О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 192
гр. София, 28.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3766 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 608/22.08.2019 г. на Й. Г. П., чрез адвокат М. Д., подадена срещу решение № 3292 от 19.07.2019 г. по гр. д. № 382/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение № 3976 от 25.04.2019 г. по гр. д. № 2692/2018 г. на Районен съд – Благоевград.
С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от Й. Г. П. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК срещу [община] за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на основание давностно владение, осъществявано в периода от 11.06.1964 г. до датата на завеждане на исковата молба (5.11.2018 г.), както и на основание наследство от съпруга й И. Г. П., починал на 23.12.1989 г., на незастроен урегулиран поземлен имот *-*, квартал 14 по застроителния и регулационен план на [населено място], общ. Б., обл. Б., одобрен със заповед № 575/02.07.1982 г. на кмета на [община], и план за частично изменение на уличната регулация, одобрен със заповед № 450/10.05.2003 г. на кмета на [община], с административен адрес на имота: обл. Б., общ. Б., [населено място], [улица], с площ на имота от 733 кв. м, при съседи: УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ- *-* и улица.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е споделил изводите в последното, че Й. П. не е имала възможност да придобие имота по давност, доколкото същият в различни периоди е бил частна държавна и частна общинска собственост. Изложил е, че в заповед № ХVІІ от 11.06.1964 г., с която министерството на селскостопанското производство, отдел „Държавни земеделски земи“, е отстъпило право на строеж в полза на съпруга на ищцата, изрично е отразено, че земите, които се дават за жилищно строителство, са собственост на ДЗС – Б., като в тази връзка е визирал, че правото на строеж дава възможност да се изгради в собственост сграда върху чужда земя и земята да бъде ползвана с оглед обслужването на сградата според нейното предназначение, но същото няма вещнопрехвърлителен ефект за земята, респективно в случая земята е останала в патримониума на ДЗС – Б.. Съгласно чл. 77, ал. 2 от приетата с ПМС № 122/1975 г. Наредба за държавните имоти (отм. 1990 г.) на актуване подлежат всички държавни празни дворни места, както и държавните имоти в границите на регулационните планове на населените места и на вилните зони, които се ползват като пасища, ниви, градини и лозя. Окръжен съд – Благоевград е приел, че процесният УПИ *-*, кв. 14 не е бил застроен, доколкото от материалите по делото се установило, че бил използван от ищцата и съпруга й за градина. Посочил е, че на основание цитираната наредба бил съставен акт № 101/20.11.1984 г. за държавна собственост на недвижим имот, с който процесният парцел *. бил актуван като недвижим имот държавна собственост. Същият бил държавна собственост до 1999 г., когато по силата на закона, по аргумент от § 42 от ПЗР на ЗОС и § 7, т. 3 ЗМСМА, преминал в собственост на [община], доколкото представлявал незастроен парцел, частна държавна собственост, отреден за жилищно строителство, а съгласно цитирания § 42 „застроените и незастроените парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините“. След като процесният УПИ *.-*, кв. 14 преминал в собственост на [община], на 2.05.2018 г. на основание чл. 12, ал. 5 ЗОС за същия бил съставен акт № 7720 за частна общинска собственост. В тази връзка въззивният съд е приел за неоснователни доводите на Й. П. по делото, че общината не е имала правно основание да съставя процесния акт за частна общинска собственост, както и че имотът никога не е бил държавна или общинска собственост.
Съдът е изложил, също така, че до 1990 г. забраната за придобиване на имоти държавна собственост е била регламентирана в чл. 86 ЗС (обн. Изв., бр. 92 от 1951 г.), съгласно която материалноправна норма не може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост, както и в чл. 29, ал. 1, във вр. с чл. 15 ЗСГ (отм.). С изменение на чл. 86 ЗС законодателят уредил, че не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. С изменението на чл. 86 – ДВ, бр. 33 от 1996 г., в сила от 1.06.1996 г., давността е изключена като придобивен способ само за вещи, които са публична държавна или общинска собственост, респективно за вещите частна държавна или общинска собственост, които били завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС, давностният срок започва да тече на 1.06.1996 г. Течението на десетгодишния срок на недобросъвестното владение е спрян на 31.05.2006 г., съгласно § 1 от ДР на ЗС, за срок от седем месеца, като с последващи изменения на правната норма спирането е продължено до 31.12.2022 г. С оглед изложеното и съгласно константната практика на ВКС съдът е направил извод, че давностният срок за имоти частна държавна или общинска собственост е започнал да тече на 1.06.1996 г. и същият е следвало да изтече на 1.06.2006 г., но е бил спрян на 31.05.2006 г., респективно и към настоящия момент липсва предвидена в закона възможност за придобиване по давност на имоти частна държавна или общинска собственост.
Въззивният съд е заключил, че доколкото по делото е било установено, че процесният имот в различните периоди от време е бил държавна или общинска собственост, ищцата не е имала правна възможност да го придобие по давност; такава е липсвала и за съпруга й приживе. След като ищцата и съпругът й не са придобили имота по давност, с оглед законоустановената забрана, за неоснователна е приел претенцията и на второто заявено от П. основание, а именно наследство от съпруга й.
Жалбоподателката атакува въззивното решение като неправилно, поради противоречието му с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Й. П. се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и на ал. 2, пр. трето ГПК.
Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 558/7.01.2011 г. по гр. д. № 269/2010 г. на II г. о. и решение № 251/27.12.2012 г. по гр. д. № 429/2012 г. на ІІ г. о., по следния материалноправен въпрос: Съществува ли правна възможност за придобиване по давност на недвижим имот частна общинска или държавна собственост в периода от 1.06.1996 г. до 1.06.2006 г., с оглед разпоредбите на чл. 86 (отм.) ЗС.
Жалбоподателката счита, че е налице и основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационна проверка на атакуваното съдебно решение, а именно – решаването на поставения материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, т. е. за разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й.
Й. П. се позовава на очевидна неправилност на решението, като сочи, че процесният имот дори не е бил държавен или общински, още по-малко публичен такъв, а частен към релевантния момент, и за него не се прилага меморандумът.
Насрещната страна не е подала отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Въз основа на изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не противоречи на визираната в изложението практика на ВКС.
По въпроса дали с разпоредбата на § 1 от ЗР на ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.) е постановено спиране на давностния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост, който е започнал да тече на 1.06.1996 г., когато влиза в сила изменението на чл. 86 ЗС (ДВ, бр. 33/1996 г.), преди този срок да изтече, е било образувано тълкувателно дело № 3/2017 г. на ОСГК на ВКС. С решението по това дело ОСГК на ВКС е отклонило предложението за постановяване на тълкувателно решение по въпроса, като е приело, че по него не съществува противоречиво разрешение в решения на ВКС, като включително изрично е съобразило двете решения, посочени в изложението към касационната жалба. Обсъдило е установената непротиворечива съдебна практика на ВКС, съгласно която за имотите, частна държавна или общинска собственост, забраната за придобиването им по давност е отпаднала с изменението на чл. 86 ЗС (ДВ, бр. 33/1996 г.), т. е. считано от 1.06.1996 г., като десетгодишният срок на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006 г. На датата 31.05.2006 г. обаче течението на давностния срок е спряно по силата на мораториума, установен с § 1 от ЗР на ЗС (ДВ бр. 46/2006 г.), с който е постановено спиране на давността за определен период от време, удължаван впоследствие и действащ и понастоящем.
Обжалваното въззивно решение изцяло съответства на установената по въпроса трайна и непротиворечива практика на ВКС, коментирана в решението по горепосоченото тълкувателно дело.
Предвид изложеното, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Същевременно обжалваното решение на Окръжен съд – Благоевград е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените от Й. П. доводи не касаят наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. последно ГПК, а се отнасят до основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Същите обаче могат да бъдат разгледани едва при произнасяне по съществото на спора.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3292 от 19.07.2019 г. по гр. д. № 382/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: