О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
С., 10.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев ч. гр. дело № 4566 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за регулиране на съобщенията срещу определение № 2622 от 07.08.2017 г. по ч. гр. д. № 3299/17 г. на Софийския апелативен съд, т.о., VI с-в, с което е потвърдено разпореждане № 8527 от 27.03.2017г. по гр.д. № 2231/ 2014 г. на Софийския градски съд, I-21 с-в.
Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска отмяната му.
Ответникът по частната касационна жалба – Сдружение „Синдикат на българските учители“, [населено място] е подал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който излага становище и съображения, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С обжалваното определение е потвърдено разпореждане № 8527 от 27.03.2017 г. по гр.д. № 2231/ 2014 г. на Софийския градски съд, I-21 с-в, с което е върната исковата молба на жалбоподателя като е прието, че предявените с нея искове са недопустими. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която ищецът Комисия за регулиране на съобщенията иска съдът да признае за установено, че част от недвижим имот, състоящ се от помещения в подпокривното пространство на сграда в [населено място], пл. „С.“ № 11 е публична държавна собственост, която с решение на Министерския съвет е предоставена за ползване на Държавната комисия по далекосъобщенията, чийто правоприемник е ищецът, както и че ответникът не е собственик на процесния имот. Прието, е че с влязло в сила решение № 22 от 07.03.2003 г. по гр.д. № 1270/ 1999 г. на Софийския градски съд Министерството на културата е осъдено на основание чл. 108 ЗС да предаде владението на Синдиката на българските учители недвижим имот, представляващ масивна административна сграда на 6 етажа в [населено място], пл. „С.“ № 11, без два киносалона, магазин и обслужващи помещения към тях, находящи се в партера и сутерена на сградата. Установено е, че сградата съществува реално в размерите, в които била построена до 1934 г. и отчуждена през 1950 г. като обем на застроена площ и етажност и че след 1950 г. не е било извършено надстрояване на сградата, което да доведе до промяна на нейната етажност. Посочено е, че съгласно т. 11 от ППВС № 80/1980 г., което в тази част не е изгубило действието си, държавните организации, предприятия и учреждения са процесуално легитимирани да водят дела и да отговарят по искове, имащи за предмет собственост върху имоти, които са им предоставени от държавата за стопанисване и управление, в който смисъл са и разпоредбите на чл. 14 и чл. 15 ЗДС, съгласно които държавните юридически лица упражняват правото на държавна собственост върху предоставените им за управление недвижими имоти от свое име, за своя сметка и на своя отговорност в пределите на закона. Изложени са съображения, че по отношение на положителния установителен иск ищецът не предявява самостоятелни права, а в качеството си на ползвател на имот – публична държавна собственост, се позовава на принадлежащото на държавата право на собственост, което й е било отречено с влязлото в сила съдебно решение. Ответникът по иска с правна квалификация чл. 108 ЗС Министерство на културата се е позовавал на принадлежността на правото на собственост върху цялата сграда в полза на държавата и е действал като процесуален субституент на държавата и по тази причина силата на пресъдено нещо на това решение се разпростира по отношение на държавата и на Синдиката на българските учители като има за предмет правото на собственост върху цялата сграда на посочения адрес, включително и върху процесното таванско помещение, поради което с оглед идентичността в предмета на двете дела и забраната за пререшаемост на спора между страните – чл. 299 ГПК, предявеният положителен установителен иск, който не се основава на обстоятелства, възникнали след настъпилата сила на пресъдено нещо, е недопустим. По отношение на отрицателния установителен иск, са изложени мотиви, че в конкретния случай ищецът не основава иска си на притежавани самостоятелни права върху имота, а изрично посочва, че правото на собственост принадлежи на държавата, но поради наличието на сила на присъдено нещо, че същото право принадлежи на ответника, той иска признатото на ответника право да бъде отречено, поради което отрицателният установителен иск, предявен от процесуален субституент на държавата, е недопустим, с оглед формираната сила на пресъдено нещо по същия спор.
Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК /в редакцията преди ДВ бр. 86/2017 г./.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК /в редакцията преди ДВ бр. 86/2017 г./. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на спора въпроси, произнасянето на касационния съд по които би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК/в редакцията преди ДВ бр. 86/2017 г./. Тези въпроси са следните: 1. Простира ли се силата на пресъдено нещо по спор за собственост върху недвижим имот и спрямо носител на ограничено вещно право, който не е участвал в процеса за спорното право на собственост, но е носител на ограничено вещно право, учредено му от една от страните по делото и 2. Допустимо ли е съдът при упражняване правото си сам да даде правна квалификация на спорното право, да може да конкретизира чии права защитава ищецът – свои самостоятелни или чужди.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно определение решаващи правни мотиви, формулираните от касатора правни въпроси не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. Същите не са обусловили правните изводи на въззивния съд, както и не кореспондират с данните по делото. Изводът, че по отношение на предявените положителен и отрицателен установителен иск за собственост, относно процесния имот, е формирана сила на пресъдено нещо, поради което същите се явяват недопустими, е направен след преценка, че въпросът за собствеността върху помещения в подпокривното пространство на сграда в [населено място], пл. „С.“ № 11, е разрешен с влязло в сила решение № 22 от 7.03.2003 г. по гр.д. № 1270/ 1999 г. на Софийския градски съд, с което е отречено правото на собственост на държавата, като „титуляр“ на това право, спрямо процесния имот. Следователно, с влязлото в законна сила решение, е отречено държавата да е носител на субективното материално право на собственост върху процесния имот и този въпрос не може да бъде пререшаван по отношение на Комисията за регулиране на съобщенията, която обосновава правния си интерес за предявяване на положителния установителен иск с факта, че процесният имот е публична държавна собственост и е предоставен за ползване на Държавната комисия по далекосъобщенията, чийто правоприемник е, твърдейки че влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС няма сила на пресъдено нещо спрямо нея, тъй като не е участвала в процеса. Според установената съдебна практика ползвателят не разполага с повече права, дори и като защитни средства в процеса, от собственика. Именно поради липсата на общо неделимо материално право – правото на собственост върху процесния имот между държавата и жалбоподателя, който би разполагал само с правомощията да владее, ползва и поддържа имота от името на държавата, но за своя сметка и отговорност, се изключва и възможността държавата и субституента да имат качеството на необходими другари в съдебния исков процес по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК. Поради това, че в процеса по гр.д. № 1270/1999 г. по описа на СГС и в настоящия процес Министерството на културата /ответник по първото дело/, респ. – Комисията за регулиране на съобщенията /ищец по настоящото/ действат като процесуални субституенти на държавата е налице идентитет по отношение на страните по тези две дела, както и идентичност в предмета им. С уважаването на иска по чл. 108 ЗС, предявен от ответника в настоящото производство срещу Министерство на културата, като процесуален субституент на държавата, със сила на пресъдено нещо е призната принадлежността на правото на собственост върху цялата сграда в негова полза и е отречено държавата да е носител на това право, поради което и тя не би могла да предостави валидно право на ползване върху процесния имот, а предвид забраната за пререшаемост на спора между страните, предвидена в чл. 299 ГПК, искът непочиващ на възникнали след настъпване сила на присъдено нещо обстоятелства, е недопустим.
Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило изводите на въззивния съд, по отношение на който да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК /в редакцията преди ДВ бр. 86/2017 г./, е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол.
В допълнение следва да се отбележи, че по отношение на поставените въпроси не са изложени релевантни доводи за обосноваване на значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения, които предпоставки въпроси не са налице. По въпросите за съотношението между правото на собственост и ограниченото вещно право на ползване, както и за задължението на съда да определи правната квалификация на иска, с оглед наведените твърдения и посочените факти и обстоятелства в исковата молба, е налице константна и непротиворечива съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 2622/07.08.2017 г. по ч. гр. д. № 3299/2016 г. на Софийския апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
Н е д о п у с к а касационно обжалване на определение № 2622 от 07.08.2017 г. по ч. гр. д. № 3299/17 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, VI с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: