О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 36
С., 06.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев ч. гр. дело № 5525 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Е. А. К. от [населено място] срещу определение № 17788/18.07.2016 г. по ч. гр. д. № 3874/2016 г. на Софийския градски съд, IV-Г с-в, с което са оставени без уважение частна жалба вх. № 1119851/26.11.2015 г. срещу определение от 18.11.2015 г. постановено по гр. д. № 21904/2006 г. на Софийския районен съд и частна жалба вх. № 1132746/18.12.2015 г. срещу определение от 23.11.2015 г., постановено по гр. д. № 21904/2006 г. на Софийския районен съд.
Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска то да бъде отменено и делото се върне за продължаване процесуалните действия по разглеждане на предявения отрицателен установителен иск против Е. Е. К. и П. Е. К..
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е подаден отговор от ответниците по частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:
Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
С обжалваното определение е потвърдено определение от 18.11.2015 г. по гр. д. № 21904/2006 г. на Софийския районен съд, с което е оставена без разглеждане исковата молба на жалбоподателя по предявения отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване за установено, че ответниците не са собственици на 13,05 % ид. ч. от общо мазе и 13,05 % ид. ч. от общ таван от етажна собственост на жилищна сграда находяща се в [населено място], [улица] производството по делото е прекратено; потвърдено е и определение от 23.11.2015 г. по същото дело, с което жалбоподателят заедно с останалите ищци е осъден за заплати на ответниците 1 200 лв. разноски по делото.
Въззивният съд е приел, че обжалваното определение от 18.11.2015 г. е правилно, поради това, че съгласно задължителните указания на т. 1от ТР № 8/2012 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правният интерес от отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се извежда от твърдението за притежавано от ищеца, различно от спорното право, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или то би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. В конкретната хипотеза ищците обосновават своя правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск с твърдения, че са собственици на самостоятелни обекти в мазето и тавана на сградата, които са индивидуални обекти на правото на собственост, различни от общите части в сградата, като същевременно се домогват да защитят тези свои права като отрекат правото на ответниците на идеални части от общите части на сградата – мазе и таван. Поради това е прието, че твърдяното от ищците право е с различен обект от спорното. Изложени са мотиви, че ищците нямат правен интерес да отрекат собствеността на ответниците върху общите части, а да установят по отношение на тях със сила на присъдено нещо, че те са единствени собственици на съответните индивидуални помещения, които твърдят да притежават, респ. да отрекат претенциите на ответната страна. Градският съд е приел за правилно и определението от 23.11.2015 г. по гр. д. № 21904/2006 г. на Софийския районен съд, тъй като в конкретния случай се касае не за изменение на съдебния акт в частта за разноските преди влизане на същия в сила, което е било недопустимо по приложимия съдопроизводствен ред по ГПК /отм./, а за допълнително произнасяне по пропусната от съда претенция, тоест за допълване на определението в частта за разноските, което е било допустимо и по реда на ГПК /отм./. Съдът е установил, че присъдената сумата от 1 200 лв. е правилно изчислена.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на спора въпроси, както следва:
1. Спор за права върху един и същ обект, респ. конкуренция на парва върху един и същ обект ли е налице, защитим с отрицателен установителен иск за собственост, когато ищците заявяват самостоятелни права на собственост върху индивидуални тавански и зимнични помещения в сграда – етажна собственост, посочени в документите им за собственост, а ответниците оспорват изрично тези претендирани от ищците права въз основа на това, че в документа за собственост на ответниците е описано, че им се прехвърлят като принадлежност – отделно от прехвърлените идеални части от общите части на сградата, и идеални части от обекти в тавана и мазето /общ таван и общо мазе с площи равняващи се на цялата площ на таванския, респ. зимничния етаж/ фактическото съществуване на каквито обекти ищците въобще отричат. По този въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че същия е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 8/2012 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
2. Какви са критериите за извършване от съда на материалноправната преценка за квалифицирането на тавански и избени помещения като общи части в сградата в режим на етажна собственост. По този въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че същия е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 34/83 г. на ОСГК на ВКС, решение № 154/26.10.2015 г. по гр. д. № 1425/2015 г. на ВКС, І г.о., решение № 211/13.09.2011 г. по гр. д. № 1940/2009 г. на ВКС, І г.о.
3. Длъжен ли е въззивният съд да прецени допустимостта на предявения иск, обсъждайки всички твърдения на страните и всички доказателства в тяхната взаимна връзка и формирайки свои правни изводи по делото; Налице ли е процесуално нарушение ако въззивният съд е приел за безспорни факти и обстоятелства, които са оспорени с исковата молба и с твърденията и възраженията на страните, като по този начин лишава засегнатата от правен спор страна от правото й да търси съдебна защита на накърненото си право, включително чрез отричане изцяло на действителността на придобивното основание на ответника. По този въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че същия е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, І г.о., решение № 450/21.07.09 г. по гр. д. № 3547/08 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 570/06.11.09 г. по гр. д. № 4112/08 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 796/02.02.11 г. по гр. д. № 1660/09 г. на ВКС, І г.о.
4. Нарушено ли е диспозитивното начало, прогласено с чл. 6, ал. 2 ГПК, ако в противоречие с твърденията на страните съдът приема, че предмет на спора е обстоятелството дали таванът и мазето представляват обща част или са налице индивидуални складови помещения разположени в подпокривното пространство, респ. в сутерена на сградата, а ищците искат да бъде установено спрямо тях, че ответниците не са собственици на принадлежност- идеални части от обекти в таванския и зимничния етаж, каквито с исковата молба се твърди, че не съществуват. По този въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че същия е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 138/22.02.2015 г. по гр. д. № 2722/2015 г. на ВКС, ІІ г.о.
По отношение на първия формулиран от касатора правен въпрос не е налице твърдяното противоречие с ТР № 8/2012 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Действително, според т.1 на това тълкувателно решение в производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, при което и доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. Тази постановка обаче е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес, той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т.е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация- въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот /Определение № 427/ 12.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 3593/13 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК, както и Решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4705/15 г. на ВКС, ІІ г.о./. В конкретния случай обаче, въззивният съд след преценка на твърденията на страните и на данните по делото е установил, че липсва идентичност между обекта на твърдяното от ищците право и този на правото, което се домогват да отрекат със сила на пресъдено нещо чрез предявения от тях отрицателен установителен иск, поради което противоречие с това тълкувателно решение липсва.
Вторият въпрос е формулиран по начин, който го свързва с конкретната фактическа обстановка по спора, поради което същият не предполага даване на принципни отговори относно тълкуването и приложението на приложими по делото материалноправни норми, а правна преценка на правнорелеватните факти по конкретното дело и не представлява общ въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид липсата на общо основание за допускане на касационното обжалване не следва да се изследва и наличието на допълнителното такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, само за пълнота на изложението трябва да се посочи, че не е налице и твърдяното противоречие с цитираните решения, отнясящи се до различни от настоящата хипотези.
Следващият въпрос, свързан със задължението на съда да основе фактическите си констатации на твърденията на страните и събраните по делото доказателства, по съществото си не представлява конкретен процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение. Това задължение на съда следва от пределно ясната формулировка на чл. 235, ал. 2 ГПК, която не допуска колебания при нейното тълкуване и изясняване на действителния й смисъл. На практика въпросът е поставен в контекста на релевираните от касатора оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, и в този смисъл същият има отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на обжалваното определение във фазата на разглеждане на частната жалба.
Последният формулиран от касатора правен въпрос също не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като същият не кореспондира с приетото за установено по делото, нито е налице противоречие с посоченото решение на ВКС. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че за касатора не е налице правен интерес от водене на отрицателен установителен иск, тъй като твърдяното от ищците право е с различен обект от това, което искат да отрекат на ответниците. Изцяло в съответствие с принципа на диспозитивното начало, прогласено в чл. 6, ал. 2 ГПК, съдът, с оглед твърденията на страните, е определил спорния предмет на делото и е формирал правен извод за недопустимост на иска.
Макар и с частната касационната жалба да е атакувано въззивното определение на Софийския градски съд в неговата цялост, касаторът не е формулирал какъвто и да е правен въпрос, относим към определението в частта му, с която е потвърдено и определение от 23.11.2015 г. по същото дело, с което жалбоподателят заедно с останалите ищци е осъден за заплати на ответниците 1 200 лв. разноски по делото. Доколкото по силата на диспозитивното начало в процеса посочването на обуславящия правен въпрос е задължение на касатора /т.1 от ТР № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС/, липсата на такъв въпрос е самостоятелно и достатъчно основание за недопускане на частната касационната жалба до разглеждане и в тази й част.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. гр. д. № 17788/2016 г. на Софийския градски съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
Н е д о п у с к а касационно обжалване на определение № 17788 от 18.07.2016 г. по ч. гр. д. № 3874/2016 г. на Софийския градски съд, IV- Г с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: