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№1789/29.02.2016г.,подадена от Б. П. Ц.,чрез особения му представител адвокат Л. В.,против решение №540/17.12.2015г. на Врачански окръжен съд,постановено по в.гр.д.№641/2015г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение №560/15.06.2015г. постановено по гр.д.№3602/2014г. по описа на Врачански районен съд-за допускане извършването на делба между Ц. П. А. и Б. П. Ц. на недвижим имот,с административен адрес:гр.К., [улица],описан решението,при дялове 5/8 идеални части за Ц. П. А. и 3/8 идеални части за Б. П. Ц.,като е признато за доказано,на основание член 194,ал.3,вр. с ал.2 ГПК оспорването от страна на Ц. П. А. истинността на представеното от Б. П. Ц. завещателно писмо от С. Р. М. от 10.04.2003г.,при което е изключено от доказателствата по делото.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно и се иска неговата отмяна.
С решаващите си мотиви въззивният съд е приел,че в резултат извършен анализ и правна преценка на доказателствата, събрани в производството, относими към правата на страните по повод предявения иск за съдебна делба, обосновано и в съответствие с установеното пред него,съдът е изключил от доказателствата оспореното завещателно писмо от наследодателката С. Р. М.,като е допуснал до делба описания в исковата молба сънаследствен имот, ведно с подобренията в него при права 5/8 ид.части за ищцата и 3/8 ид.части за ответника.Съдът е посочил,че е неоснователно възражението на съделителя Б. Ц.,че доказателствената тежест по отношение на истинността на оспорения документ пада върху ищцата Ц. А.,тъй като този документ,по своя характер е частен свидетелстващ такъв,при което съобразно разпоредбата на чл.193,ал.3,изр.2 от ГПК при оспорването му,когато не носи подписа на страната,която го оспорва, тежестта за доказване на истинността пада върху страната,която го е представила.В тази връзка съдът е отчел обстоятелството,че на съделителя Б. Ц. на два пъти е била давана такава възможност,но той е заявил,че няма да ангажира доказателства във връзка с направеното оспорване,като е направил такова изявление и във въззивната жалба,а и ангажирането на доказателства пред въззивната инстанция е процесуално недопустимо с оглед наличието на преклузия,поради което правилно,оспореното завещателно писмо е било изключено от доказателствата по делото.Наред с това,съдът е посочил,че още с писмения си отговор, ответникът Б. Ц. е заявил,че отказът от наследство касае само част от наследството от наследодателя П. М.,при което е бил длъжен и да ангажира доказателства в насока на поддържаната недействителност на отказа,тъй като по смисъла на член 54,ал.1 ЗН доказателствената тежест за установяване на такава недйствиетелност е на страната,която се позовава на нея. В тази връзка,съдът изрично е отбелязъл,че доказателствата,които последният е поискал да се съберат пред районния съд касаят извършването на подобрения в наследствения имот и са относими към втората фаза на делбата, при което правилно е отказано събирането им към този етап на развитие на производството,а по отношение ангажирането на доказателства, във връзка с направеното оспорване на валидността на направения отказ от наследство,това е следвало да се извърши в срока по чл.131, ал.1 във вр. с ал.3 от ГПК или най-късно в първото по делото съдебно заседание пред районния съд и след като не е сторено е налице преклузията по чл.133 от ГПК.С оглед на извършения анализ и преценка на доказателствата по делото,съдът е стигнал до извода,че материалната доказателствена сила на удостоверението на ВРС, удостоверяващо извършен отказ от наследството на наследодателя П. М. от страна на съделителя Б. Ц. не е оборена,при което то се цени заедно с останалите доказателства относими към правата на страните,при които се допуска делбата между страните.
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване,касаторът заявява,че са налице хипотезите на член 280,ал.1,т.1 и т. 3 ГПК,като формулира правни въпроси разрешени от съда,с обжалвното въззивно решение/цитирам/:
„Основания по член 280,ал.1,т.1 от ГПК.
1.Допустимо ли е въззивния съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение за делото,за които районният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване и без да извърши нов доклад по делото по чл.146,т.4 и 5 от ГПК?”,който е разрешен в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос,възприето със задължителната практика на ВКС- решение на ВКС,постановено по реда на член 290 ГПК,а именно:
Решение №367/12.12.2012г. постановено по гр.д.№155/2012г. по описа на ВКС,Іго,според което въззивният съд е длъжен да следи за спазването на член 146 ГПК за разпределяне на доказателствената тежест между страните и при нарушение да повтори опороченото действие като извърши доклад по делото и укаже на страните кои са фактите,които се нуждаят от доказване.
Касаторът навежда доводи,че и двете съдебни инстанции не му указали,а си били длъжни да направят това,че доказателствената тежест за установяване на отказа му от наследството,останало на наследодателя му П. М. е негова,поради което според него въззивният съд е следвало да извърши нов доклад по делото за това.
Въпреки,че този въпрос е неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд,които са свързани със задължението му да разгледа оплакванията,изложение във въззивната жалба на ответника,настоящ касатор,като в последната има такива само за неправилно разпределяне на доказателствената тежест,следователно такъв въпрос не е разрешаван с обжалваното въззивно решение.Нещо повече,съдържащото се твърдение за липса на такива указания в доклада на първоинстанционния съд,не отговоря на данните по делото,защото с изготвения проект, обективиран с определение №312/10.02.2015г./лист 23 от делото/,съдът е посочил,че с писмения си отговор ответникът Б. Ц. е заявил,че се е отказал от наследството на баща си П. Ц. частично и отказът му е недействителен,като изрично му е указал,че в негова тежест е да докаже така наведените фактически твърдения.
В точка втора от изложението си,касаторът посочва/цитирам/:
„2.Представлява ли приемане на наследството ползването на движимите вещи и инструменти на наследодателя,живеене,ползване и извършване на подобрения в наследствения имот?”,като се прилага задължителна практика на ВКС в тази връзка.
Така формулираният въпрос също е неотносим към приетото с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,тъй като твърдението на ответника,настоящ касатор за недействителност на отказа му от наследство,респективно за наличие на приемането му чрез други действия,е останало недоказано,тъй като не са ангажирани доказателства в тази насока от последния,поради което и сочената задължителна практика също е неотносима.
По отношение за наличие на твърдяната от касатора хипотеза на член 280,ал.1,т.3 ГПК,последният във втората част от изложението си формулира четири правни въпроса,относно:нищожен ли е отказът от наследство,направен след фактическото приемане на наследството, изразяващо се в приемане на движими вещи;кой от съделителите носи доказателствената тежест за установяване на благоприятния за него положителен факт на отказ от наследство;при оспорване на удостоверението,издадено от районния съд,удостоверяващо отказа от наследство,дали последното продължава да се ползва с материална доказателствена сила;поражда ли правни последици направения след приемане на наследството чрез конклудентни действия отказ от наследство.
Съгласно приетото с т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да изложи точна и ясно формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото и обусловил правните изводи на съда,разрешен в обжалваното въззивно решение,като ВКС не е задължен да го извежда от изложението му по член 284,ал.3 ГПК,тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна.
С оглед изложеното с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,съдът не се е произнасял и не е разрешавал така формулираните от касатора правни въпроси,поради което е налице липса на формулиран правен въпрос, относим към решаващите мотиви.
Ето защо,касационният съд намира,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №540/17.12.2015. на Врачански окръжен съд,постановено по в.гр.д.№641/2015г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: