О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 191
гр. София, 28.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3699 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 12036/26.07.2019 г., подадена от М. Г. Т. срещу решение № ІІ-38 от 7.06.2019 г. по гр. д. № 300/2019 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2680 от 21.12.2018 г. по гр. д. № 2451/2018 г. на Районен съд – Бургас.
С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено, че В. А. В. е изключителен собственик на 1/2 идеална част от следния недвижим имот: 328.5/657 кв. м идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-19-9/30.01.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, с обща площ на имота от 656 кв. м, при съседи по скица № *-*/28.02.2018 г. на СГКК – [населено място]: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, *** и ***, ведно с първи жилищен етаж от построената в имота жилищна сграда, представляваща самостоятелен обект в сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-19-9/30.01.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, с предназначение на обекта: жилище, апартамент, с площ от 85.45 кв. м, състоящ се от дневна, кухня-трапезария, три спални, баня-тоалетна, входно антре, със самостоятелно стълбище на етажа, при съседни самостоятелни обект в сградата: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта – няма, заедно с 49.366 % идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж, по иска, предявен от В. А. В. срещу М. Г. Т., поради пълна трансформация на нейно лично имущество в придобития по време на брака между страните имот. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено по делото, че страните са бивши съпрузи, като гражданският им брак бил сключен на 30.11.1996 г. и прекратен с решение № 378/20.03.2017 г. по гр. д. № 5039/2016 г. по описа на БРС, влязло в сила на 11.04.2017 г. По време на брака между страните, с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 96/22.02.2007 г., том I, рег. № 869, дело № 82/2007 г. на нотариус рег. № 257 в района на БРС, В. А. Т. (с възстановена предбрачна фамилия В.) и баща й А. Ц. В. (по време на брака му с майка й Д. М. В.) закупили следния недвижим имот: 328.5/657 кв. м ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], с обща площ на имота от 656 кв. м, ведно с първия жилищен етаж от построената в имота жилищна сграда, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по КККР на [населено място], с предназначение на обекта: жилище, апартамент, с площ от 85.45 кв. м, заедно с 49.366 % ид. ч. от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж. Имотът бил закупен за сумата от 29 000 лв., заплатена напълно и в брой от купувачите съгласно отбелязването в нотариалния акт. Съдът е взел предвид представените предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 26.01.2007 г., сключен между А. Ц. В. и Д. М. В. – като продавачи, и Х. В. А. – като купувач, както и вносни бележки от 30.01.2007 г. и от 19.02.2007 г. за извършени от купувача Х. А. банкови преводи по сметката на А. В. на сумите, съответно, от 20 876 лв. и от 39 000 лв., представляващи плащания по цитирания предварителен договор. Съобразил е събраните гласни доказателства по делото. Съгласно показанията на свидетелката Денка В. тя и съпругът й продали своя им от в [населено място] и с парите от продажбата купили имота в [населено място], като част от парите дали на дъщеря си, за да се включи и тя в покупката и да живее при тях. Между тях и дъщеря им нямало уговорка за връщане на парите, тъй като те й ги дали като на тяхно дете, а не за нейното семейство, дали парите лично на нея, за да се включи в закупуването на имота. Дали й само сумата по сделката от 29 000 лв., като М. Т. не участвал по никакъв начин със средства при закупуването на имота. Към момента на покупката на процесния имот В. В. работела в рекламна агенция, а съпругът й – в един гараж за смяна на гуми втора употреба, но парите не им стигали и все теглели кредити. М. Т. заминал в чужбина през м. септември 2007 г., тогава купил бус и с него докарал оттам гуми втора употреба, за да ги продава. Имотът бил придобит по описания в нотариалния акт начин, за да е по-бързо, защото иначе трябвало първо имотът да е на тяхно име, а след това да го прехвърлят на дъщеря си. В показанията си свидетелят К. заявил, че с М. Т. карали такси заедно, през 2000 г. последният притежавал автомобил „Опел Кадет“ и свидетелят карал такси при него в продължение на две години, като му плащал рента 20 лв. за 24 часа. След това Т. започнал работа в един сервиз за гуми, но таксито работело и му плащали рента, а през 2006 г. започнал да пътува до чужбина, откъдето внасял гуми и бяла техника втора употреба, както и коли, след което направил магазин за бяла техника. Свидетелят К. заявил, че ответникът винаги имал добри доходи, съпругата му работела, като той му споделял, че имат пари и дори събират за къща, а през 2007 г. му казал, че купили къща. Свидетелят не знаел как бил закупен процесният имот в[жк], просто М. Т. му казал, че купили къща. В същия смисъл били и дадените от свидетелят Г. показания, който заявил обаче, че от Т. знаел, че през 2006 г. с жена му купили етаж от къща за 30 000 лв. И двамата свидетели заявили, че са помагали на страните при извършването на ремонт в имота.
Въззивният съд е посочил, че в тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване, с всички допустими доказателствени средства, че имотът е бил придобит изцяло с нейни лични средства. Предвид твърденията й в исковата молба, че средствата за закупуването на имота са били получени от нея по дарение от родителите й, за да се обори установената в чл. 21, ал. 3 СК презумпция за съвместен принос, е необходимо да се установи по делото, че тези средства са били дарени лично на ищцата и че именно дарената сума е била вложена за покупката на процесния имот. Следователно, относно сочения произход на средствата, на доказване подлежи обстоятелството, че в полза на ищцата е била дарена определена сума и намерението на дарителите (нейни родители) е било сумата да се предостави само на нея, а не и на семейството й като цяло, т. е. и на съпруга й. По въпроса дали дарението от родителя на единия съпруг е дарение само за него, а не за двамата съпрузи, въззивният съд се е позовал на трайната и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която при решаване на въпроса на кого е дарена определена парична сума, следва да бъде отчетено между кои лица е сключен договорът за дарение. Ако договорът за дарение е сключен между единия съпруг и неговите родители и е изразено съгласие само този съпруг да бъде надарен, респ. само той е изразил воля за приемане на дарението, не може да се приеме, че по силата на този договор подареното придобива и другият съпруг, който не е страна по договора за дарение, т. е. в тази хипотеза другият съпруг не придобива права. Ако се установи, че договорът за дарение е сключен с двамата съпрузи, т. е. изразена е воля за надаряване на семейството, то дарената сума се явява семейна имуществена общност и не може да бъде основание за трансформация на лични средства при придобиването на семейното жилище. Въззивният съд е заключил, че в конкретния казус събраните по делото писмени и гласни доказателства установяват по категоричен начин твърденията на В. В., че сумата от 14 500 лв. за придобиване на процесния имот била дарена на нея от родителите й, т. е. представлява лично имущество по смисъла на чл. 22, ал. 1 СК. Визирал е, че действително в случая не е бил подписван отделен договор за дарение на паричната сума, но доколкото дарението е неформална сделка, наличието на писмен договор не е предпоставка за неговата действителност. Въз основа показанията на свидетелката Д. В., преценени по реда на чл. 172 ГПК, е приел за установено, че тя и съпругът й са надарили дъщеря си – ищцата по делото, със сумата от 14 500 лв. за закупуването на процесния недвижим имот, която представлява част от получената от тях сума при продажбата на техен недвижим имот в [населено място], като паричните средства били дарени само на ищцата, а не на нейното семейство като цяло. Въззивният съд е изложил, че цени показанията на въпросната свидетелка с оглед на всички други данни по делото и възможна заинтересованост, като ги кредитира като обективни, логични и подкрепящи данните по делото, които обосновават правния извод за личен произход на средствата, вложени именно в придобиването на процесния имот. Взел е предвид наличието на известно противоречие в показанията на свидетелката, но е съобразил, че към момента на разпита й пред първоинстанционния съд същата е била на 74 години, на каквато възраст е напълно обяснимо да допусне известни неточности. Визирал е, че въпреки това, от показанията й по отделните факти се установява, че за закупуването на процесния имот в [населено място] родителите на ищцата дарили на последната парична сума по време, когато продали своето жилище в [населено място]. Бургаският окръжен съд е отбелязал, че свидетелката не е посочила като дарена конкретно сумата от 14 500 лв., но е заявила, че дали на дъщеря си 29 000 лв., като съдът е намерил, че в случая става дума за неволна грешка от нейна страна, тъй като тази сума всъщност представлява цялата продажна цена на имота, посочена в нотариалния акт. Поради това и тъй като имотът бил закупен заедно от ищцата и нейните родители в равни квоти, съдът е приел, че на В. В. била дарена сума в размер на половината от цената по сделката, като именно дарената сума била вложена в закупената от ищцата 1/2 ид. ч. от недвижимия имот.
Въззивният съд е изложил, също така, че не са налице основания да не кредитира показанията на свидетелката В., макар същата да е в близки родствени отношения с ищцата, тъй като изнесените от нея данни са базирани на преките й и непосредствени впечатления. Приел е, че тези показания не са опровергани от показанията на свидетелите К. и Г., тъй като в последните не се съдържат данни за релевантните за спора факти, като от тях не се установяват твърденията на ответника за негово участие и принос в придобиването на процесния имот. Освен това, изнесените от въпросните двама свидетели данни за получавани от ответника доходи не се подкрепят от доказателствата по делото, тъй като същите са заявили, че през 2000 г. ответникът притежавал лек автомобил „Опел“, който карал като такси, респ. получавал за него рента, което е в противоречие с представената от ОДМВР-Б. справка, че към посочената година М. Т. не притежавал подобен автомобил, а собствеността му върху такъв датира от 4.02.2008 г. Съдът е отбелязал и че съгласно чл. 172 ГПК заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички данни по делото, при отчитане на евентуалната му необективност, като не съществува забрана въз основа на такива показания да се приемат за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна; преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите доказателства по делото и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да повлияе на достоверността на показанията му. Посочил е, че в случая показанията на майката на ищцата кореспондират с всички данни по делото, като липсват насрещни доказателства, които да ги опровергават. С оглед на така изложеното и предвид липсата на пряко и пълно насрещно доказване, Бургаският окръжен съд е приел за безспорно установено, че паричните средства за покупката на процесния имот не са на съпрузите, а са били дадени като дарение на ищцата от нейните родители, като тяхното намерение било да надарят само нея, а не и съпруга й. Съдът е изложил, че намерението за дарение само в полза на ищцата се явява доказано от фактите по делото, като е и морално и житейски оправдано в контекста на събраните по делото доказателства. Приел е, че събраните писмени и гласни доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност (предварителен договор, платежни нареждания, нотариален акт, показания на свидетелката В., преценени по реда на чл. 172 ГПК) сочат, че родителите на В. В. й дали сумата от 14 500 лв. с намерение да я надарят и тя приела сумата, както и че така получените парични средства послужили за заплащане на процесния имот по договора за покупко-продажба и М. Т. няма принос в придобиването му, като твърденията му за противното останали недоказани по делото.
Съдът е обсъдил и намерил за неоснователни възраженията на М. Т. за неотносимост на подадената от В. В. декларация по чл. 14 ЗМДТ, участието на Т. със средства и личен труд в ремонта на имота и сключения договор за банков кредит за ремонта. Обсъдил е и обстоятелството, че с бракоразводното решение В. била осъдена да заплаща на бившия си съпруг наемно обезщетение за ползване на семейното жилище, и също го е намерил за ирелевантно за изхода на спора.
М. Т. атакува въззивното решение като неправилно, незаконосъобразно и необосновано.В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят формулира следните процесуалноправни въпроси, за които твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
1. Какви са задълженията на въззивния съд за преценка на свидетелските показания, дадени от заинтересован свидетел, и следва ли съдът да приеме, че има лична трансформация на имущество по чл. 23 СК само от показанията на заинтересован свидетел, без да са налице други доказателства и без да са установени конкретни факти относно извършването на дарението и влагането на средствата, и съществено процесуално нарушение ли е това. По този първи въпрос жалбоподателят твърди противоречие на въззивното решение с: решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 131/4.05.2012 г. по гр. д. № 755/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 336/5.01.2012 г. по гр. д. № 280/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.
2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи, изложени от страните.
По този въпрос М. Т. не визира практика на ВКС, на която обжалваното от него решение да противоречи.
От В. В. е постъпил отговор на касационната жалба, в който същата излага становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване; счита касационната жалба за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да допуска касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая първият формулиран в изложението към касационната жалба въпрос се състои от самостоятелни два въпроса.
Относно задълженията на съда при преценка свидетелските показания на заинтересован свидетел разпоредбата на чл. 172 ГПК е конкретна и ясна, като по приложението й е налице и изобилна непротиворечива съдебна практика. Бургаският окръжен съд не е процедирал в противоречие с тази практика на ВКС, според която не съществува забрана въз основа показанията на свидетели, за които законът презюмира вероятна заинтересованост, да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страна, но преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му.
Втората част на въпроса, формулиран под № 1 в изложението, отразява собствената интерпретация на жалбоподателя относно събрания доказателствен материал и по същество е оплакване за необоснованост на решението, предвид това, че по становище на М. Т. съдът е направил извод за наличие на трансформация по чл. 23 СК само въз основа показанията на заинтересован свидетел и при липсата на други доказателства. Това становище се явява голословно и невярно, тъй като по делото са събрани и писмени доказателства в подкрепа на иска, и Бургаският окръжен съд е обсъдил показанията на свидетелката В. с оглед на тях, както и на останалите събрани гласни доказателства, като се е аргументирал кои доказателства кредитира и защо и какви изводи следват от тях.
По отношение на въпроса, формулиран на второ място в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, жалбоподателят не е визирал съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Независимо от това настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС следва да отбележи, че въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 269 ГПК.
В. В. има право на 500 лв. разноски за адвокат, направени в производството пред ВКС.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІ-38 от 7.06.2019 г. по гр. д. № 300/2019 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. Г. Т., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] апартамент среден, да заплати на В. А. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], разноски по делото в размер на 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: