О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 477
гр. София, 21.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2367 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба на М. С. С. и Б. С. С., чрез адвокат И. Г., както и по касационна жалба на С. Б. С., чрез адвокат Д. Е., подадени срещу решение № 222 от 22.02.2019 г. по гр. дело № 706/2018 г. на Пловдивския окръжен съд.
С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е отменил решение № 20 от 18.01.2018 г. по гр. дело № 354/2016 г. на Районен съд – Асеновград в частта му за допускане до делба на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда № ***** по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], ет. 1, обект 2, който обект попада в сграда 2, разположена в поземлен имот № ***, с предназначение на обекта: за търговска дейност, брой нива на обекта: 1, площ по документи: 64.24 кв. м, прилежащи части: избено помещение № 17 – 6.69 кв. м и 6.195 % ид. ч. от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж № ***** и *****, под обекта: няма, над обекта: № *****, при следните квоти: за С. Б. С. – 1/2 ид. ч., за Б. С. С. – 1/4 ид. ч. и за М. С. С. – 1/4 ид. ч., като вместо това е отхвърлил иска за делба на този имот. Потвърдил е първоинстанционното решение в частта, в която Районен съд – Асеновград е допуснал до делба между горепосочените съделители и при горепосочените квоти следните имоти: самостоятелен обект в сграда № ***** по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], вх. Б, ет. 3, ап. 3, който обект попада в сграда 10, разположена в поземлен имот № ***, с предназначение на обекта: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, площ по документи: 97.50 кв. м, прилежащи части: изба № 3, таван № 3 и 10.49 % ид. ч. от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж № *****, *****, под обекта: № *****, над обекта: № *****; самостоятелен обект в сграда № ***** по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], ул. „6-и януари“ ет. 1, обект 2, който обект попада в сграда 1, разположена в поземлен имот № ***, с предназначение на обекта: за търговска дейност, брой нива на обекта: 1, площ по документи: 27.80 кв. м, прилежащи части: 0.888 % ид. ч. от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж № *****, под обекта: № *****, над обекта: № ***** и *****; самостоятелен обект в сграда № ***** по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], ул. „6-и януари“ ет. 1, обект 1, който обект попада в сграда 1, разположена в поземлен имот № ***, с предназначение на обекта: за търговска дейност, брой нива на обекта: 1, площ по документи: 54.85 кв. м, прилежащи части: 1.753 % ид. ч. от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж № ***** и *****, под обекта: № *****, над обекта: № *****, ***** и *****; 2.641 ид. ч. от 66 % от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], ул. „6-и януари“ № 1а, площ: 545 кв. м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за обществен обект, комплекс, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 5012, кв. 80, парцел **; съседи: ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***.
При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил, че М. С. и Б. С. са деца на С. С. от брака му с Л. С., прекратен с решение от 29.12.2014 г. по бр. д. № 5577/2014 г. на ПРС, като процесните имоти били придобити по време на този брак. За да отхвърли иска за делба за имота с идентификатор *****, съдът е приел, че по делото се установява, че същият е бил закупен изцяло със средства, дарени от бащата на С. С., поради което е станал лична собственост на С. С. по трансформация. За останалите имоти Пловдивският окръжен съд е приел, че са били придобити при условията на съвместен принос на двамата съпрузи, както и че е недопустимо в производството по делба да се определя инцидентно по-голям дял на някой от съпрузите от придобитото имущество поради по-големия му принос. Визирал е и че по-голям дял се определя при предявен иск по чл. 29, ал. 3 СК от цялото имущество, придобито в режим на СИО, а не само по отношение на отделни имоти. Въззивният съд се е позовал на мотивите на ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС (т.4) и ТР № 2/27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС (т.1) и е приел, че в общия случай, когато съпругът, претендиращ определен имот да е негово лично имущество в резултат на трансформация на лични средства, не е регистриран като едноличен търговец, лично е имуществото по чл. 22, ал. 1 СК, т. е. това придобито преди брака, придобитото по време на брака по наследство и по дарение, както и вещните права, придобити в резултат от насочване на принудителното изпълнение за личен дълг на другия съпруг върху имот в режим на СИО. Посочил е, че когато липсва какъвто и да е съвместен принос от страна на единия съпруг – нито с влагане на средства, нито с труд, нито с грижи за децата или домакинството, може да се приеме, че и трудовите доходи на другия съпруг, както и обезщетенията при пенсиониране, съставляват лично имущество, както и че когато тези доходи бъдат употребени за придобиване на определени вещни права, последните ще бъдат лично имущество по трансформация. Съдът е изложил съображения, че по делото не се установява Л. С. да не е имала принос под каквато и да е форма при придобиване на семейното имущество, а са налице доказателства за обратното – за наличието на такъв принос. Направил е извод, че при придобиването на имотите С. С. и Л. С. не са били в период на фактическа раздяла, включително по времето когато ищецът е работил в Англия.
М. С. С. и Б. С. С. обжалват въззивното решение в частта, в която е отменено решение № 20 от 18.01.2018 г. по гр. дело № 354/2016 г. на Районен съд – Асеновград в частта му за допускане до делба на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда № ***** по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], ет. 1, обект 2, и искът за делба на този имот е отхвърлен от въззивния съд.
Жалбоподателите считат въззивното решение в обжалваната от тях част за неправилно поради нарушаване на материалния закон, необоснованост и противоречие с практиката на ВКС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулират следните материалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е да бъде изключен от делбената маса имот, който към момента на постановяване на съдебното решение се намира в патримониума на съделителите съгласно необезсилен документ за собственост.
По този въпрос жалбоподателите излагат, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че те се легитимират като собственици на 1/2 ид. ч. от гореописания имот по силата на извършено дарение, като нотариалният акт не е обезсилен.
По така формулирания въпрос жалбоподателите се позовават на противоречие на обжалваното решение с практиката на съдилищата в България, като визират определение № 26354/ 29.12.2014 г. по гр. д. № 10736/2013 г. на Софийски градски съд, съгласно което: „При наличието на извършено разпореждане с този имот в полза на трето лице преди образуването на производството по делото, иск за установяване, че имотът е лична собственост на ищеца към настоящия момент се явява процесуално недопустим, тъй като за последния липсва правен интерес от този вид съдебна защита, а с нормата на чл. 124, ал. 1 ГПК съществуването на такъв интерес е регламентирано от законодателя като абсолютна положителна процесуална предпоставка за предявяването на установителните искове. От друга страна: правната възможност за установяване на вещно право на собственост към минал момент е допустимо само в изрично предвидените в закона случаи, каквато хипотеза разпоредбата на чл. 23, ал. 1 СК не регламентира.“. Жалбоподателите се позовават и на разпоредбите на чл. 280, ал. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като основания за допускане на касационно обжалване. Считат, че ищецът въобще не е следвало да завежда дело за делба на имота с идентификатор *****, след като е твърдял, че е негова лична собственост.
2. Допустимо ли е да се разглежда в делбено производство между бившия съпруг и частните правоприемници на другия бивш съпруг възражение за трансформация на лично имущество по чл. 23 СК на съделителя-бивш съпруг.
И по отношение на този въпрос М. С. и Б. С. се позовават на наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, както и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради „уникалния характер“ на случая.
3. Допустимо ли е да бъде установена и призната трансформация на лично имущество по реда на чл. 23 СК по иск на един от бившите съпрузи върху имот, за който имот, за да бъде изначално закупен, е следвало купувачът, като лице с професия „военен“, да е сключил граждански брак към датата на закупуването.
Жалбоподателите сочат, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че закупуването на горепосочения имот е било възможно само и единствено, защото С. и Л. С. са имали към този момент граждански брак, поради което намират решението за непълно и недостатъчно мотивирано. Считат, че по този въпрос следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. последно ГПК, поради противоречие на решението с решение № 14/16.02.2017 г. по гр. д. № 2691/2016 г., II г. о. на ВКС и решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г., II т. о. на ВКС, както и на основание чл. 280, ал. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излагат, че некоментирането на факта, че едно от условията за покупка на жилище от военнослужещ към 1991 г. е било последният да е сключил граждански брак, е довело до непълнота на въззивното решение, а оттам – и до погрешни изводи.
4. Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, с което признава трансформация на лично имущество по реда на чл. 23 от СК, за имот, в случай, че не е проведено (достатъчно) пълно доказване, което да установи по категоричен и недвусмислен начин какъв е характерът на вложените в закупуването на имота пари.
По този въпрос жалбоподателите се позовават на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК като основание за касационно обжалване. Твърдят, че събраните по делото доказателства категорично са показали, че в случая не е налице трансформация на лично имущество.
С. Б. С. обжалва въззивното решение в частта, в която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, като го счита за неправилно и незаконосъобразно.
В изложението към касационната жалба С. С. формулира следните въпроси, за които твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:
1. Представляват ли съпружеска имуществена общност средствата, получени от единия съпруг като обезщетение по повод излизането му в пенсия за прослужено време и старост, и влагането им в покупката на недвижим имот обуславя ли индивидуална собственост на този съпруг върху имота в размера на вложените средства от това обезщетение.
Намира, че изводите на въззивния съд по този въпрос противоречат на ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което критерият за преобразуване на лично имущество в закупения по време на брака имот е изцяло обективен, като се изследва характерът на вложените в придобиването средства – дали са лични или общи, и наличието на принос на другия съпруг е без значение.
Твърди, че по така формулирания въпрос решението на Окръжен съд – Пловдив противоречи също на решение № 364/29.04.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на ВКС, I г. о., в което е прието, че „трудовите възнаграждения и полагащите се обезщетения, свързани с трудово правоотношение и обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди представляват вземания на този, на когото са присъдени, а върху вземанията на единия съпруг не възниква СИО.”. Счита, че възприетото в цитираното решение се отнася и до обезщетенията във връзка с пенсиониране, респ. и до получаваната лична пенсия.
Позовава се на противоречие на обжалваното решение с решение № 264/21.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2060/2016 г. и решение № 86/14.07.2016 г. по гр. д. № 914/2016 г. на ВКС, II г. о. В първото е прието, че паричните влогове са лична собственост на съпруга, титуляр на същите, а в случай, че съпругът, който не е титуляр на влога, е допринесъл за набирането на средствата по тях, той разполага възможността да защити правата си по реда на чл. 30 СК; съгласно второто решение плащанията на недвижим имот с парични средства, набрани по сметка на ЧСИ, която е нейна лична, а не служебна сметка, обуславя трансформация на нейни лични средства и закупеният с тях имот по време на брак е нейна лична собственост.
2. Изплащането на отпуснат кредит за закупуване на недвижим имот по време на брака изцяло със средствата от отпусната лична пенсия на съпруга за изслужено време и старост, чрез превод от негова банкова сметка, представлява ли трансформация на негово лично имущество и обуславя ли индивидуална собственост върху имота в частта на кредита, изплатен изцяло от пенсиите му.
По този въпрос жалбоподателят счита, че възприетото във въззивното решение, че изплащането на кредит с изцяло лични средства от получавана лична пенсия не обуславя трансформация на лично имущество, защото не се касаело за изплащане със средства от продаден друг личен имот, противоречи на визираните по-горе ТР № 5/2013 г., решение № 364/29.04.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г., решение № 264/21.03.2017 г. по гр. д. № 2060/2016 г. и решение № 86/2016 по гр. д. № 914/2016 г. на ВКС по изложените във връзка с тях съображения.
3. Изплащането на част от продажната цена на недвижим имот чрез парични преводи на средства от полаган от единия съпруг труд в чужбина обуславя ли негова индивидуална собственост върху закупения имот в квота, съответстваща на размера на тези средства спрямо пълната цена на имота. Какво е обстоятелственото значение за приноса на другия съпруг към придобиването на имотите на факта, че по време на покупката на имотите съпрузите не са живели в едно домакинство, а децата им са били навършили пълнолетие и само фактическата раздяла ли е фактът, който би изключил приноса на другия съпруг в придобиването на имота с такива средства.
По третия формулиран материалноправен въпрос С. С. се позовава на противоречие с ТР № 5/2013 г. и решение № 364/29.04.2010 г. по гр. д № 909/2009 г., по изложените по-горе съображения. Излага, че с решение № 364/29.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 909/2009 г., ВКС се е произнесъл по въпроса „основание ли е влагането на суми от обезщетение за неизплатени трудови възнаграждения за работа в чужбина и за имуществени и неимуществени вреди от работа в чужбина в придобиването на недвижим имот по време на брака за изключване на приноса на другия съпруг и признаване на пълна трансформация”, като съдът е приел, че трудовите възнаграждения и полагащите се обезщетения, свързани с трудовото правоотношение, и обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди представляват вземания на този, на когото са присъдени, както и че когато средствата за покупка са набрани от трудови възнаграждения или обезщетения във връзка с трудови правоотношения и страните не са били в общо домакинство, защото единият от тях е работел в чужбина, а също и грижите за децата като принос следва да бъдат отнесени към деца по смисъла на закона, т. е. до навършване на пълнолетие, то неправилно е да се приеме, че само фактическата раздяла на страните би оборила презумпцията за съвместен принос.
За да обоснове наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, С. С. навежда доводи, че с приемането на новия СК и преуреждане на материята за имуществените отношения между съпрузите принципни постановки относно СИО, съществували до 2009 г., са отпаднали с обратна сила за заварените бракове, което е породило много спорове след прекратяването им. В тази връзка счита, че произнасянето на ВКС по поставените от него въпроси би представлявало развитие на правото в частта на характера на средствата от трудово възнаграждение и лична пенсия, пенсионните обезщетения, изключването на принос на другия съпруг в придобиването на средствата, когато страните нямат общо домакинство, а не само при фактическа раздяла.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата страна.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска, и които не попадат в изключенията на 280, ал. 3 ГПК.
Първоинстанционното дело е образувано по искова молба на С. Б. С., с която срещу М. С. С. и Б. С. С. са предявени обективно съединени искове за съдебна делба. В исковата молба се твърди, че ответниците по исковете са деца на ищеца от брака му с Л. С., прекратен с решение от 29.12.2014 г. по бр. д. № 5577/2014 г. на ПРС, II бр. с. време на брака двамата съпрузи придобили множество имоти. С нотариален акт за покупко-продажба № 48/9.05.2001 г. закупили апартамент № 3, на трети жилищен етаж, в жилищен блок на адрес: [населено място], [улица], вх. Б, с площ от 97.50 кв. м, ведно с избено помещение № 3 и 10.49 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, който апартамент е идентичен със самостоятелен обект с идентификатор *****. Ищецът твърди, че част от продажната цена в размер от 36 000 лв. – 8 600 лв., преведена по сметка на продавачите, както и платените в брой 2 400 лв., представлявали лични средства единствено на него, тъй като били част от полученото от него обезщетение при пенсионирането му. Ползваният за доплащане на останалата част от цената кредит от „Банка „ДСК” в размер на 25 000 лв. бил изплатен само със средства от неговата пенсия. По отношение на този имот ищецът претендира да е индивидуален собственик, а при условие на евентуалност твърди, че е индивидуален собственик поради влагане на лични средства на 11000/36000 ид. ч. и на 9/10 от останалите 25000/36000 ид. ч. в режим на СИО поради по-голям принос. Относно самостоятелни обекти с идентификатори ***** и *****, находящи се на адрес: [населено място], [улица], ет. 1, представляващи обект 1 и обект 2, с предназначение: за търговска дейност, придобити въз основа на нотариални актове за покупко-продажба на право на строеж №№ 74 и 75 от 7.11.2007 г., С. С. твърди, че заплатил капаро в размер съответно от 56 970 евро и 44 933.10 евро, като по-голяма част от средствата, необходими за заплащане на капарото, били негови лични, които той реализирал от работа във Великобритания. Твърди, че на 1.02.2004 г. заминал за Великобритания, където работил без прекъсване до 23.12.2013 г. Останалата необходима сума, необходима за придобиване на горепосочените два имота, включително за заплащане на сумите по договора за строеж на същите, била осигурена от изпращани от него пари от Великобритания, както и от продажба на семеен имот. През 2007 г. и през 2010 г. изтеглил кредити от „Алфа банк – клон България“ и от „Българо-Американска кредитна банка” за изплащане на остатъка от продажната цена, като кредитите били изплатени със средствата, които изпращал от Англия. Относно самостоятелен обект с идентификатор ***** ищецът твърди, че е индивидуален собственик на 28973/112410 ид. ч. и на 9/10 ид.ч. от останалите 83437/112410 ид. ч. в режим на СИО поради по-голям принос. За самостоятелен обект с идентификатор ***** сочи, че придобил в индивидуална собственост 14684/56970 ид. ч. и 9/10 от придобитите в режим на СИО 42286/56970 ид. ч. поради по-голям принос. С нотариален акт № 93/10.09.2012 г. С. С. и Л. С. придобили 2.641 % ид. ч. от 66 % от ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], с площ от 56 кв. м. Този имот представлявал прилежаща част към самостоятелните обекти в сградата, построени върху него, с идентификатори ***** и *****. По отношение на този имот ищецът претендира за 9/10 ид. ч. поради по-голям принос. Двамата съпрузи придобили с договор от 18.09.1991 г. за продажба на държавен недвижим имот от Военножилищния фонд апартамент в [населено място], на [улица], [жилищен адрес] идентичен със самостоятелен обект с идентификатор *****. В исковата молба се твърди, че сумата за апартамента била изплатена изцяло със средства, дарени от бащата на ищеца и преведени от неговата спестовна книжка от ДСК – Ведраре по сметка на продавача. По отношение на този имот също се твърди, че е индивидуална собственост на С. С. поради трансформация на лични средства. Ищецът твърди и че наемите от част от имотите били събирани от съпругата му, но те произхождали от лично имущество на ищеца и добивите от тях представлявали личен принос в придобиване на имуществото в режим на СИО. През периода от 2004 г. до 2013 г., когато С. С. работил във Великобритания, децата от брака (ответниците по исковата молба) били пълнолетни, съпругата не полагала никакви грижи нито за него, нито за тях, поради което няма принос в придобитите от него средства и имущества.
С отговорите на исковата молба ответниците са оспорили посочените от ищеца квоти в съсобствеността с твърденията, че притежават по 1/4 ид. ч. от правото на собственост върху делбените имоти по силата на договор за дарение, оформен с нотариален акт № 123/2015 г., с който майка им Л. С. им прехвърлила притежаваната от нея общо 1/2 ид. ч. от имотите. Считат, че след развода квотите на всеки от бившите съпрузи (техни родителите) от имотите са били равни – по 1/2 ид. ч.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът, позоваващ се на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да формулира ясно материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Едновременно с това, изложението следва да бъде аргументирано и с наличието на допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
По първия въпрос, формулиран в касационната жалба на М. С. и Б. С., жалбоподателите не са навели никакви релевантни доводи за приложение разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Визираното от тях определение на Софийски градски съд се отнася до различна хипотеза. Същевременно решението на въззивния съд в частта, в която имотът с идентификатор ***** е изключен от делбата, не е вероятно нищожно, нито вероятно недопустимо или неправилно. В правомощията на съда съгласно чл. 344, ал. 1 ГПК е определянето на реалните дялове от съсобствеността на всеки съделител, независимо от това с какви права страните се легитимират формално съгласно документите им за собственост. Това означава и отхвърляне на иск за делба за имот, по отношение на който съсобственост не е установена по делото. Следва да се има предвид и че съгласно Тълкувателно решение № 3/29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК подлежат само констативните нотариални актове, но не и тези, удостоверяващи сделки за прехвърляне, изменяне или прекратяване на вещно право върху недвижим имот.
По втория въпрос от изложението М. С. и Б. С. също не са аргументирали доводи за приложение разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице и някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Следва да се отбележи, че в делбеното производство се установяват правата на собственост на всеки от съделителите, като съобразно наведените възражения това може да означава и проверка правата на техните праводатели. В тази връзка е недопустимо предявяването на конститутивни искове за собственост, както е отбелязал и въззивният съд.
Третият въпрос въобще не е обсъждан от съда в обжалваното решение и поради това същият не е обусловил решаващите му изводи. Ето защо този въпрос не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Четвъртият въпрос по същество представлява оплакване за неправилност на решението поради неговата необоснованост. Ето защо това не е въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящ допускане на касационно обжалване, а основание за касационно обжалване по чл. 281 ГПК. Последното, обаче, може да бъде разгледано от ВКС едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос, формулиран на първо място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на С. С..
Не е налице соченото от С. С. противоречие на въззивното решение с посочената от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и съдебна практика на ВКС.
Въззивното решение не влиза в противоречие с ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. дело № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като последното не е разглеждало въпроса дали влагането на парични средства от получено обезщетение при пенсиониране в закупуване на имот обуславя индивидуална собственост върху имота на съпруга, получил обезщетението. В същото не е коментирано и какъв е характерът на такива средства.
Решение № 264/21.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2060/2016 г. и решение № 86/14.07.2016 г. по гр. д. № 914/2016 г. на ВКС, II г. о. са неотносими към настоящия казус, тъй като се отнасят до хипотези относно суми по парични влогове на съпрузи, заварени от действието на новия СК от 2009 г., докато имотът, за който С. С. претендира да е закупен със средства, получени при пенсионирането му, е придобит при действието на СК от 1985 г. (отм.). Тъй като моментът на придобиването определя и приложимия закон относно имуществените отношения между съпрузите по повод вещните права върху недвижимия имот, при отговора на въпроса дали в случая е налице трансформация на лични средства следва да се съобразят разпоредбите на СК от 1985 г. (отм.). Съществена е разликата в правната уредба на влоговете съгласно СК от 1985 г. (отм.) и СК от 2009 г. – според първия (чл. 19, ал.1) влоговете, придобити от съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос, представляват семейна имуществена общност, а според втория (по арг. от чл. 21, ал. 1) са лично имущество.
В решение № 364/29.04.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на ВКС, І г. о. е прието, че трудовите възнаграждения и полагащите се обезщетения, свързани с трудово правоотношение и обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди представляват вземания за пари на този, на когото са присъдени, като върху вземания на единия съпруг не възниква съпружеска общност съгласно чл. 19, ал. 1 СК (отм.). Направен е извод, че „липсва съвместен принос и презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК е оборена, когато произходът на средствата е такъв, че те не са съпружеска общност, каквито са обезщетенията“, както и че „в случая, когато на единия съпруг се присъжда обезщетение за вреди, съставляващо едно облигационно по рода си вземане, също е изключен приносът на другия съпруг, защото тази сума е лична на съпруга и е предназначена да репатрира понесените от него вреди, поради което законодателят е предвидил, че не съставлява съпружеска общност, а това означава, че и придобитото с нея не става съпружеска общност, защото е изключен приносът на другия съпруг“. От така изложеното е видно, че цитираното решение се е занимало с конкретна, специфична хипотеза, а именно – дали полученото от единия съпруг обезщетение за вреди е негова лична собственост или СИО, както и чия собственост става закупеното с това обезщетение имущество. Даденото разрешение в това решение не може да се приложи към всеки вид обезщетение, т. е. не е универсално, и затова не е налице соченото от С. С. противоречие на въззивното решение по гр. дело № 706/2018 г. на Пловдивския окръжен съд с него.
В настоящия казус става дума за обезщетение, получено при пенсиониране, т. е. за суми, близки по произход до тези от трудово възнаграждение. В тази връзка настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС държи да отбележи, че влагането на средства, представлявали лични вземания на един от съпрузите, в закупуването на имущество, не води автоматично до трансформация, в резултат на която закупеното имущество също е лична собственост. При преценката относно придобиване на имот в режим на съпружеска имуществена общност или като лично имущество следва винаги да се обсъдят всички обстоятелства по делото. При действието на СК от 1985 г. (отм.) принципно не е правно възможно средствата от трудово възнаграждение, пенсии, стипендии, обезщетения, свързани с трудово правоотношение да послужат за придобиване на лично имущество (извън това за обикновено лично ползване или за професионални нужди). Тази невъзможност произтича от правните норми и е обусловена от задължението на всеки съпруг да се грижи за семейството си и според възможностите си да покрива нуждите му и съдейства за неговото благополучие, което се презумира, че следва да прави именно с такива средства, а не да ги ползва единствено за своя изгода. В този смисъл е и уредбата на влоговете като семейна имуществена общност, въпреки че обикновено набраните по тях средства са с характер на трудово възнаграждение. Само в хипотезата на пълна липса на принос от страна на другия съпруг (най-често в хипотезата на фактическа раздяла), би могло да се приеме, че и с тези средства е придобито лично имущество, доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване. Именно в този смисъл е и постановеното въззивно решение, като съдът след преценка на доказателствата по делото е заключил, че в случая не се установява липса на съвместен принос.
По отношение на втория материалноправен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба на С. С. не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Трайна и непротиворечива е съдебната практика – решение № 309/9.04.2009 г. по гр. д. № 719/2008 г. на ВКС, І г. о., решение № 415/22.10.2012 г. по гр. д. № 231/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 36/31.03.2015 г. по гр. д. № 3386/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., че когато цената на закупения по време на брака имот е изплатена със средства от заем, изтеглен по време на брака (т. е. за семейни нужди), изплащането на заема само от единия съпруг е основание за облигационна претенция към другия съпруг, но не и до промяна в правата им в съсобствеността.
И по последните два въпроса, формулирани от С. С. в изложението към касационната му жалба, не следва да се допуска касационно обжалване.
По първия от тях не е налице соченото от жалбоподателя противоречие на въззивното решение при разрешаването на тези въпроси с ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. дело № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 364/29.04.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на ВКС, І г. о., по съображения, аналогични на изложените по-горе по първия въпрос, поставен от С. С., доколкото в тези решения не е обсъждана трансформация на трудово възнаграждение, заработено в чужбина.
По въпроса относно приноса на съпрузите не се констатира противоречие с решение № 364/29.04.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на ВКС, І г. о., тъй като в това решение е направена преценка за наличието/липсата на съвместен принос въз основа на конкретните факти по делото, като направените изводи не са приложими към всеки друг случай.
В случая не може да се допусне касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по наведените в изложението съображения. Третият въпрос от изложението би имал различни отговори при действието на СК от 1968 г. (отм.), СК от 1985 г. (отм.) и при сега действащия Семеен кодекс, доколкото моментът на придобиване на един имот определя и приложимите правни норми относно трансформацията на лично имущество, като по него е формирана достатъчно съдебна практика. Последното се отнася и до съвместния принос. Във връзка с наличието или липсата на съвместен принос следва да се отбележи и че са възможни множество различни хипотези в зависимост от спецификата на всеки отделен казус,