О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 43
гр. София, 31.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2520 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 57471/30.04.2019 г., подадена от С. П. А., чрез адвокат Л. Х., срещу решение № 1367 от 26.02.2019 г. по гр. д. № 3515/2014 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение № І-44-132 от 11.09.2013 г. по гр. дело № 4674/2001 г. на Софийски районен съд в обжалваната част, с която по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на С. П. А., че Й. А. Р. е собственик на основание съдебна делба, извършена по гр. д. № 4112/1975 г. по описа на Софийски районен съд, на 1/2 ид. ч. от следния недвижим имот: апартамент, находящ се в [населено място], [улица], на партера, вход II, със застроена площ от 89.98 кв. м, състоящ се от две стаи, хол, кухня, баня с клозет, килер, слугинска стая и едно антре с югоизточно изложение (при допусната очевидна фактическа грешка – посочено ателие вместо антре), при граници по документи за собственост: И. П. С., от две страни двор, стълбище и апартамент, собственост на Я. Ан. Х., заедно с избено помещение (без посочена площ по документи за собственост), при съседи: д-р Р. Н. К., преден двор, инж. Я. А., общ коридор и З. Л. Г., (при допусната очевидна фактическа грешка относно съседите на избеното помещение – погрешно посочени съседите на таванското помещение д-р Р. Х., инж. Я. А., общ коридор и коридор), заедно със 7/180 ид. ч. от дворното място, върху което е построена сградата, представляващо по документи парцел * от кв. 452 по плана на [населено място], и толкова идеални части от общите части на сградата.
За да остави в сила първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, на първо място, че същото е валидно и допустимо. Намерил е за неоснователно твърдението, че същият спор е разрешен със сила на пресъдено нещо, като е посочил, че предходното дело – гр. д. № 2014/1992 г. на СРС, е с различен предмет, тъй като по него Й. Р. е предявила срещу А. иск с правно основание чл. 108 ЗС при твърдения, че е собственик по наследство и чл. 5, ал. 1, във вр. с чл. 8, ал. 2 ЗАВОИ на конфискуваната й с присъда 1/2 ид. ч. от имота. Във връзка с направените пред него оплаквания във въззивната жалба на С. А. е изложил, че несвоевременното представяне на доказателства няма отношение към допустимостта на иска, а какво е твърдяла по други дела ищцата, респ. брат й Н. Д. по прекратено дело, също е ирелевантно за допустимостта на иска. Съдът е посочил и че с молбите-уточнения и след частичното прекратяване на производството нередовностите на исковата молба са били отстранени, вкл. е бил посочен точният ЕГН на ищцата. Намерил е за неоснователен довода за липса на процесуална легитимация на ответника по предявения иск, предвид продажбата на процесния имот преди завеждане на исковата молба в съда на 12.07.2000 г., като е съобразил, че допустимостта на иска се преценява с оглед твърденията на ищеца, а в случая Й. Р. твърди, че е собственик на 1/2 ид. ч. от имота, правото на собственост върху която се оспорва от ответниците с придобиването на същата идеална част от държавата-несобственик и като владеят собствената на ищцата идеална част. Визирал е, че дали действително ищецът е собственик, както и дали имотът се владее от ответника без основание е въпрос по основателността, а не по допустимостта на ревандикационния иск. По този въпрос е взел предвид и по-новата задължителна практика на ВКС, в която се приема, че (дори при изложени от ищеца в исковата молба твърдения, че ответникът е отчуждил имота преди завеждане на исковата молба) е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба – т. ЗБ на Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. За неоснователен е намерил и довода за недопустимост на производството поради неконституиране на задължителен необходим другар на ищцата – починалия в хода на делото неин съпруг И. Б. Р., като е посочил, че съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. Въззивният съд е счел за неоснователен и поддържания довод за недопустимост на решението, тъй като районният съд се бил произнесъл по установителен иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), с какъвто не бил сезиран. Позовал се е на т. 2А от цитираното Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца.
По съществото на спора въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че през 1946 г. процесният имот бил придобит от А. Н. Д.. След смъртта му през 1969 г. имотът станал съсобствен на наследниците по закон на А. Д. – съпругата му Е. Д. и двете му деца Н. Д. и Й. Р.. След смъртта на съпругата Е. Д. през 1975 г. собственици на имота станали ищцата и нейният брат Н. Д. при равни квоти от по 1/2 ид. ч. По гр. д. № 4112/1975 г. между двамата наследници била извършена съдебна делба, като по силата на одобрената от съда съдебна спогодба целият недвижим имот бил възложен в дял и изключителна собственост на Й. Р., а делът на другия съделител бил уравнен с пари, получени към момента на спогодбата според удостовереното в съдебния протокол. Софийски градски съд е разгледал уточнените от С. А. възражения за нищожност на делбата на основание чл. 75, ал. 2 ЗН, свеждащи се до това, че в нея не са участвали всички сънаследници, в частност Н. Д., тъй като същият не се явил лично и не бил надлежно представляван при подписване на спогодбата. По този въпрос е изложил, че доколкото, видно от съдебния протокол, спогодбата била подписана за съделителите, вкл. за съделителя Д., чрез пълномощници, дали Н. Д. се е явил лично е ирелевантно за спора. Посочил е, че предвид наличното в делото за делба пълномощно от 8.12.1975 г., с което Й. Р., като пълномощник на брат си Н. Д., упълномощила адвокат Н. да представлява Н. Д. по делото за делба, А. е оспорил и представеното пълномощно от 5.05.1975 г. Изложил е съображения, че в частта му на положения от упълномощителя подпис пълномощното от 5.05.1975 г. е официален документ, предвид консулската заверка на подписа, поради което в тежест на С. А. е било да докаже оспорването, което той не е сторил, поради което оспорването не е доказано по делото. Съдът е заключил, че въпреки непредставянето повторно от Й. Р. на оригинала на пълномощното за работа на вещото лице по допуснатата съдебно-графическа експертиза, не са налице предпоставките за прилагане на чл. 128, ал. 2 ГПК (отм.), тъй като, от една страна, вещото лице е могло да даде заключение по поставената относима към заявеното оспорване задача – дали подписът, положен за упълномощител, изхожда от Н. Д., и въз основа на копието от пълномощното. От друга страна, дори да се установяло, че подписът в пълномощното от 5.05.1975 г. не е положен от Н. Д., този факт не би бил релевантен за правилното решаване на спора, тъй като С. А., като трето за упълномощителната сделка лице, не може да се позовава на твърдяната липса на представителна власт на пълномощника, подписал съдебната спогодба за Н. Д., нито на твърдяната липса на представителна власт на Й. Р. да упълномощи адвокат Н.; интерес от отпадането на обвързващата сила на извършени от пълномощник без представителна власт действия има само лицето, което се счита за обвързано от тях, т. е. лицето, посочено като упълномощител в пълномощното. Въззивният съд е счел за неоснователен и поддържания довод, че по по делото са били представени различаващи се протоколи за съдебна спогодба. Въз основа на така изложеното, Софийски градски съд е приел, че след извършване на делбата през 1975 г. Й. Р. е станала собственик на целия процесен апартамент. След конфискацията на 1/2 ид. ч. от имота през 1981 г. въз основа на влязла в сила присъда от 7.07.1981 г. по НОХД № СА-12/1981 г. по описа на СГС, НК, 12 състав, Р. останала собственик на другата 1/2 ид. ч. от имота, придобита по силата на съдебната делба. За недоказано и поради това неоснователно е било прието направеното от С. А. възражение за придобиване по давност на имота, начиная от 1990 г., както и възражението за липса на идентичност на имота. Съдът е изложил мотиви, че с договор от 10.07.1990 г., сключен по реда на НДИ, държавата е продала на ответниците по исковата молба целия процесен апартамент. Визирал е, че с този договор държавата не е могла да прехвърли повече права, отколкото е имала, поради което по отношение на 1/2 ид. ч. от имота, която не е била конфискувана, договорът не е имал вещнотранслативен ефект. Същевременно съдът е заключил, че по делото не е установено имотът да се владее от Н. А. и С. А., поради което и съобразно т. 2А на Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС искът правилно е бил уважен от първоинстанционния съд в установителната му част, и отхвърлен – в осъдителната такава. Съдът е съобразил и факта на допуснати в обжалваното пред него решение очевидни фактически грешки при описанието на процесния имот, като ги е посочил в диспозитива на въззивното решение.
Жалбоподателят атакува въззивното решение като недопустимо, неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при игнориране и неправилно тълкуване на представените и събрани по делото писмени и гласни доказателства, постановено при очевидна неправилност – поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. А. се позовава на очевидна нищожност, недопустимост и неправилност на решението – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.
С. А. твърди, че искът е недопустим, поради липса на правен интерес, тъй като ответниците по него са бивши собственици, разпоредили се с процесния имот преди завеждане на иска, като приобретателят не е привлечен по делото. Въззивното решение е недопустимо и поради липса на надлежна индивидуализация на спорния имот, водеща до грешка в предмета на спора. Жалбоподателят формулира и следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които по негово становище са от изключителна важност за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК:
1) Налице ли е правен интерес при предявен иск по чл. 108 ЗС, когато искът е предявен само срещу праводателя, който се е разпоредил с имота 8 години преди вписване на исковата молба, а последващият преобретател на процесния имот не е конституиран под никаква форма в процеса, нито като ответник, нито като трето лице-помагач. Както първоинстанционният, така и въззивният състав не излизат ли извън пределите на тълкуването, дадено с практика на ВКС, както и ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. Не застрашава ли това правния мир и не се ли допуска по този начин всеки, който реши, без да има нужда да доказва правен интерес, да води дело срещу всеки праводател на приобретател, от крепостния акт до наши дни, без да привлича последния собственик;
2) Искът недопустим ли е поради липса на правен интерес или е воден срещу ненадлежна страна и решението следва ли да се обезсили;
3) Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни и защо игнорира доказателства по делото;
4) В случаите, когато мотивите на въззивния съд са вътрешно противоречиви и изключващи се по същество, следва ли да се приеме, че съдебното решение е нищожно поради липса на мотиви.
Във връзка с формулираните въпроси досежно мотивите на въззивното решение С. А. твърди, че атакуваното от него пред ВКС решение е нищожно поради липса на мотиви заради тяхното вътрешно противоречие във връзка с изследването собствеността върху имота.
5) Може ли съдът да постановява мотивите си въз основа на неправилно прието от него твърдение от ответника, което той никога не е въвеждал като част от спорния предмет на делото.
По този въпрос жалбоподателят твърди, че правейки решаващия извод, че държавата не е имала права да продаде имота, а именно „Държавата не е могла да прехвърли на ответниците повече права, отколкото е имала, поради което по отношение на 1/2 идеална част от имота договорът не е имал вещнотранслативен ефект“, въззивният състав на базата на неправилна интерпретация на изявленията на ответниците и липса на твърдения от страна на ищците, е въвел в мотивите на своето решение едно твърдение, което те не са правили и това твърдение е послужило на съда като аргумент и мотив да признае исковата претенция.
6) Когато процесният имот не е надлежно индивидуализиран и при наличието на специален ред, по който следва да се извършва поправка на нотариален акт (ако има основание за такава), допустимо ли е съдът да обоснове многобройните несъответствия при описанието на имота (сочещи липса на идентичност) с допуснати очевидни фактически грешки;
7) Следва ли при предявен по реда на чл. 108 ЗС иск съдът да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост при недоказана активна материалноправна легитимация на ищеца и как следва да се разпредели доказателствената тежест;
8) Ако по делото е установено, че ответникът не е упражнявал фактическата власт върху имота към момента на предявяване на иска и 9 години преди предявяването на иска и вписването на исковата молба се е разпоредил с имота, като третото лице е придобило владението върху имота години преди предявяването на иска по чл. 108 ЗС, това основание ли е за отхвърляне на предявения срещу ответника ревандикационен иск;
9) Какви са правомощията на въззивната инстанция при преценка дали дадената от първоинстанционния съд квалификация на предявения иск е правилна при предявен иск по чл. 97 ГПК (отм.) и чл. 108 ЗС за установяване на собственост върху недвижим имот, както и за процесуалните действия, които въззивният съд следва да извърши като инстанция по същество при нередовност на исковата молба, която всъщност представлява реституционен иск по ЗОСОИ, като сроковете за този иск са преклудирани;
10) Когато в нарушение на чл. 116 ГПК (отм.) в процеса е въведен нов иск, с различен предмет от първоначалния, с различно основание и различен петитум, следва ли производството по делото да бъде прекратено и решението, постановено по този иск да бъде обезсилено;
11) Каква е доказателствената сила на писмен документ – делбен протокол, в който има поправяне и добавки, в който са вписани две различни дати на съдебното заседание, в което е съставен и в който липсва името на процесуалния представител, подписал вместо единия от съделителите;
12) Каква е доказателствената сила на копие от писмен документ – делбен протокол, в който липсват подписи на ищеца и ответника, както и на съдията и секретаря, но въпреки това този неподписан протокол е вписан;
13) При липса на надлежно упълномощаване на процесуален представител (адвокат) за сключване на съдебна спогодба за делба на недвижим имот и липса в делбения протокол на името на този процесуален представител, подписал съдебната спогодба за делба, валидна ли е сключената спогодба, без наличието на последващо потвърждаване по реда на чл. 42, ал. 2 ЗЗД;
14) При оспорена истинност на пълномощно, приложено в копие по делото (в което е единственият подпис на единия съделител и имащо пряко отношение към твърдяна нищожност на делба), което страната отказва да представи на съда и вещото лице в оригинал за извършване на графологическа експертиза, въпреки изричните указания на съда, следва ли на основание чл. 128, ал. 2 ГПК (отм.) съдът да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства и на основание чл. 101 ГПК (отм.) да изключи оспореното пълномощно от събраните доказателства по делото;
15) Може ли съдът да постановява мотивите си, изследвайки единствено претенцията на единия съсобственик на имота, като игнорира другия, респ. – другите съсобственици.
Във връзка с последния въпрос жалбоподателят счита, че недопустимо съдът не е съобразил обстоятелството, че процесният имот е бил придобит от Й. Р. в режим на СИО, поради което другият съпруг също следва да бъде конституиран като ищец, което не е било направено.
16) Може ли съдът да постановява мотивите си, изследвайки единствено поведението на единия ответник, като напълно игнорира другия – съпругата на ответника, която е необходим другар.
С. А. се позовава на нередовно призоваване на Н. А..
За да обоснове наличието на основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК, жалбоподателят излага, че правото на собственост като субективно вещно право е толкова значимо за съществуването и развитието на съвременното общество, че е уредено като едно от основните човешки права и свободи, наред с правото на живот, правото на свобода и сигурност, правото на личен живот и пр. Съгласно чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) „Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право” (чл. 1, ал. 1). Сочи, че Европейският съд по правата на човека е постановил редица осъдителни решения против република България за нарушаване на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ и то най-вече във връзка с нарушения на правото на собственост на съответните жалбоподатели. Твърди, че съвременното европейско законодателство и многобройните дела, водени по тези проблеми в Европейския съюз, част от който е и България, разкриват сложна проблематика, на която и българският съд трябва да отговори адекватно. Счита, че все още съдебната практика не е уеднаквена и съществува противоречива практика на съдилищата по гореизложените материалноправни и процесуални въпроси, а решаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Й. Р. е депозирала отговор, съгласно който счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване; намира касационната жалба за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Същевременно съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая въззивното решение е валидно и допустимо. Решението на Софийски градски съд не е вероятно нищожно поради липса на мотиви. Не е налице соченото от жалбоподателя вътрешно противоречие на изложените от съда мотиви. Обратното – съдът е изложил ясни и конкретни съображения по съществото на спора и е обосновал изводите си, въз основа на които е оставил в сила първоинстанционното решение.
Обжалваното решение не е и вероятно недопустимо.
На първо място, по въпроса за допустимостта на иск за установяване правото на собственост срещу лице, което е прехвърлило правото на собственост преди предявяването на иска, изразеното от въззивния съд становище съответства на тълкуването, дадено в т. 3Б на Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, като поддържаната от С. А. теза, че е допустимо предявяване на такъв иск, само ако в същия процес участва и приобретателят, не може да бъде споделена. В константната си практика ВКС приема, че преценката за наличие на правен интерес се извършва винаги конкретно с оглед естеството на извънсъдебното оспорване на правата на предявилото иска лице. Същевременно в цитираното тълкувателно решение е посочено, че разпореждането с чужда вещ е правно действие, с което несобственикът в най-сериозна степен оспорва правото на собственост на действителния собственик, отричайки му правото да се разпорежда с вещта си.
В конкретния казус, видно от делото, ответниците по иска са направили възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност, което възражение само по себе си също представлява оспорване правото на собственост на ищцата и обуславя правния й интерес от процеса. Освен това, в случая е предявен не установителен иск за собственост по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), а ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, като пасивно легитимирано по иска е лицето, за което ищцовата страна твърди, че владее спорния имот без правно основание.
Въззивното решение не е недопустимо, на второ място, поради грешка в предмета на спора. Процесният имот е достатъчно ясно индивидуализиран, като по делото няма съмнение за кой апартамент се отнася исковата молба.
Относно формулираните въпроси в изложението, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС счита, че по отношение на нито един от тях не е обосновано наличието на сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК за допускане на касационно обжалване. Изложените от жалбоподателя общи твърдения за значимостта на правото на собственост и за наличието на противоречива практика на съдилищата не са достатъчни. Съгласно т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. С. А. не е посочил релевантни доводи за прилагането на чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК в посочения смисъл.
Допълнително, съдът намира следното::
По въпросите, формулирани в т. 1 и т. 2, които са взаимно свързани, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС е изложил становището си при обсъждането по-горе на твърдението на жалбоподателя за наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК. Съгласно това становище въззивното решение е в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК.
По отношение на въпроса по т. 3 не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК, тъй като задължението на въззивния съд да обсъди наведените пред него доводи и възражения и събраните доказателства по делото, следва от пределно ясните формулировки на чл. 188 и чл. 189, във вр. с чл. 211 ГПК (отм.), които не допускат колебания при тяхното тълкуване и изясняване на действителния им смисъл. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил така вменените му от закона процесуални задължения.
Въпросът по т. 4 е неотносим в случая, тъй като обжалваното решение не е вероятно нищожно, съобразно изложените по-горе съображения. Въпросът под № 5 не представлява такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е по естеството си оплакване за извършено от въззивния съд процесуално нарушение при решаване на спора. Същото се отнася и до въпрос № 6. Освен това, петият въпрос е правно ирелевантен, тъй като не е вярно, че въззивният съд в случая е излязъл извън предмета на спора, очертан от ищцата. Видно от молба-уточнение на исковата молба от 29.06.2011 г., в същата изрично са наведени доводи, че не е имало основание за продажба на целия процесен имот, доколкото 1/2 ид. ч. от него не е била конфискувана от ищцата. Като е изходил от тези твърдения, законосъобразно СГС е направил извод, че за въпросната 1/2 ид. ч. договорът, сключен по НДИ, не е имал вещнотранслативен ефект, тъй като е бил продаден чужд имот.
И седмият въпрос не обуславя прилагането на чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК, тъй като представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, като се твърди, че съдът е признал правото на собственост на ищцовата страна въпреки липсата на активна материалноправна легитимация. Това оплакване подлежи на проверка едва след допускане на касационно обжалване. Осмият въпрос не е въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, а обобщение на фактите по делото, каквито ги е възприел жалбоподателят, както и израз на становището на последния за неоснователност на ревандикационния иск. Деветият и десетият въпроси са формулирани абстрактно и без реална връзка с конкретното дело. Единадесетият въпрос не е въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отговорът на същия изисква конкретна преценка на конкретен документ, приет като доказателство по делото, която следва да се извърши едва след допускане на касационно обжалване. Същото се отнася и до следващия въпрос (под № 12).
Въпросите под №№ 13 и 14 не са обуславящи изхода на спора, предвид решаващите изводи на въззивния съд, че ответниците по исковата молба не могат да се позовават на твърдяната от тях липса на представителна власт на пълномощника, подписал съдебната спогодба за Н. Д., нито на твърдяната липса на представителна власт на Й. Р. да упълномощи адвокат Н..
Петнадесетият въпрос, така както е формулиран, е зададен прекалено общо и не е свързан с конкретното дело. Дори същият да бъде конкретизиран, съобразно наведените доводи за необходимостта от участие в процеса на съпруга на ищцата, предвид придобиването на спорния имот при условията на СИО, този въпрос не е разрешен в противоречие със закона и практиката на ВКС и постановеното решение не е недопустимо. В тази връзка съдът съобразява Тълкувателно решение № 3/29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че при необходимото другарство на съпрузите по искове за собственост законът не предвижда изрично тяхната съвместна процесуална легитимация – липсва процесуалноправна норма, която да изисква задължителното им участие по тези искове; естеството на спора също не налага задължителното участие на съпрузите като предпоставка за допустимост на процеса по дела за собственост; предявяването на искове за собственост, когато имат за предмет вещи или имоти, притежавани в режим на съпружеска имуществена общност, не е действие на разпореждане, а само на управление.
Шестнадесетият въпрос е отново общо и неясно формулиран. Освен това, обстоятелството дали другият ответник по исковата молба – Н. А., е била нередовно призована по делото, не е основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1367 от 26.02.2019 г. по гр. д. № 3515/2014 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: